Статии с етикет: Нагорни Карабах

На 12 юли 2020 година, подразделения на арменските въоръжени сили извършиха военна провокация в посока на региона Товуз на азербайджанско-арменската граница. Арменските въоръжени сили, използваха артилерия с цел да завземат позиции на азербайджанската армия, като убиха 12 азербайджански военнослужещи, включително генерал и високопоставени офицери, както и на един цивилен. Общественото обединение „Съдействие за развитие на азербайджанско-българска дружба” категорично осъжда този акт на агресия, извършен от Армения срещу Азербайджан и решително изразява своя протест.

В резултат на агресията на арменските въоръжени сили 20% от територията на Азербайджан е окупирана, а над 1 милион азербайджанци са изгонени от родните си земи и са станали бежанци и вътрешно разселени лица. Точно както регионът Нагорни Карабах в Азербайджан и околните райони са били мишена на арменската окупация през 90-те години, Армения сега, вдъхновена от своята безнаказаност, се опитва да окупира други територии на Азербайджан. Изострянето на социално-икономическите проблеми в страната и провалът на правителството в борба с пандемията от COVID-19 подтикват Армения да отклони вниманието в друга насока, като прибягва до провокации. Тази провокация на азербайджано-арменската граница показва, че създавайки ново огнище на конфликт, Армения иска да накара обществеността да отмести своя поглед  както от конфликта в Нагорни Карабах, така и от факта на окупацията, както и от вътрешното политическо напрежение.

Днес ние, представителите на българската общност, се присъединяваме към гласът на истината  на Азербайджан, чиито горди граждани сме. Защото идеята за силно единство и солидарност, постигната от всички общности в Азербайджан, независимо от националността или религиозната им принадлежност, ни призовава към това справедливо намерение. Българската общност на Азербайджан винаги чувства грижата на държавата и благоразположение на обществото. Защитата на националната идентичност и историческото и културното наследство на българската общност наред с другите общности, както и популяризирането на езика винаги е в центъра на вниманието. Благодарение на това внимание и грижа представителите на българската общност активно участват в обществения и културен живот. Списанието „Аккорд“, учредено от Общественото обединение, публикува информация за дейността на българската общност.

Освен нашата идея за солидарност, сериозна причина за безпокойство прeдизвиква това, че една група от българската общност живее в град Гянджа, близо до района, където е извършена арменската военна провокация. Поради тази причина с голямо вълнение и напрежение наблюдаваме действията на арменските въоръжени сили в посока на регион Товуз и в окупираните територии. Ние изискваме Република Армения възможно най-скоро да спре провокациите си, незабавно и безусловно освободи региона Нагорни Карабах и седем области на Азербайджан, окупирани от арменските въоръжени сили.

За пореден път категорично осъждаме акта на агресия, извършен от Армения срещу Азербайджан, и изразяваме нашия решителен протест. В тази връзка от името на българската общност на Азербайджан се обръщаме към нашите сънародници в България. Надяваме се, че те ще подкрепят нашия глас за справедливо решение на арменско-азербайджанския конфликт и че българските медии ще отразят обръщението ни в родната ни България!

Мария Атанасова - Гусейнова
Председател на
общественото обединение
„Съдействие за развитие на
азербайджанско-българска дружба” 
22 юли 2020 г.

Публикувана в Свят

ИЗЯВЛЕНИЕ на упълномощената по правата на човека (Омбудсман) на Азербайджанската република за протест във връзка с довелото до човешки жертви, поредно нарушение на режима на прекратяване на огъня и опитите за провокации от страна на Въоръжените сили на Армения по време на пандемията.

Както е известно, систематичното нарушаване от страна на Въоръжените сили на Армения на режима на прекратяване на огъня, постоянните обстрелвания на крайграничните територии на Азербайджанската република, в това число и на местата, където живее мирно население, стават причина за гибелта на военнослужещи и на гражданско население. Военните провокации на Армения на държавната граница на Азербайджан са с постоянен характер и събитията от последния месец са очевидно доказателство за това. В резултат от военните престъпления, извършвани от Армения до ден днешен, грубо се нарушават правата на човека, предвидени в международни документи, в това число в Женевските конвенции (1949) и тази тенденция продължава.

Със съжаление отбелязвам, че Армения, която не се отказва от своята агресивна и завоевателна политика, продължава своите провокационни, водещи до човешки жертви действия на различни направления в нарушение на режима на прекратяване на огъня, даже и по време на сегашната пандемия, обявена от Световнта здравна организация (СЗО) във връзка д разпространяването на коронавирус от нов тип (COVID 19). По този начин, от обяд на 12 юли 2020 година, подразделения на арменските въоръжени сили, отново нарушавайки по най-груб начин режима на прекратяване на огъня, подложиха на обстрел позициите на Въоръжените сили на Азербайджан и предприеха опит за настъпление, с цел да завземат позиции по посока на крайграничния с Армения Товузски район.

Неспазването от страна на Армения на Резолюциите на Съвета за сигурност на ООН 822, 853, 874 и 884; на Резолюциите на Общото събрание (Генералната Асамблея) на ООН „Положението на окупираните територии на Азербайджан“, приети през 2006 и 2008 година; на призивите на ООН, СЗО и други влиятелни международни организации във връзка с пандемията; игнорирането то страна на Армения на нормите и принципите на международното право; продължаващите агресивни и завоевателни провокационни действия на Армения, които грубо нарушават основните човешки права, в това число и правото на живот, създават все по-опасна ситуация в региона и подобни действия трябва да бъдат осъдени от международните организации и от миролюбивите държави, като по отношение на Армения трябва да бъдат приложени сериозни санкции.

Трябва специално да се отбележи, че нарушаването на режима на прекратяване на огъня от страна на окупационната арменска армия, даже и по време на пандемията и продължаващите провокационни действия още повече влошават условията на живот на хората, живеещи в зоната на конфликта. Има основание да се напомни, че преди известно време, Генералният секретар на ООН – Антонио Гутиериш призова към глобално прекратяване на огъня и в този контекст – за прекратяване на въоръжените конфликти и за защита на правата на бежанците и на принудително преселените, станали жертви на тези конфликти.

Несъмнено, действията на Армения, продължаваща своите въоръжени провокации в условията на режима на прекратяване на огъня и на пандемията, превърнала се в глобален проблем, представляват освен явно игнориране на международното право и на хуманните принципи, така и свидетелство за неуважение към известния призив на Генералния секретар на ООН – Антонио Гутиериш.

Призовавам международната общност, особено авторитетните международни организации, да положат съответните усилия за предприемане на необходимите стъпки и за приемане на спешни мерки за освобождаване от окупация на признатите от ООН територии на нашата република, с полагаемата се правна оценка на извършените от Армения престъпления на територията на Азербайджан и предотвратяване на нарушения на международното право, а също така за възстановяване на нарушените в резултат на Нагорно-Карабахския конфликт основни права и свободи на нашите съотечественици.


Сабина Алиева
Упълномощена по правата на човека
(Омбудсман)
на Азербайджанската Република
13 юли 2020 г.

Публикувана в Свят

Скъпи приятели,
На 12 юли въоръжените сили на Армения, използвайки артилерия, се опитаха да атакуват и да завземат позиции на въоръжените сили на Азербайджан в посока на района Товуз по протежение на държавната граница между Азербайджан и Армения.

Въоръжените сили на Азербайджан бяха принудени да предприемат като контранастъпление като ответна мярка, за да предотвратят нахлуването на арменските въоръжени сили. В резултат на боевете четирима военнослужещи от азербайджанската армия бяха убити, а четирима са ранени.

Четири семейства останаха без син, брат, съпруг и баща. Децата им са станали сираци за една нощ.

Тази провокация от въоръжените сили на Армения представлява акт на агресия и използване на сила и следва да се разглежда като продължение на последните действия и изявления на ръководството на държавата-агресор Армения, които водят до увеличаване на напрежението в региона.

Войските на Държавната гранична служба на Азербайджан са разположени по протежение на обширната част на държавната граница в районите Газах и Товуз от азербайджанската страна, за да предотвратяват провокации и да се намалят случаите, които могат да доведат до напрежение по границата между Армения и Азербайджан. Армения, напротив, продължава да милитаризира границата между две държави, като умишлено и систематично се насочва към цивилните граждани.

На 12 и 13 юли арменските въоръжени сили нарушиха режима на прекратяване на огъня и в посока Нахчъван (известен и с руската си транскрипция Нахичеван, бел. ред.), използвайки оръжия с голям калибър, като обстреляха позициите на азербайджанската отбрана в районите Шахбуз и Джулфа на Нахчъванската автономна република на Азербайджан.

Използването на реактивни гранати и запалителни снаряди от арменските войски по време на нарушаването на режима на прекратяване на огъня, доведе до изгарянето на до 5 хектара земя в неутрална гранична зона.

Подобно военно безразсъдство от страна на Армения, преследва целта да въвлече военно-политическите организации, в които тя участва, в конфликта между Армения и Азербайджан и да избегне отговорността за окупацията и агресията срещу Азербайджан.

Трябва да се отбележи, че агресията на Армения срещу Азербайджан, продължава вече близо 30 години, и извършените по протежение на границата провокации също противоречат на правните документи на военно-политическите организации, на които Армения е член. С тези провокативни действия Армения цели да включи трети страни в армено-азербайджанския конфликт, въпреки това, че позицията на международната общност относно агресивната политика на Армения е добре известна.

Скорошната провокация от Армения е поредното доказателство, че официален Ереван не е заинтересован от договорното уреждане на конфликта между Армения и Азербайджан. Агресивната политика на Армения, представляваща пряка заплаха за регионалния мир и сигурност, отново беше призната в речта на премиера Никол Пашинян по време на обсъждането на стратегията за национална сигурност на Армения на заседанието на Съвета за сигурност, проведено в Ереван на 10 юли 2020 г.

Армения започна тази атака във време, когато международната общност обединява усилията си за борба с COVID-19. Този акт на агресия и продължаващите нарушения на примирието от страна на Армения доказват, че подкрепата, която Армения отправи към призива на генералния секретар на ООН за глобално прекратяване на огъня заради COVID-19, не е нищо друго освен лицемерие.

На фона на влошаващото се социално-икономическо положение в Армения, което дължи на разпространението на COVID-19 в резултат на некомпетентно управление, ръководството на Армения се стреми да ескалира ситуацията в региона, за да се отклони вниманието от сериозните вътрешни проблеми на страната.

Грубо нарушавайки Устава на ООН и други правни международни задължения, Армения извърши военна агресия срещу Азербайджан и окупира региона Нагорни Карабах и 7-те прилежащи към него района на Азербайджан. Международната общност последователно и най-категорично осъди използването на военна сила срещу Азербайджан и произтичащата от това окупация на неговите територии, както е отразено в резолюциите на Съвета за сигурност на ООН с номера 822 (1993 г.), 853 (1993 г.), 874 (1993 г.) и 884 (1993 г.), като по този начин отхвърля всякакви действия, нарушаващи суверенитета и териториалната цялост на Азербайджан и отказва да признае за легитимна ситуацията, произтичаща от подобни действия.

Азербайджан призовава международната общност категорично да осъди политиката на окупация на Армения и нейните провокативни действия, извършени по протежение на държавната граница между Азербайджан и Армения. Международната общност е отговорна да гарантира стриктното спазване от страна на Армения на нейните международни задължения и да изисква пълно, незабавно и безусловно изтегляне на арменските въоръжени сили от окупираните територии на Азербайджан.

Международната общност дължи това на над 1 милион азербайджански бежанци и вътрешно разселени лица.

С уважение,
Посланик на Азербайджан в България
д-р Наргиз Гурбанова

Забележка: Заглавието е на редакцията.

Публикувана в Свят

Обръщение на Н. Пр. Наргиз Гурбанова – посланик на Азербайджан в България 

Скъпи приятели,

На 8 май, когато Европа гордо празнува победата над нацизма във Втората световна война, ние в Азербайджан оплакваме съдбата на красивия град Шуша в нашия регион Нагорни Карабах (Dağlıq Qarabağ), който беше окупиран от въоръжените сили на Армения през 1992 година.

Често наричан люлката на азербайджанската музика и култура и Перлата на Карабах, славата на Шуша се разпростира из цяла Централна Азия и Близкия изток. Град Шуша (предишно име е Панахабад („Градът на Панах“), основан от Панах Али хан през 1750 г., е столица на Карабахското ханство от средата на 18 век до 1822 година. През втората половина на XVIII век, Шуша, считан за исторически, културен и стратегически важен град на Азербайджан, придобива голяма популярност на световния пазар благодарение на своите килими, коприна, тъкани и порцеланови съдове. През 80-те години на XVIII век строителството на великолепните крепостни стени на града е завършено. През този период в града се появяват много занаятчийски квартали,а търговията стремително се развива. Търговците от Шуша поддържат отношения с Тебриз, Техеран, Исфахан, Истанбул, Багдад, Самарканд, Москва и други градове. В града са изсечени сребърни монети "Панахабади".

Поколения и поколения композитори, музиканти, художници и писатели от Шуша подаряват на този храм на културата титлата „Консерваторията на Кавказ“. Шуша беше дом на една от водещите школи на мугама, традиционния азербайджански жанр на вокално-инструментално изкуство. Музиката беше толкова преплетена в живота на хората на Шуша, че сред хората има добре известна поговорка „дори бебета плачат под ритъма на мугам в Карабах". Това е центърът на азербайджанската култура, който подари на света такива творци като Узеир Хаджибейов (1897-1961), авторът на първата опера в ислямския и тюркския свят), Бюлбюл (1885-1948), известен азербайджански тенор, който се обучава в „Ла Скала", основава изкуството на вокалната опера в Азербайджан), Садъхджан (1846-1902), азербайджански музикант), Хан Шушински (1901-1979), азербайджански ханенде, народен певец) и др.

Хуршидбану Натаван, дъщерята на Мехтигулу хан, последния владетел на Карабахското ханство (1806-1822), се счита за един от най-големите лирически поети на Азербайджан. Известна е като „Дъщерята на Хана“, Натаван влиза в историята като високо образована жена на възрожденска епоха на своето време, която говори няколко източни и европейски езика, създава много запомнящи се стихотворения и елегантни рисунки, изработва изящна декоративна бродерия и добре разбира музиката. Според източници между Хуршидбану Натаван и известния френски писател Александър Дюма-баща, е имало истинско приятелство. По време на неговото пътуване в Карабахското ханство Aлександър Дюма играе шах с азербайджанската поетеса Натаван. Резултатът от играта става много запомнящ се - Натаван матира Дюма.

Музиката не е единствената отличителна черта на този регион. Шушинските килими със своите ярки цветни дизайни, отглеждани местни карабахски коне, занаяти и древни джамии, дворци и забележителна архитектура на града привличат търговци и туристи от близо и далеч от векове. Благодарение на приноса си към културата на Азербайджан, град Шуша през 1977 г. е обявен за Държавен исторически и архитектурен резерват.

В началото на XIX век - на 14 май 1805 г. между карабахския хан Ибрахим хан и главнокомандващия руските войски на Кавказ генерал Цицианов е подписан Курекчайският договор. По този начин Карабахското ханство влиза в състав на Руската империя и веднага се започва преселването на арменци тук, за да укрепи позицията на царизма в Карaбах.

Изминаха 28 години от окупацията на Шуша. В резултат на окупация самият град и 30 села на Шушински регион са унищожени, 195 невинни цивилни са убити, 165 са ранени, а 58 души изчезват безследно. Над 24000 жители на Шуша трябваше да избягат, за да спасят живота си. В рамките на целенасочената политика на Армения за унищожаване, разграбване, оскверняване и присвояване на културно-религиозно наследство на Азербайджан в окупираните територии, само в Шуша над 170 сгради със статут на архитектурен паметник, 160 културно-исторически паметника, джамии, редки ръкописите са унищожени и подложени на вандализъм или изкуствена промяна на външния им вид. „Комплексът „Имарат на Панах хан“ и библиотеката, Ханският дворец и Карвансараят, джамиите „Ашагъ Гьовхар ага" и „Саатлъ", мавзолеят на Вагиф, къщата на Натаван и много други са сред тях.

Армения, следвайки политиката на етническо прочистване, проведена в хода на окупацията на Шуша, в нарушение на задълженията си по международното хуманитарно право, продължава да унищожава градското азербайджанско наследство. Днес Шуша е самотно, осиротяло и измъчвано място. Около 4000 души са заселени незаконно в Шуша. Джамията „Юхаръ Гьовхар ага" („Джума"), построена по заповед на Гьовхар ага, дъщеря на карабахския владетел Ибрахим хан, "се възстановява" от арменците и се представя като персийска. Тези и още много факти свидетелстват за коварния план на окупиращата държава Шуша да бъде изтрита от съзнанието на следващите поколения като известен азербайджански град (снимките са приложени тук).

Международната общност последователно и най-категорично осъжда използването на военна сила срещу Азербайджан и произтичащата от това окупация на неговите територии, както е отразено в резолюциите на Съвета за сигурност на ООН под номера 822 (1993 г.), 853 (1993 г.), 874 (1993 г.) и 884 (1993 г.), като по този начин отхвърля всякакви действия, нарушаващи суверенитета и териториалната цялост на Азербайджан и отказва да признае за легитимна ситуацията, произтичаща от подобни действия.

Редовните посещения на политическото ръководство на Армения в Шуша на 8 май „за провеждане на паради за празнуване“ на така наречения „Ден на победата“, толкова много напомнящ нацистката окупация на европейските градове през Втората световна война, е грозно напомняне на цивилизования свят за недопустимостта на политиката на омраза и ксенофобия, все още практикувана от Армения, страна партньор на Европейския съюз.

Международната общност е отговорна да гарантира стриктното спазване от Армения на нейните международни задължения и да изисква от тази държава да прекрати окупацията, както и да промени демографския, икономическия, социалния и културния характер на териториите на Азербайджан.

Международната общност има това задължение пред вътрешно разселените лица в Азербайджан, наброяващи над един милион души.

Ще Ви бъда благодарна, ако това писмо може да бъде публикувано без съкращения.

С уважение,
Д-р Наргиз Гурбанова
Посланик на Азербайджан в България

Забележка: Заглавието е на редакцията.
Към публикацията прилагаме галерия от фотографии на разрушени, повредени или разграбени паметници на културата в Шуша. На тях се вижда: Джамията Ашагъ Гьовхар ага, Музеят на Бюлбюл, Мавзолят на Молла Панах Вагиф, Джамията Саатлъ, Шушинското музикално училище, Шушинската реална гимназия, Домът – музей на Узеир Хаджибейов, Джамията Юхаръ Гьовхар ага. Снимките са на Зулфугар Ибрахимов. (https://news.day.az/politics/1137627.html)

01 2020 05 08 Dzhamiyata Ashaga Govhar Aga
Джамията Ашагъ Гьовхар ага
02 2020 05 08 Shushinskiyat Filial Na Muzeya Na Byulbyul
Музеят на Бюлбюл
03 2020 05 08 Mavzoleyat Na Molla Panah Vagif
Мавзолят на Молла Панах Вагиф
04 2020 05 08 Dzhamiyata Saatla V Shusha
Джамията Саатлъ
05 2020 05 08 Shushinskoto Muzikalno Uchilishte
Шушинското музикално училище
06 2020 05 08 Shusha=inskata Realna Gimnaziya
Шушинската реална гимназия
07 2020 05 08 Domat Muzey Na Uzeir Hadzhibeyov
Домът – музей на Узеир Хаджибейов
08 2020 05 08 Dzhamiyata Yuhara Govhar Aga
Джамията Юхаръ Гьовхар ага
2020 05 08 Domat Na Hurshidbanu Natavan
2020 05 08 Hurshidbanu Natavan S Detzata I
Хуршидбану Натаван със сина си – Мехдикулу хан Вяфа и дъщеря си – Ханбике.
2020 05 08 Hurshidbanu Natavan With Her Children 2
Хуршидбану Натаван със сина си – Мехдикулу хан Вяфа и дъщеря си – Ханбике.
Публикувана в Гледища

1918 Baku Razrusheniya Sled Martneskite Sabitiya 1
1918 Baku Razrusheniya Sled Martneskite Sabitiya 2
1918 Baku Ubiti Po Vreme Na Martenskite Sabitiya 1
1918 Baku Ubiti Po Vreme Na Martenskite Sabitiya 2


В резултат на Първата световна война започва да се оформя нова геополитическа карта на света. Към края на Великата война много нации се издигат, за да придобият своята независимост и да създадат свои независими държави. Борбата за национални права на двата най-големи и коренни народа на Кавказ, азербайджанците и грузинците, среща съпротива от рушащата се Царска Русия и болшевиките, които се стремят да възстановят тази империя под различна форма под лозунга "правителство на работници и селяни".

Въпреки че болшевиките, които поеха контрола над основния нефтен и индустриален център на Кавказ – Баку, имат привлекателни идеи, те изпитват затруднения с осигуряването на въоръжени сили за задържане на властта. От друга страна, в Баку, както и в други градове на Азербайджан позицията на партията “Мусават”, която се бори за националните права на азербайджанците, е по-силна, отколкото на болшевиките.

Подобна ситуация превръща арменско-дашнакските сили, опитващи се да установят държава в Кавказ, в естествен съюзник на болшевиките. Още по време на Втората световна война въоръжените сили под контрола на Арменския национален съвет и дашнаките, състоящи от арменци, воюват в царската армия.

Трябва да се отбележи, че по време на войната в битките срещу Османската империя арменците, които се сражават от страната на царска Русия срещу „Тройния съюз“, в който влиза и България, проявяват особена жестокост към цивилното население и военнопленниците, докарани до Кавказ без въоръжение. Наред с османските войници, пленени на Кавказкия фронт, германски, австрийски, унгарски, български, албански и арабски военнопленници, държани на остров Наргин край Баку, също са подложени на тормоз от арменски войници, служещи в царската армия.

Изследванията показват, че арменците са били основните извършители на престъпления срещу азербайджанското население в Баку през март 1918 г. Това, че подобен акт на геноцид е бил планиран предварително, показва статията на етнически арменец Степан Шаумян, назначен от Ленин за извънреден комисар на Кавказ от В.И.Ленин, публикувана във вестник „Бакинский рабочий“ през февруари същата година.

В статията С. Шаумян открито пише, че силите, които искат и се борят за автономията на Азербайджан, ще получат „купчина руини“. За тази цел болшевиките изцяло подкрепват Арменския национален съвет в Баку за обучение на военни части за извършване на масовото убийство. [1]

Процесът на изпращане на военните части, състоящи от арменци, и арменските бойци на Кавказ се ръководи от арменците, носещи най-високи военни звания в Петроград. Преди масовите убийства в Баку са изпратени бронирани влакове, коли, техническо оборудване и др. През февруари 1918 г. генерал-майор Иван Баграмян, в началото на март генерал Рустам Зарян и Акоп Багратуни посещават Баку. Арменският национален съвет отправя апел към арменските войници и офицери, които се връщат от фронта да се съберат в Баку и да бъдат готови за битка в необходим момент.

В същото време арменците са особено активни във формиращите се военни части на Бакинския съвет. Анализът на документите, съхранявани в архивите, показва, че 70% от 10-12 хилядната армия, създадена по онова време под името на Червената гвардия, състои именно от арменците. Началник на щаба на тази армия е З.Аветисян, полковник от бившата царска армия и член на партията "Дашнакцутюн".

С цел да предотврати възможна съпротива по време на масовите убийства, през януари 1918 г. Бакинският съвет арестува командира на Мюсюлманския корпус генерал Асад бей Талъшински и обезоръжава войниците на корпуса, състоящ от мюсюлмани, подготвящи се за отпътуване за Ленкоран на кораб "Евелина". Специално предимство се дава на арменците (Шаумян, Г. Корганов, С. Сарксян и М. Йолчиян) и в Комитета за революционна отбрана на Бакинския съвет, който е създаден за управление на масовите убийства, които ще започнат на 30 март 1918 г.

Именно след такава подготовка военните части на Бакинския съвет и Арменския национален съвет започват масовите убийства в мюсюлманските квартали на града. В резултат на провокации от арменски сили военните кораби в Каспийско море също започват да стрелят по града, което довежда до загуба както на човешкия живот, така и до сериозни щети на историческите и архитектурни паметници на града. По груби оценки само в Баку по време на мартенския геноцид, извършен от болшевишките и арменските войски са били убити около 10-12 хиляди души.

Запознаването с архивните документи показва, че тези кървави масови убийства са направили ужасно впечатление на представителите на други националности, живеещи в Баку или го посещавали за различни цели. Това е отразено и в документите на Извънредната следствена комисия на Азербайджанската демократична република, която е създадена в края на 1918 година за разследване на събитията.

Например, Александър Квасник, евреин, живеещ в Баку по време на събитията, в изявлението си за организаторите и извършителите на геноцида заяви: "Изпълнителният комитет (имат предвид съответния орган на Бакинския съвет) се състои изцяло от арменци ...".

А бившият кмет на Баку Яков Николаевич Смирнов казва на следствена комисия, че арменците заплашват със смърт не само здрави хора, но и ранените в болниците.

Другият евреин Юда Беленкий свидетелства: „Мюсюлманите предимно бяха ограбени и разстреляни от арменски войници“. За един от най-ужасяващите факти за геноцида в своите показания разказва 22-годишния Леван Гогоберидзе, грузински гражданин, живеещ в Балаханъ. В изявлението се казва:

„По време на погромите през март 1918 г. живеех в къщата на Агаеви в село Балаханъ. Тази къща беше обсадена от въоръжени арменци, водени от Айрапет Сургулянц. Първо, къщата е обстреляна от брониран влак, а след това и от пушки. Реших да избягам. Заедно с мен избягаха и Махмуд Агаев и няколко мюсюлмани, чиито имена не знаех. Отдалечихме се малко от задната градина, когато арменците ни хванаха. Агаев беше прострелян в крака. След 5 дни задържането ни в гарата, непознат по фамилия Рахимов и аз, бяхме освободени, а останалите, братя Агаеви и руснаците бяха разстреляни пред нашите очи. Те бяха петима, най-големият от тях беше на 40, а най-малкият - на 8 години".

Очевидно е, че арменските военни банди, извършили престъпленията на геноцид, убиват не само онези, които могат да им окажат съпротива, но дори и деца.

Другият свидетел, Леон Долевски, полски гражданин, съобщи, че арменците са подпалили печатни и търговски центрове в града. Другото лице, дошло от Персия, Таги Алакбарзаде, разказва на следствието, че арменците са подпалили хотел „Дагестан“, в който бяха настанени 50 души, и разположен срещу него хотел „Карвансарай“, в който бяха настанени 100 мюсюлмани.

Актовете на геноцид от 1918 г. не се ограничават само до територията на Баку, масовите клане и убийства се извършват в Карабах, Зангезур, Иреван, Нахчъван, Ленкоран, Губа, Шамахъ и други региони. 8027 души са подложени на геноцид в Шамахъ, от тях 2560 са жени и 1277 деца. През април-май 1918 г. в Губинска кааза (бел. пр. съответствала е по значение на околия в България.) въоръжените отряди на партията "Дашнакцутюн", ръководени от Амазасп Срванцтян, подчинен на Бакинската комуна, убиват 36 782 души. Масовият гроб на жертвите на геноцида, открит в Губа през 2007 г., ни позволява да разберем мащаба и степента на опасност от извършените тогава масови убийства.

В места, където азербайджанците живеят и формират абсолютното мнозинство – в Зангезур (днешна провинция Сюник в Армения) са били унищожени 115 села, в Иреванската губерния – 211 и в провинция Карс – 92, а срещу населението са извършени кланета. По данни от 1919 г. в Иреван и околните райони са убити 131 970 души.

Масовите убийства в Зангезур и Нахчъван се извършват от арменски отряди, ръководени от Андраник Озанян, Карекин Тер Харутюнян Нъждех, Драстамат Канаян (Дро), Долуханян. Архивните документи съдържат важна информация, че гореспоменатите членове на арменския комитет нападат над 50 мюсюлмански села в областите Нахчъван, Шарур-Даралаяз и Ордубад и убиват голямата част от жителите на селото.

Както става ясно от гореспоменатите факти, масовите убийства в Баку през март 1918 г. са извършени целенасочено и систематично, за да унищожат азербайджанците напълно или частично. За съжаление, въпреки приемането на Конвенцията на ООН за предотвратяване и наказване на престъплението геноцид от 1948 г., осъждането му от цивилизования свят и признаването, че геноцидите са причинили големи загуби на човечеството през цялата история, геноцидът срещу азербайджанците е извършен отново в края на ХХ век. По-страшни зверства от тези мартенски събития бяха извършени през февруари 1992 г. срещу населението на град Ходжалъ в региона Нагорни Карабах на Азербайджан от арменската държава.

 

Литература:

[1] Рустамова-Тогиди Солмаз. Март 1918 г. Баку. Азербайджанские погромы в документах. Баку, 2009, cтр. 22.

 

Бележка на редакцията:

Елнур Калбизада е доктор по история. Работи в Националната академия на науките на Азербайджан, където е началник отдел „Кавказка политика“ в Института по Кавказология. Една от причините да поместим статията на д-р Елнур Калбизада, е и защото тя отразява гледна точка, идваща от официалната азербайджанска историческа наука.

Редакцията на сайта по никакъв начин не би желала публикуването на дискусионни текстове, свързани с историята на Закавказието, да се тълкува като опит за насаждане на омраза към един или друг народ от региона. Готови сме да публикуваме и други текстове по тази тема, стига те да имат научен, а не пропаганден характер.

У нас, въпреки огромното геополитическо и геоикономическо значение на Закавказието, историческият период на Февруарската революция, Октомврийския преврат и на така наречената „болшевизация” на Азербайджан, Армения и Грузия е слабо познат на публиката и дори на специалистите. Като си даваме сметка за нарастващото по експонента значение на Закавказието за енергийната сигурност на Европа, ние отдаваме огромно значение на всички усилия за урегулиране на конфликтите в региона, особено на Нагорно-Карабахския конфликт. По тази причина, ще продължаваме да държим темата във фокуса на вниманието си. В раздел „Анализи” на сайта са поместени и други текстове по нея, с различна гладна точка, като примерно този:
https://blacksea-caspia.eu/bg/analizi/klaneto-v-baku-prez-mart-1918-g-bolshevishkata-arogantnost-i-rolyata-na-poleznite-idioti 

Публикувана в Гледища

Продължение от „Шах на руския цар върху газовата шахматна дъска“ ( http://svobodennarod.com/views/item/6124-shah-na-ruskiya-tzar-varhu-gazovata-shahmatna-daska.html   ).

Авторът на този текст е убеден, че не всичко на този свят се поддава на прости обяснения и съвсем не всичко може да бъде описано или не дай си Боже – обяснено с едно – две изречения. В този смисъл, знаейки че ще бъде обвинен, че е написал огромен и едва ли не „нечитаем“ текст, авторът любезно отправя по-нетърпеливите читатели към края на анализа, озаглавен „Някои заключения“. И той би могъл да им свърши работа, а може би дори и да ги изкуши да прочетат всичко от начало до край.

В предишната част, анализирахме отражението на „газовата шахматна дъска” на Южния газов коридор – веригата от три газопровода, които трябва да доставят газ от Азербайджан през Грузия, Турция, Гърция и Албания до Италия. До момента, колкото и това да не се нрави на много хора, съоръжението е изпълнено до територията на Гърция и природният газ вече се подава до Беломорието.

Излишно е да се обяснява, защо включването на Южния газов коридор в конкурентната борба на европейските газови пазари е в буквалния смисъл на думата „даване на шах” на руската търговска политика и на руската геополитическа стратегия като цяло. До този момент, Русия беше абсолютен монополист на доставките на природен газ за Югоизточна Европа. Днес, това вече е история.

Затова, въпросът за реакцията на руската страна е от първостепенно значение. Ако перифразираме заглавието на епохалното произведение на Лев Николаевич Толстой, руската реакция ще предопредели отговора на въпроса „Война или мир”?

Когато анализираме възможните модели на поведение, респективно различните сценарии на руската реакция, би трябвало да се разграничат два въпроса:

Първият е въпросът за поведението спрямо вече съществуващото гигантско съоръжение, простиращо се от Шах Дениз ІІ до Бриндизи – Южният газов коридор.

Вторият въпрос е за руската реакция срещу напълно реалната заплаха количеството природен газ, доставян за Европа да се учетвори. До момента по Южният газов коридор се доставят 6 милиарда кубически метра природен газ годишно за Турция и е съвършено предстоящо доставянето на 10 милиарда кубически метра природен газ годишно за Европа. Ако към тях се прибавят 30 милиарда туркменски природен газ за доставката на който се говори още от преди 2014 година, обемът на доставките става 40 милиарда кубически метра годишно.

Тази възможност, която все повече става реалност, стана съвършено актуална след началото на 2014 година. Тя твърдо се вписа в глобалния енергиен дневен ред след анексията на Крим, войната в Донбас и възникването на огромна несигурност и неяснота около транзита на руски газ през Украйна.

Така Русия има срещу себе си един реален факт – завършеният Южен газов коридор от Азербайджан до Гърция и една реална заплаха – възможността, туркменският газ да тръгне по Южния газов коридор към Европа. Двата въпроса са в синергична връзка. Южният газов коридор осигурява влизането на алтернативни газови доставки в Югоизточна и Южна Европа, които разбиват руския монопол. Възможността за доставка на газ от Туркменистан показва как алтернативните доставки могат рязко да нараснат в количествен план. Синергията е на лице и в Москва разбират това отлично.

При тази логика на нещата, Русия е изправена пред необходимостта, първо да направи всичко възможно за да блокира евентуални големи доставки на туркменски природен газ за Европа. След това идва ред на действията срещу конкуренцията на Южния газов коридор.

 

„Туркменският гамбит” или борбата на Русия срещу преките доставки на туркменски газ в Европа

Блокирането на евентуалните туркменски газови доставки за Европа може да се извършва (и се прави години на ред) основно по два пътя. Първият е изкупуването на максимално възможно големи количества туркменски газ, дори изкупуване на практически целия добив още при сондажите. Тази политика е следвана успешно до 2009 година, когато руснаците се провалят с гръм и трясък.

Вече беше описан подробно „Туркменският урок” за руската газова политика. Заявките за природен газ от Европа през 2009 година рязко намаляват. Това е резултат най-вече на глобалната финансово-икономическа криза, както и в известна степен и на ехото от войната с Грузия от 2008 година. Руснаците са притеснени, че веднъж заявили огромни обеми природен газ от Туркменистан (40 милиарда кубически метра до 2009 година), при рязкото намаляване на европейското потребление, ще им се наложи да плащат неустойки на Ашхабад за незакупените количества.

Така се стига до на пръв поглед технически неадекватните действия на операторите на руския участък от газопровода, свързващ Русия и Туркменистан през 2009 година, довели до голямата авария, предизвикала рязкото намаляване на доставките на природен газ по това съоръжение.

Оказва се, че поне на пръв поглед, неадекватните технически действия са изгодни икономически. Русия обявява, че става дума за форсмажорна ситуация и отказва да плаща неустойки за заявените но незакупени количества природен газ.

Тази „хитрост” обаче се оказва изключително губеща, защото действията на Москва предизвикват нетипично за Средна Азия светкавично ускоряване на действията за диверсификация на газовия експорт на Туркменистан. Само за година е завършен газопроводът през Узбекистан и Казахстан за Китай. По него започват да се изнасят не по-малко от 10 милиарда кубически метра природен газ годишно. Бързо се изгражда и нов газопровод за Иран. Започва работа по рисковия, но много примамлив газопровод за Индия през Афганистан и Пакистан (TAPI), на който ще бъде отделено специално внимание по-нататък.

Сметките на руснаците се оказаха погрешни, защото те бяха свикнали на управленският стил на предишния лидер на Туркменистан – Сапармурат Атаевич Ниязов, известен като Туркменбаши. Най-вероятно, руският подход би бил печеливш, ако през 2009 година все още беше в сила изключително изолационистката политика на Ниязов. Да, но Ниязов е починал още през 2006 година и на власт е друг човек – Гурбангулъ Бердимухамедов.

Новият лидер се отказва в значителна степен от изолационизма на предшественика си и това обърква плановете на Москва. Защото след като осигурява износ на газ за Китай и Иран, Бердимухамедов хвърля на масата най-силния си коз – той обявява, че ще търси възможност за износ на туркменския газ на европейските газови пазари.

Първоначално руснаците смятат, че могат лесно да дисциплинират властта в Ашхабад, стига се дори до пълно спиране на доставките на природен газ от Туркменистан за Русия през 2016 година. Наказателният характер на тази политика е ясен, но изграждането на Южния газов коридор поставя „Газпром” в шах – вече има техническо решение за износа на туркменски газ за Европа. Евентуалният Транскаспийски газопровод (от бившия Красноводск, днес Туркменбаши до Баку) би бил дълг около 300 километра и би струвал не повече от 5 милиарда американски долара. Направо скромна сума за съоръжение, което решава такъв фундаментален икономически и геостратегически въпрос.

При това положение, от „Газпром“ побързаха да се върнат на изходна позиция. На 10 октомври 2018 година, руската страна в лицето на Алексей Борисович Миллер, (точната титла на Миллер в йерархията на ПАО „Газпром“ е „председатель правления и заместитель председателя совета директоров“), анонсира намерението си да възстанови газовите доставки от Туркменистан още в началото на 2019 година [20].

Намерението на „Газпром“ е осъществено, макар и с малко закъснение. Преговорите за договаряне на възобновяването на доставките на газ от Туркменистан, завършват сравнително успешно през юли 2019 година, като се започва с един обем от 5 милиарда и половина кубически метра годишно [16]. Междувременно обаче, Туркменистан изнася вече самостоятелно и без руско посредничество между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Китай. Загубата на пазарни позиции е очевидна.

От „Газпром“ обявяват, че се връщат към купуване на туркменски газ, поради нарастването на търсенето на руския вътрешен пазар, както и на международния пазар. Това търсене, съвпада със спиране на нарастването на добива на газ в Русия от страна на независимите производители. Едновременно с това, „Газпром“ заявява, че възнамерява да достигне рекордния износ за „далечната чужбина“ в размер на 200 милиарда кубически метра природен газ годишно. Така на руснаците им се налага да сменят политиката спрямо Туркменистан. Наказанията не са дали плод, трябва да се действа с по-меки пазарни средства.

Важна подробност е, че договорът е петгодишен. В него е заложена отново скрита заплаха. До края на 2023 година няма предвидено въвеждане на нови добивни мощности при „Газпром“. Очаква се въвеждането в експлоатация на Харасавейското находище на полуостров Ямал, от което се очаква през 2027 година да се добиват 32 милиарда кубически метра природен газ. По един знаменателен начин, изтичането на новия договор с Туркменистан, съвпада с очакваната година на въвеждане в експлоатация на Харасавейското находище [17].

Всъщност, тук става дума за не особено прикрит блъф. За Туркменистан е много удобно да има максимална диверсификация на износа си – да изнася и за Китай и за Русия, а ако може и за Индия и Пакистан. За Туркменистан, договорът с „Газпром“ от юли 2019 година е един сладък реванш за всичко изтърпяно от 2009 година насам.

За Русия обаче, туркменският газ не е просто заместител на все още не пуснатото в експлоатация находище на полуостров Ямал. За Русия е важно да не допуска самостоятелният износ от Туркмения за Европа. За голямо съжаление на руската страна обаче, цените днес не са каквито са били до 2009 година, когато по думите на някои наблюдатели на газовия пазар, Русия е печелела от реекспорта на туркменския газ повече, отколкото е печелел Ашхабад от продажбата му на Русия.

Въпреки това, борбата за транзита на туркменския газ ще бъде безкомпромисна, като наддаването за обеми, образно казано е „светлата страна“ на тази конкурентна битка. Има обаче и тъмна, даже много тъмна страна и това е борбата на Русия (в тактически съюз с Иран) срещу изграждането на Транскаспийския газопровод. И наистина – всякакво наддаване за туркменския газ ще стане невъзможно (или поне ценовите нива ще „отскочат“ още нагоре) ако Туркмения успее да се свърже с азербайджанската експортна газова инфраструктура – с Южния газов коридор.

 

Борбата на Русия (и Иран) срещу Транскаспийският газопровод. Хронология и перспективи

Русия може да се похвали, че вече близо 23 години успешно се противопоставя на изграждането на Транскаспийския газопровод. Едновременно с това, в Москва със сигурност имат много сериозни основания да се безпокоят, че събитията не се развиват добре за тях. Шахматната партия на газовата шахматна дъска стана неочаквано остра, с бърза размяна на удари. По всичко личи, че борбите около Транскаспийския газопровод са загубили позиционния си характер. Само за два месеца през сегашната 2019 година се случиха куп неща.

На 1 юли 2019 година заработи TANAP – клонът на Южния газов коридор, който преминава през цялото Анадолско плато и през Източна Тракия в европейската част на Турция, стига до Беломорието в Гърция. Транс адриатическият газопровод за Албания и Италия се строи усилено. Изгражда се, макар и с престъпно закъснение и интерконекторната връзка между газопреносните мрежи на България и Гърция.

На 4 юли 2019 година е сключен коментираният по-горе договор между „Туркменгаз“ и руският „Газпром“, който възобновява напълно прекъснатата през 2016 година газова търговия между Туркменистан и Русия.

Пак на 4 юли 2019 година, посланикът на Руската федерация в Баку – Михаил Бочарников, дава обстойно интервю за електронното издание „Caspian Energy Newspaper“, в което заявява, че що се отнася до евентуалното прокарване на Транскаспийския тръбопровод, позицията на Русия си остава неизменна:

„Позицията на Русия по този въпрос си остава неизменна. Преди всичко, ние сме длъжни да се ръководим от изискванията на ангажиментите, които сме поели по международните споразумения в областта на защитата и опазването на околната среда, а също така от разбирането, че хипотетичните и далече не очевидни изгоди за отделните „икономически оператори” не трябва да надделяват над дългосрочните интереси на населението на прикаспийските държави и над перспективите за опазване на екосистемата на водоема” [15].

Бочарников настоява, че подписаните юридически документи в дадената област, свидетелстват за това, става дума за общото мнение на прикаспийските страни [13]. Тук вече се вижда сериозното разминаване в тълкуването на подписаната през 2018 година Каспийска конвенция, която по принцип дава сериозен тласък на правното уреждане на използването на водите на Каспийско море и разграничаването на шелфа между държавите с излаз на него. Позицията на Азербайджан и Туркмения, естествено е противоположна на руската (и иранска) гледна точка. Противоположна е и американската позиция.

Помощник държавният секретар по енерегетиката Сандра Оудкърк заяви през месец май, че във Вашингтон оценяват положително подписването на Конвенцията за статуса на Каспийско море през миналата година и призовават Тюркменистан да се възползува от постигнатите договорености между каспийските държави, за да се включи в „Южния газов коридор”, което ще даде на страната допълнителни приходи.

„Ние смятаме, че споразумението за статуса на Каспийско море е положителна крачка напред. Смятаме, че експортният коридор с Туркменистан има смисъл [да се построи]. Те [Туркменистан] сега изнасят газ в Китай, те имат потенциал и ще бъде прекрасно, ако те се свържат с Европа чрез Азербайджан или през други страни” – беше заявила Оудкърк.

По нейно мнение, това ще внесе допълнителна конкуренция на пазара:

„Ние бихме искали, Туркменистан да може да осъществи всички възможни опции. Това решение трябва да си го вземе Туркменистан. Както съм отбелязвала преди, Туркменистан зависи от един потребител, но неговата икономика може да получи по-активна поддръжка”, беше заявила Оудкърк. [13]

На 5 юли 2019 година, посланикът на САЩ в Азербайджан – Ърл Литценбергер прави изявление „в поддръжка на приноса на Азербайджан за осигуряването на енергийната безопасност на Европа и света“. Литценбергер заявява:

„Ние изразяваме своята подкрепа за приноса на Азербайджан в осигуряването на енергийната безопасност на Европа и света. От тази гледна точка, Азербайджан е единствения доставчик, алтернатива на руския газ за Европа по направлението „Изток - Запад“. В частност, Съединените американски щати поддържат проекта на „Южния газов коридор“ и всички ангажирани в него компании“, подчертава посланикът [12].

Американският дипломат заявява още, че САЩ винаги са поддържали независимостта и просперитета на страната още от деня на обявяване на независимостта на Азербайджан и сътрудничат във всички сфери на икономиката и политиката.

„Важен фактор в осигуряването на енергийната безопасност на Азербайджан и Европа е борбата с кибернетичните заплахи. Ние препоръчваме на Азербайджан да направи този въпрос приоритетен. Южният газов коридор ще помогне на Азербайджан да укрепи двустранните си отношения с много страни в Европа“, заявява Литценбергер [12].

На следващия ден, знамето на ЕС е развято официално в Ашхабад – създадена е Делегация на ЕС в Туркменистан.

На 6 юли 2019 година в Ашхабад се провежда среща между Върховния Представител на Европейския съюз по външните работи и политиката по сигурността и Вицепрезидент на Европейската комисия – Федерика Могерини и Министъра на външните работи на Туркменистан – Рашид Мередов.

Двете страни обсъждат ключовите направления в новата Стратегия на Европейския съюз за Средна Азия, в която е отбелязана важната роля на регионалното сътрудничество, социално икономическото развитие, енергийната безопасност, създаването на благоприятен инвестиционен климат и съвместното разрешаване на екологични проблеми.

Също така, двете страни обсъждат важни проекти в областта на развитието на транспортните системи и на регионалната енергийна инфраструктура, включително строителството на газопровода Туркменистан - Афганистан – Пакистан – Индия (TAPI) и отбелязват привързаността си към осъществяването на съвместните стратегически цели.

В рамките на преговорите, страните подписват „Споразумение между Правителството на Туркменистан и Европейския Съюз, Европейската общност по атомна енергия за създаването и привилегиите и имунитета на Делегацията на Европейския съюз в Туркменистан“. Това е ключов момент в развитието на отношенията между Туркменистан и ЕС [14].

На 12 август 2019 година, шест дни след създаването на Делегацията си в Ашхабад, Европейският съюз (ЕС) оповестява, че е възобновил преговорите с Туркменистан за своето участие във финансирането на строителството на Транскаспийския газопровод до Азербайджан. За това съобщава специалният представител на ЕС в Средна Азия – Петер Буриан по време на Каспийския икономически форум:

„През 2019 година, ЕС възобнови и се старае да интензифицира преговорите за възможното си участие във финансирането на строителството на газопровода през Каспийско море“. Според него „Европейският съюз и Туркменистан обсъждат как да доставят туркменския газ в Европа“[8].

На същия ден, прес-секретарят на президента Владимир Путин съобщава, че срещата между президентите на Русия, Азербайджан и Иран се отлага за по-късна дата:

„Срещата на президентите на Русия, Азербайджан и Иран, която се планираше да бъде проведена тази седмица, се прехвърля за по-нататъшна дата по технически причини“, оповестява Песков [9]. Той обаче отказва да коментира естеството на „техническите причини“.

Една възможна причина за отлагането на срещата на държавните глави на Русия, Азербайджан и Иран е иранското изявление от същия ден, насочено срещу изграждането на Транскаспийския газопровод.

На същия претоварен със събития 12 август 2019 година, представителят на иранската “National Gaz Company” – Бехруз Намдари, оповестява на всеослушание, че Иран застава на позиция против строителството на газопровод в Каспийско море, защото той може да нанесе сериозни щети на екологията на региона. Позицията му е в пълен синхрон с многократните руски изявления в този дух, включително и с казаното от руския посланик в Баку в интервюто пред „Caspian Energy Newspaper“ от 4 юли 2019 година:

„Строителството на газопровода от изток на запад през Каспийско море може да нанесе сериозни щети на екологията на региона … Иран се обявява против неговото строителство“ [7], заявява Бехруз Намдари по време на Каспийския икономически форум, цитиран от РИА Новости. В неговото изказване от изключително значение е следващата реплика, с която той напомня, че Иран предлага на съседите си да се възползват от неговата налична инфраструктура – газопроводи и терминали, за доставката на газ на световните пазари.

Следва събития, на което също трябва да се отдаде подобаващото му значение. На 13 август 2019 година, президентът на Ислямска република Иран – Хасан Роухани се обажда по телефона на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, за да го увери в най-добрите си чувства [6]. Официално, причината за това е изказването на поздравления по повод настъпването на Ейд ал-Адха (у нас празникът е известен като Курбан Байрам) но е повече от ясно, че президентът на Ислямската република е положил усилия да балансира негативните настроения от предишния ден:

„Иран придава голямо значение на усилията за разширяване на отношенията и на сътрудничеството с Азербайджан“, завява президентът Роухани, според официалния му сайт. „За щастие, ние наблюдаваме положителен ръст на сътрудничеството ни“, добавя той [5]. Президентът на Иран дава висока оценка на текущите контакти между двете страни и поставя ударение върху това, че: „Република Азербайджан винаги е била приятелска и братска страна за Иран и това приятелство между двете нации ще се задълбочи и в бъдеще“.

От своя страна, президентът на Азербайджан също поднася поздравленията си по повод Ейд ал-Адха (в Азербайджан – Гурбан Байрам). Според него „близките иранско – азербайджански взаимоотношения са резултат на усилията и на двете страни“. Според Илхам Алиев, „няма съмнение, че връзките между двете страни и нации ще стават по-добри от преди и ще се развиват“ [6].

Тази размяна на официалности не бива да бъде подценявана. И двете страни вървят върху много тънък лед, опитвайки се да прокарват интересите си и да не пропаднат във водовъртежа на събитията.

Всъщност, Азербайджан има основание да е много критичен към Иран, защото от началото на Нагорно Карабахският конфликт, до сега Иран систематично подкрепя Армения. (В Армения официалната формула в медиите е „Нашият съюзник Русия и приятелски Иран“). Без иранският внос, пазарът на потребителски стоки в Армения би колабирал за двадесет и четири часа. Отделен въпрос е, че Армения се отблагодарява с доставки на оръжие за Иран, които стават повод за конфронтацията на президента Саргсян с американската администрация в края на 2008 – началото на 2009 година [10].

Но очевидно, президентът Роухани разглежда Азербайджан не само като заплаха, заради живеещото в Северозападен Иран многолюдно и компактно азербайджанско население, но и като потенциален партньор в много по-дълбока геополитическа игра.

Изявлението на иранския представител по време на Каспийския икономически форум е направено на фона на съобщението, че на 12 август 2019 година са възобновени преговорите между Брюксел и Ашхабад за участие във финансирането на строителството на Транскаспийския газопровод от Туркменбаши (Красноводск) в Тукменистан до Баку в Азербайджан. Този факт е подчертана по време на същия Кавказки икономически форум и от страна на специалният представител на ЕС в Средна Азия – Петер Буриан. Положителната позиция на Азербайджан е артикулирана неколкократно от президента на страната – Илхам Алиев. Всичко това създава впечатление за доста конфронтационен контекст на протичащите събития.

Трябва обаче да се има пред вид и една особеност. Руската страна просто не иска да има трансфер на природен газ от Туркменистан за Европа. В нейните представи, това може да става само с руско посредничество, през руската газопреносна мрежа и разбира се – в изгода на Русия. За да придаде лицеприятен вид на позицията си, руската дипломация се облича в дрехите на защитник на околната среда, както се вижда и от интервюто на руския посланик в Баку.

„По-големият брат” се сърди. (Азербайджанците наричат Русия къде иронично, къде демонстрирайки основателното си безпокойство от опитите за руска доминация в региона „старший брат“ – „по-големият брат“). Когато Русия се позовава на съображения, свързани с опазването на околната среда, страничните наблюдатели са най-малкото скептични, като се има пред вид факта, че в руската външна и вътрешна политика, екологията е една от последните грижи. Очевидно е, че в случая това е максимумът на учтивост, която руската страна е способна да изрази, без да прозвучи съвсем агресивно.

Позицията на Иран не е „по-нюансирана“. Тя е РАЗЛИЧНА. За разлика от Русия, Иран няма нищо против трансфера на туркменски или дори на казахски газ към Европа. Иран просто иска това да става през неговата газопреносна мрежа и през неговите пристанищни газови терминали. Сметката на иранците е колкото икономическа (защо да не съберат едни транзитни такси за преноса на туркменския газ рез тяхната инфраструктура?), толкова и геополитическа.

Ако огромните обеми природен газ, стигащи до 30 милиарда кубически метра годишно се пренасят през иранската инфраструктура, сближаването между Иран и Европа ще се засили. В Иран тежко преживяват офанзивата на Тръмп срещу „ядрената сделка“. Очакването на Техеран беше, че сключването на „ядрената сделка“ ще позволи на страната да излезе свободно на световните пазари на енергоносители и най-после страната да се върне към някогашния си просперитет и стандарт на живот. Офанзивата на Тръмп буквално посече тези очаквания.

Фактът, че ЕС изобщо не е във възторг от поведението на Тръмп спрямо Иран, дава на Техеран надеждата, че ако партнира по-сериозно с европейците, може да се получи сериозен разнобой в позицията на Запада по въпроса за „газовата сделка“. Затова в Иран са готови да осъществяват транзит на туркменски природен газ за европейските страни, през тяхната газопреносна мрежа и газови терминали.

Можем да си представим, каква свада между САЩ и ЕС би предизвикало осъществяването на този вариант. Затова и от Вашингтон и от Брюксел се стремят да тласнат напред строителството на Транскаспийския газопровод. В опозицията си на това съоръжение, Русия и Иран са само тактически съюзници. Русия иска просто да няма самостоятелен износ на газ от Туркмения за Европа. Иран няма нищо против износа, но иска това да става през негова територия.

На всичкото отгоре, политиката на Тръмп за ерозиране на „ядрената сделка“ и аз връщане на Иран под похлупака на санкциите е крайно изгодна на Русия. Колкото по-дълго остане Иран изолиран и без възможност да изнася свободно и без ограничения собствените си въглеводороди, особено своя нефт, толкова по-дълго Русия може да се надява на задържане на цените на по-високи нива. А руският държавен бюджет е функция на световните цени на нефта и газа – ни повече ни по-малко.

Паднат ли цените на нефта и / или на газа, светкавично се нанася удар по руския бюджет, в това число и по бюджета на отбраната, която в момента е ангажирана с демонстриране на руското могъщество по света. Да, но Иран разполага със значителни по запасите си „плитки“ находища на нефт, себестойността на добива на който по чисто технологични причини би била много по-ниска, примерно от добива на нефт зад полярния кръг, накъдето е тръгнала Русия.

По този парадоксален начин, интересите на уж добрите съюзници Русия и Иран се разминават. По въпроса за санкциите над Иран, Тръмп и Путин са фактически съюзници.

Всичко това е една сбита картина на изключително сложната ситуация в Каспийския регион, както и около алтернативните доставки на природен газ за Европа от Азербайджан и Туркменистан.

 

Транскаспийският газопровод - „Гордиевият възел” на отношенията в Средна Азия и Закавказието. 23 годишните усилия за отвързването му

В много отношения, Транскаспийският газопровод е „Гордиевият възел“ на взаимоотношенията в региона, които могат да имат отражение дори и върху глобалното противопоставяне между великите сили. Противниците на газопровода са известни - Иран и Русия. Но строежът на газопровода има й могъщи поддръжници – „меката“ но огромна икономическа сила на Европейския съюз и „твърдата“ сила на САЩ, които безкомпромисно настояват за диверсификация на доставките на енергоносители в Европа.

От друга страна, регионалните сили, също са свършили доста работа до този момент. Възлово значение има срещата между двамата президенти - Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев на 22 ноември 2018 година в Ашхабад.

Посещението на президента на Азербайджан в Туркменистан беше подготвяно дълго и внимателно. На заседание на правителството на Туркменистан, президентът Гурбангулъ Бердимухамедов (Гурбангулы Бердымухаммедов) дава специални указания, срещата да бъде проведена на най-високо равнище.

На два пъти туркменистански делегации посещават Азербайджан. Президентът на Азербайджан приема последователно на 18 октомври 2018 година туркменистанска делегация, начело с министъра на външните работи Рашид Мередов, а на 30 октомври 2018 – делегация водена от вицепремиера на Туркменистан, отговарящ за въпросите на транспорта – Мамметхан Чакъев (Мамметхан Чакыев).

Разговорите между Баку и Ашхабад са много интензивни, защото се обсъждат твърде много теми. Двете страни преговарят за рамките на сътрудничеството си по транспортния коридор „Лазуритов път“, който минава през територията на Афганистан, Туркменистан, Азербайджан, Грузия и Турция.

Освен това, на тези срещи Азербайджан отива с много сериозно портфолио от нови изградени транспортни и инфраструктурни проекти: ново търговско пристанище на Каспийско море, стратегическата нова паромна връзка през Каспийско море и железопътната магистрала Баку – Тбилиси – Карс. Азербайджанците с основание имат самочувствието, че тези осъществени проекти ги правят не „прозорец към Европа“, а „европейска врата“ за страните от Средна Азия. Естествено, туркмените са силно заинтересувани да използват новите транспортни и логистични възможности, които Азербайджан може да им предостави, още повече, че имат примера на Казахстан, който вече широко използва тези опции.

По този начин, срещата между двамата президенти - Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев на 22 ноември 2018 година в Ашхабад е подготвена наистина много добре. На пресконференцията след срещата, Илхам Алиев заявява:

„Подписани са повече от 20 документа и всеки от тях има конкретен характер. Това е показател за нивото на нашите отношения, показател за обема на сътрудничеството и показател за братското отношение един към друг. Само с близка страна може да се работи по такива различни направления“.

Според Илхам Алиев, споразумението за увеличаване на обема на прехвърляните товари между международните морски пристанища на Туркменбаши и Баку, създава възможност за нарастване на стокооборота и на транзитните превози.

„Съвременната инфраструктура и големите инвестиции в транспортния сектор създават прекрасни условия за работа. Ние безусловно ще видим нарастване на транзита между нашите две страни по маршрутите Изток – Запад и Запад - Изток“, отбелязва президентът на Азербайджан.

Разбира се, по всеобщо мнение, най-интересният въпрос, свързан със срещата Алиев – Бердимухамедов е бил възможността да се построи транскаспийски газопровод, което би позволило на Туркменистан да се възползва от транзитния потенциал на Южния газов коридор, създаден от Азербайджан и да изкара на европейския пазар своите запаси от природен газ.

През август 2018 година, президентът на Азербайджан – Илхам Алиев, отбеля, че решението за Транскаспийския газопровод трябва да се вземе от Туркменистан. На срещата Алиев – Бердимухамедов, президентът на Туркменистан прави доста силно заявление:

„Туркменистан и Азербайджан, бидейки едни от най-големите световни производители на въглеводороди, се застъпват за принципа на диверсификацията на доставките на енергоносителите, като едно от решаващите условия за осигуряване на глобалната енергийна сигурност“.

По думите на Гурбангулъ Бердимухамедов, в областта на енергийното сътрудничество, двете страни са се договорили да увеличават усилията си „по създаване на многовариантна система за доставки на енергоносители на международните пазари, в това число и в европейско направление“. Президентът на Туркменистан не просто намеква, а подчертава, че работата в тази посока ще продължи не само в двустранен формат, но и с международни партньори. След което отбелязва, че на срещата е била подчертана ефективността на срещите във формат „Туркменистан – Азербайджан - Турция“.

Впрочем, Туркменистан е недвусмислено предупреждаван от политическите анализатори, не само от Европа и САЩ, но и от съседните държави да бъде внимателен в отношенията си с Русия и в частност с „Газпром“. Във връзка със срещата между Илхам Алиев и Гурбангулъ Бердимухамедов, азербайджанската политическа наблюдателка Нурани коментира, че „Азербайджан е хвърлил на Туркменистан спасителен пояс“. Тя пише:

„Много експерти още в средата на „нулевите години“ (2004 – 2006) заговориха за това, че експортните планове на „Газпром“ надхвърлят наличните обеми газ, с които разполага компанията и напълно е възможно Русия да разчита на препродажбата на „синьото гориво“ на други страни. Да напомним, че проектът „Турски поток“ дойде на мястото на газопровода „Южен поток“, при който се предполагаше изграждане на четири ръкава. И най-важното, този беше замислен не на последно място във връзка с азербайджанския газ от „Шах Дениз ІІ“, който Руската федерация мислеше да купува също направо при сондажите. И когато в Баку направиха избор в полза на собствения си независим износ, европейските експерти констатираха: „Южен поток“ загуби смисъл.

Вместо него, Русия пусна „Турски поток“, но при него вече са два ръкава, вместо четири. Не е решен въпросът за износа на газ в Европа (заради което се строи и втория ръкав). Има съмнения в рентабилността на проекта. И накрая, трудно е да се смята за случайно съвпадение, че точно на фона на тържествените церемонии в Турция (по завършването на морския участък на „Турски поток“, бел. авт.), Москва отново предлага на Туркменистан да й продава газ направо от находището.

Предположението, че „Турски поток“ е замислен да препродава туркменски газ има най-малкото право на съществуване. Другият въпрос е, ще направи ли Туркменистан крачка в посока на същия този „руски тръбопроводен капан“, от който вече няколко години се опитва да се измъкне“ [19].

През 2018 година, когато се провежда разглежданата среща, въпросът за Транскаспийския газопровод съвсем не е някаква новост. За първи път, идеята е формулирана може би през 1996 година. През 1999 година, правителството на Туркменистан, Дженерал Електрик и Бехтел Груп започват предварителни проучвания, като са подписани няколко предварителни споразумения, свързани с Транскаспийския газопровод [26].

Пред проекта обаче изникват тежки проблеми, като главната пречка за разрешаването му винаги изниква въпросът за правният вакуум около статута на Каспийско море. Морските граници между крайбрежните държави (Русия, Иран, Казахстан, Азербайджан и Туркменистан) по онова време не са прокарани [26].

На проекта се противопоставят общо взето неприкрито и Русия и Иран, в качеството им на два от основните производители на природен газ в света. Те не желаят проектът да напредва и се противопоставят на строителството на газопровод в спорните води на Каспийско море [26].

По ирония на съдбата, откриването на газовото находище „Шах Дениз“ на брега на Азербайджан през 1999 година, първоначално се отразява негативно на перспективите на Транскаспийския газопровод. Става така, защото откриването на „Шах Дениз“ позволява да се черпи природен газ, който може да се транспортира, като се използва трасето на Южния газов коридор (Азербайджан – Грузия – Турция), вместо някой да се занимава с Каспийските международно правни спорове [26].

Въпреки това, идеята за Транскаспийския газопровод не е напълно изоставена, защото първоначално добивът на природен газ в Азербайджан е относително по-малък. През 2013 година, по газопровода Баку – Тбилиси – Ерзерум се доставят годишно по 4,7 милиарда кубически метра. Още тогава се знае, че включването на находището „Шах Дениз ІІ“ ще осигури още 10 милиарда кубически метра природен газ за износ в Европа, но и това не е достатъчно. На всички е ясно, че включването на ресурсите на Туркменистан в доставките по Южния газов коридор, ще го направи много по-сериозна алтернатива на руските газови доставки. Проектът на Транскаспийския газопровод възкръсва. [26]

През пролетта на 2014 година, започва нова трескава дейност по Транскаспийския газопровод. Начинанието е силно катализирано от руската интервенция в Крим и неговата анексия. Преносът на руски газ през Украйна става под въпрос и включването на Туркменистан към Южния газов коридор става особено привлекателно.

Външният министър на Туркмения – Рашид Мередов, пристига на непланирано посещение в Баку на 2 април 2014 година. Това е първата среща между високопоставени лица от Туркменистан и Азербайджан сред 2009 година.

На 11 април 2014 година, президентът на Туркменистан – Бердимухамедов поставя ударение на Транскаспийския газопровод, като приоритетен проект за страната му. На 18 април 2014 година, президентът на азербайджанската държавна нефтена компания – SOCAR пристига на спешно посещение в Туркменистан и се водят разисквания по възможностите за осъществяване на проекта.

Когато се анализират тези събития, винаги трябва да се има пред вид, че преговорите се водят на фона на едно не особено добро наследство от близкото минало – държавният глава на Туркменистан, управлявал преди Бердимухамедов – президентът Ниязов, известен като Туркменбаши е изказвал доста непремерени претенции спрямо азербайджанските нефтени полета в каспийския шелф и едва не докарва двете страни до открит конфликт.

За съжаление и на туркмените и на азербайджанците, Транскаспийският газопровод не може да бъде обект само на двустранните отношения между двете им държави. Той зависи в огромна степен от подкрепата от Запада (от Европа като потенциален потребител на туркменския газ, а от САЩ като политическа подкрепа за диверсификацията на доставките) и от това, доколко Русия ще саботира проекта.

Както може да се очаква, Русия и Иран не отслабват опозицията си срещу Транскаспийския газопровод. Това вероятно става причина, Конвенцията за използването на водната повърхност на Каспийско море и за разграничаването на контрола върху морското дъно да се забави чак до месец август на 2018 година, като неяснотите около Транскаспийския газопровод остават и след нейното подписване.

Тогава, през 2014 година, напрежението е голямо, защото всички да убедени, че Русия е готова да използва всякакви средства, за да пресече опитите да бъде конкурирана на европейските газови пазари. Срещата на каспийските държави, проведена на 22 април 2014 година не донася никакъв напредък по въпроса. Тогава анализаторите не изключват, както икономически мерки, така и използване на военни средства от страна на Русия, за да защити своите ключови интереси.

През юни 2014 година, председателят на Европейската комисия – Мануел Барозу посещава Азербайджан и Туркменистан с явното намерение да насърчи работата по Транскаспийския газопровод. Но Русия продължава да оказва ефективна съпротива. Докато страните с излаз на Каспийско море продължават да спорят за морските си граници и разграничението на континенталния шелф, всякакви енергийни проекти там автоматически стават обект на обструкция. [24]

От своя страна, Русия оспорва конкретно Транскаспийския газопровод, използвайки различни правни аргументи, но на всички е ясно, че съображенията й не от абстрактно естество, а са изключително стратегически. Русия не иска да допуска под каквато и да е форма конкуренти на европейските газови пазари. [24]

Руските страхове са напълно основателни, защото от първоначално лансираният през 1996 година, 300 километров Транскаспийски подводен газопровод, който трябва да свърже Тукменбаши с Баку се очаква да подава годишно по 30 милиарда кубически метра туркменски газ по Южния газов коридор за Европа. [23]

Голямото безпокойство на руснаците идва от това, че с една относително малка инвестиция от около 5 милиарда американски долара, доставката на природен газ от Туркмения в Турция и в Европа може да стане реалност. Застрашен е монополът на руските газови доставки за балканските страни и за Централна Европа.

Първоначално, руското безпокойство не е чак толкова силно, защото след аварията на газопровода свързващ Туркменистан и Русия през 2009 година, предизвикана преднамерено от руската страна, Ашхабад се насочва към износ за Китай, където потребностите са неограничени и руските интереси не са заплашени. Междувременно, използвайки тактиката на протакане на преговорите за определяне на морските граници в Каспийско море, Русия и Иран блокират напредъка на Транскаспийския газопровод.

Руснаците разчитат и на влиянието си върху Туркменистан чрез доставките на оръжие и военното сътрудничество, както и на откровения страх на Ашхабад, че Москва може да се намеси със сила във вътрешните му работи [23]. Примерът на анексията на Крим и на войната в Донбас е пред очите на туркменското ръководство.

Но въпреки тези страхове, проектът на Транскаспийския газопровод продължава да се обсъжда напълно сериозно.

На 7 ноември 2014 година, президентът на Турция – Реджеп Тайип Ердоган пристига в Ашхабад. Това е първото му посещение в Туркменистан като президент на Турция. Посещението е ознаменувано с цяла серия от споразумения между турски и туркменски енергийни компании за доставка на туркменски природен газ в Турция. Знаейки колко ревнив е руският съсед, лидерите на Турция и Туркмения не начертават ясно пътя по който туркменския газ ще стигне Анадола, но на всички е ясно, че се визира Транскаспийският газопровод. [23]

На следващата седмица, азербайджанският президент Илхам Алиев заявява публично, че страната му проучва маршрутите, по които азербайджанският природен газ би могъл да стигне Централна Европа. Така се стига до 19 ноември 2014 година, когато ръководителят на азербайджанската държавна нефтена компания – Ровнаг Абдуллаев пристига на посещение в Туркменистан и заявява открито, че Азербайджан е готов да достави цялата необходима инфраструктура, необходима за изграждането на Транскаспийският газопровод. За да бъде ужасът в Москва пълен, Абдуллаев хвърля във въздуха репликата, че доставките на природен газ от каспийския регион ще дадат сигурност на клиентите на компанията [SOCAR], както и на производителите на енергия. [23]

Работата е там, че новите геополитически обстоятелства „наливат вода във воденицата“ на Транскаспийския газопровод. Европа и Турция имат сериозни съмнения, доколко Русия е надежден доставчик на енергоносители. Причината естествено е кризата в Украйна. По парадоксален начин, Русия сама допринася допълнително за тези съмнения, чрез анонсите си за диверсифициране на нейната експортна стратегия. Руснаците протръбяват, че вече няма да разчитат само на западните пазари и ще пренасочат усилия към Източна Азия. Западните пазари, съответно реагират адекватно на тези заявления.

Наблюдатели и анализатори междувременно обръщат внимание на факта, че руското влияние в бившите страни от СССР спада, отново поради събитията в Украйна – в Крим и в Донбас. Дори Беларус, да не говорим за Казахстан имат своите безпокойства, че „Руската пролет“ може да разцъфти и на тяхна територия. Всяка от страните от бившия СССР подлага на преоценка степента, до която се съобразява с желанията на руснаците. И колкото и предпазливи да са всички, тази промяна все повече тласка страни като Туркменистан и Азербайджан да залагат проекти, които влизат в колизия с интересите на Русия.

Това състояние на нещата в края на 2014 година става причина руската външна политика да си изпусне нервите за пореден път в лицето на външния министър Лавров, който заявява, че от страната му трябва да се иска мнение, ако не и съгласие по всеки един проект, свързан с Каспийско море.

На 19 ноември 2014 година, Сергей Лавров публично заявява неодобрението си за Транскаспийския газопровод. Говорейки пред Руската Дума, външният министър на Русия заявява, че всяка страна има правото да си подбира икономическите партньори, стига това да не нарушава интересите на нейните съседи. След което пояснява, че проектът за доставяне на туркменски природен газ в Европа, накърнява руските интереси. [23]

По това време, Русия все още може свободно да се възползва от правния вакуум около Каспийско море. Отделен въпрос е, че както отбелязват политическите наблюдатели „тя има и необходимата военна сила за да предотврати Транскаспийския проект“. [23]

Светът напрегнато следи, каква политика ще възприеме Москва – да пресече агресивно транскаспийския проект или да се интегрира в него. Подобна практика руските управници имат. Както беше отбелязано преди, когато Туркменистан и Китай построяват свързващия ги газопровод в Средна Азия, големи руски фирми построяват по-голямата част от съоръжението. [28]

Освен това, Русия успява в някаква степен, ако не друго то поне „да държи ръка на пулса на газовата търговия в Средна Азия“, дотолкова доколкото по това време отрасловата организация на енергийния сектор в Казахстан се ръководи от член на борда на „Газпром“. Тимур Аскарович Кулибаев е „независим директор“ и член на борда на „Газпром“ от 2011 година. Едновременно с това, той е председател на Казахстанската асоциация на юридическите лица от нефтения, газовия и енергийния сектор (KAZENERGY) от 2005 година и председател на президиума на Националната камара на предприемачите в Република Казахстан (Atameken). (Gazprom, About Gazprom, Governing Bodies, Board of Directors, Timur Kulibaev, http://www.gazprom.com/about/management/directors/kulibaev/ )

Междувременно обаче, временният тактически съюзник на Русия – Иран е дал своята заявка, да замести поне частично руснаците на европейските пазари на енергоносители.

 

Амбициите на Иран по отношение на транзита на туркменски природен газ за Европа

На 7 май 2014 година, заместник министърът на петрола, отговорен за международните въпроси и търговията – Али Маджеди огласи желанието на Техеран да изнася природен газ за Европа. Той е твърде конкретен, като дори посочва три маршрута, по които би могъл да се извършва експортът. През предишните седмици, ирански представители пък открито говорят за възможността Иран да транзитира туркменски природен газ. [25]

Тук впрочем можем да открием ясно днешното различие в мотивите, с които Русия и Иран се противопоставят на Транскаспийския газопровод. Русия е изцяло против самостоятелните доставки на туркменски газ в Европа, а Иран просто иска да транзитира туркменския газ, вместо последният да пътува за Азербайджан по дъното на Каспийско море.

Разбира се, в духа на най-добрите източни традиции, иранските представители се опитват да успокоят Москва, като постоянно излъчват послания, че уважават традиционната роля на Русия като най-голям доставчик на природен газ за Европейския пазар.

По това време обаче, тези думи са слабо успокоение за руснаците. Това е времето, когато се очаква рязко подобряване на американско – иранските отношения. Пазарите на енергоносители са готови да приемат Иран като доставчик. Техеран се готви да се завърне и на нефтения и на газовия пазар. Според оценки на статистическия преглед на световната енергетика на „Бритиш Петролеум” (BP Statistical Review of World Energy), от пролетта на 2014 година, доказаните запаси на Иран от природен газ са 33,6 трилиона кубически метра, които надхвърлят доказаните запаси на Русия, които са 32,9 трилиона кубически метра. [25]

Техеран бърза да се възползва от благоприятната обстановка за него, но изостава от Русия по отношение на инвестиции в инфраструктурата и производствени нива. Отрицателно се отразяват и тези близо 35 години на тежки отношения със Запада, както и трудните теренни особености и продължаващите санкции. Те намаляват способността на Иран да развие експортната си инфраструктура. Иран има повече природен газ от Русия, но Техеран се сблъсква с много пречки пред достъпа до находищата му и тяхната експлоатация.

Голямата надежда на Иран по това време са напредващите преговори със западните партньори, за сключване на знаменитата „ядрена сделка”, която трябваше да доведе до вдигане на санкциите над Иран от страна на САЩ и на ЕС. Според наблюдателите на енергийните пазара, докато траят преговорите, Иран работи енергично за привличане на потенциални чуждестранни инвеститори, предимно от Европа и от Азия, надявайки се да изкара на световния пазар големите си запаси от въглеводороди и пазара си на потребителски стоки.

Наблюдателите не пропускат да забележат, че част от тази стратегия на подчертаване на способността на Иран да доставя енергоносители в Европа е успешна, поради факта, че европейските потребители точно по това време преосмислят своята зависимост от руските доставки. (Причините за това преосмисляне вече бяха посочвани на няколко пъти и не е нужно да бъдат повтаряни повече). Едновременно с това, Иран се опитва да използва стратегическото си географско положение, за да засили позициите си на преговорите по „ядрената сделка”, подчертавайки потенциала си да играе ролята на връзка за доставките на енергоносители между Каспийския регион и Средна Азия от една страна и пазарите в Близкия Изток и Европа. [25]

Европа винаги е наблюдавала с внимание запасите от природен газ на Туркменистан, които през 2014 година са оценявани на 17,5 трилиона кубически метра. Тези ресурси обаче остават недостъпни за европейците десетилетия на ред. Европейците търсят път за транспортиране на природния газ, който да не включва доминираното от Русия Каспийско море или пък поставения под тежки санкции Иран.

Иран обаче успява да създаде и да поддържа общо взето положителни отношения с Ашхабад и резултатът е, че между двете държави през годините са се създали в дългосрочен план по-стабилни търговски и политически взаимоотношения, в сравнение с връзките на Ислямската република с другите й източни съседи.

Един от най-добрите примери на тези ползотворни взаимоотношения според наблюдателите е интерконекторната връзка на газопроводите в североизточен Иран и газопреносната мрежа на Туркменистан. Туркменистан доставя природен газ на иранския град Рашт, сочен като „каспийска провинциална столица”, както и на втория по големина град в страната – Машхад. Това става през два газопровода, с общ годишен капацитет от 20 милиарда кубически метра природен газ. Годишният внос на Иран е по груба оценка половината от капацитета на тези газопроводи. [25]

Някой би се запитал, защо държава с такива запаси от природен газ като Иран, внася същия енергоносител от Туркменистан. Отговорът е, че това отново се дължи на географията. Теренните особености са такива, че има места в Иран, където газоснабдяването става възможно чрез доставки от Туркменистан. Такъв е случаят с втория по големина град в страната – Машхад. Машхад някога е бил град в оазис, намиращ се по трасето на древния Копринен път, свързващ Персия със Средна Азия. Там е гробницата на Реза, осмият по ред шиитски имам. Това буквално е „бетонирало” ролята на днешния град Машхад като много важен културен, религиозен и урбанистичен център, както и като най-свещения град в Иран.

Разбира се, теренните особености и най-вече собствените газови ресурси на Иран ограничават възможностите, Иран да увеличава постоянно ролята си на потребител на туркменски природен газ. Още повече, че запасите на Туркменистан са четвъртите по големина в света.

Стана дума, че между Иран от една страна и Азербайджан и Туркменистан от друга има спорове върху разделянето на шелфа на Каспийско море [22], но това не пречи на Техеран да предлага услугите си, за да служи за транзитна държава по отношение на туркменския газ през 2014 година.

На 11 март 2014 година, управляващият директор на Националната иранска газова компания (National Iranian Gas Co.) Хамидреза Араки оповестява публично, че Иран е готов да осъществява транзит на туркменски природен газ до арабските страни от Персийския залив.

Всъщност, Иран е правил още по-смели стъпки по посока на осъществяване на транзит на туркменски газ. През 2012 година, когато президент на Иран все още е Махмуд Ахмадинеджад, Иран и Турция постигат споразумение за транзит на туркменски газ до Европа (!).

Този блестящ план е провален от възникналите противоречия между Турция и Иран по повод конфликта в Сирия, от санкциите на Запада срещу Иран и от вътрешнополитически проблеми. Разбира се, не бива да се пропуска факта, че географията, сиреч теренните особености, също представляват сериозна пречка за осъществяването на подобна сделка за свързване на Средна Азия със световните пазари на енергоносители през Иран и Турция. Но фактът, че противоречията между Иран и Турция по повод войната в Сирия, блокират транзита на туркменски природен газ през Иран, дава една по-различна гледна точка на смисъл от участието на Русия в сирийския конфликт.

Точно подкрепата на Русия (отново в тактически съюз с Иран) дава възможност на Башар Асад да бъде абсолютно неотстъпчив спрямо опозицията си, на говори за война до победен край и да е изключително брутален спрямо цивилното население на териториите контролирани от опозицията. За Иран конфликтът в Сирия е и религиозна война и част от конфликта със Саудитска Арабия и коалираните с нея държави от Персийския залив. (От страните то Персийския залив само Катар поддържа добри отношения с Иран).

В крайна сметка, Русия прави всичко възможно конфронтацията между Турция и Иран в Сирия да продължи, колкото е възможно по-дълго, като едновременно с това непрекъснато се заиграва с всяка от двете страни по отделно. Получава се така, че прокси войната, водена в Сирия между Саудитска Арабия и с-ие от една страна и Иран от другата страна, помага в огромна степен на Русия да блокира развитието на сътрудничеството между Турция и Иран. Стратегическата изгода на Русия от такъв развой на нещата е огромна.

Всичко това показва, че руското участие във войната н Сирия на страната на Башар Асад е резултат не просто (или поне – не само) от мания за величие и желание за глобална демонстрация на сила. За това участие има и много сериозен рационален мотив и това е саботирането на транзитирането на туркменски газ по сухопътния маршрут южно от Каспийско море, през Иран и Турция. В това отношение, на този етап Русия се справя отлично от нейна гледна точка.

Но никога няма пълно щастие. Блокирайки сухопътните маршрути за транзитиране на туркменския природен газ, Русия без да иска фокусира обратно вниманието на инвеститорите върху също крайно нежелания за нея вариант – Транскаспийския газопровод. В тази посока работи и фактът, че макар че Североизточен Иран да се захранва с природен газ от Туркменистан по газопровод, който обслужва втория по големина град в Иран – Машхад и намиращия се на Каспийския бряг Рашт, съществуващата инфраструктура няма капацитет да осъществи пренасянето на планираните 30 милиарда кубически метра природен газ годишно.

Освен това, планинската верига Алборз (известна и като Албурз, Елбурз и Елборз; сходството с името на най-високия връх Кавказ най-вероятно не е случайно), която започва от границата с Азербайджан и се простира по целия южен бряг на Каспийско море, би оскъпила в много голяма степен изграждането на разглежданата евентуална сухопътна връзка. През 2014 година, в дните на най-големия оптимизъм за бъдещето на отношенията между Запада и Иран, експертите основателно се питаха, дали ако санкциите бъдат вдигнати, Иран няма да направи свой приоритет първо развитието на добива на собствените си находища и експортен капацитет, вместо да инвестира в помощ за износа на Туркменистан. [25]

Така или иначе и икономиката и географията и глобалната политика тласкат нещата към изграждане на Транскаспийския газопровод.

 

Връщане в наши дни

От изложеното до тук, ясно се вижда от една страна икономическата и техническата състоятелност на идеята за използване на туркменския газ за захранване на потребностите на европейските енергийни пазари. Вижда се и икономическата и техническата адекватност на идеята за прокарване на Транскаспийски газопровод.

От прегледа на хода на събитията става ясно, че въпреки упоритата съпротива на Русия, подпомагана и от Иран (макар и с различни мотиви), идеята за Транскаспийския газопровод не само, че не „отмира“, а непрекъснато събира нови поддръжници. Последните новини вече сочат и за появата на китайски интерес към проекта.

На 16 август 2019 година, туркменските и азербайджанските медии оповестяват новината, че консорциум от първокласни компании, като европейските “Edison Technologies GmbH”, “MMEC Mannesmann GmbH”, “Air Liquide Global E&C Solutions”, съвместно с китайската “SINOPEC Engineering Group”, е заявил за готовността си да осъществи проекта на Транскаспийския газопровод. Намерението е обсъждано по време на среща на представителите на консорциума със заместник председателя на Министерския съвет на Туркменистан Миртгелди Мередов (Myratgeldi Meredov) и със съветника на Президента на Туркменистан по нефтените и газовите въпроси – Ягшигелди Илясович Какаев. [3]

Още на сесията „Енергетическият потенциал на Каспийско море“ от Каспийския икономически форум (състоял се в град Туркменбаши (Красноводск) на 11 – 12 август 2019 година), модератор на която е бил точно Ягшигелди Какаев, консорциумът е обявил за готовността си да положи по дъното на Каспийско море тръбопровод с дължина 300 километра, да пробие необходимия брой сондажи за газ „до ключ“ и да построи заводи за газоочистка и компресорни станции, които да осигурят на Транскаспийската магистрала пречистен газ и цялата необходима инфраструтура. [3]

Според агенция “Orient”, цитирана от азербайджанските медии, генералният директор на “Edison Technologies GmbH” – Едисон Касапоглу е заявил следното:

„Всяка компания в нашия консорциум притежава своя уникална технология, може да се каже – умение. Обединени в консорциум, ние сега можем да дадем живот на такъв смел проект като газопровода от Туркменистан до Азербайджан по дъното на Каспийско море. Европейският пазар е заинтересуван от него и ние смятаме това за отлична стъпка, за да се върнем отново в перспективния Каспийски регион“. [3]

Сякаш за да не остане никакво съмнение за намеренията на консорциума, Касапоглу заявява изрично:

„След полагането на Транскаспийския газопровод до бреговете на Азербайджан, Туркменският газ може да се доставя в Турция и след това в Европейския съюз, било през Транс-Анадолският газопровод (TANAP), било по нов маршрут достигащ до границите на ЕС в съответствие с изискванията и предложенията на съседните страни“. [1]

„Докато полага газопровода по дъното на Каспийско море, компанията стриктно ще се съобразява с всички изисквания и стандарти по отношение на околната среда, заложени в международни договори и в Рамковата конвенция за защита на морската среда на Каспийско море“, уверява публиката Касапоглу, като добавя, че батиметричните, геофизическите и геотехническите изследвания и проучвания, преценяването на адекватни профили на морското дъно (за прокарване на трасето на газопровода, бел. авт.), отстраняването на препятствия по трасето на газопровода, ще бъдат внимателно и добросъвестно взети пред вид, по време на проектирането на подводната конструкция на газопровода. [1]

„Изискванията за контрол на плавателността, възможността за поддръжка, защитата срещу вътрешна и външна корозия, защитата срещу други заплахи и повреди също ще бъдат удовлетворени. … Консорциумът ще се съсредоточи върху оценката на всички видове потенциални рискове за околната среда, свързани с планирането и изпълнението на подводния тръбопровод“, подчертава Касапоглу.

Консорциумът възнамерява да постигне целите в областта на защитата на околната среда, които си поставя, чрез провеждане на специални изследвания и обсъждания на въздействието върху околната среда на всеки етап на проекта. Касапоглу вярва, че ще се направят стъпки за привличане на международна експертиза, като по този начин, страните с излаз на Каспийско море да бъдат удовлетворени по отношение на екологичната сигурност на морския басейн.

„Ние сме готови да предоставим нашите знания и многогодишен работен опит в областта на осъществяването на подобни широко мащабни проекти, като изграждането на Транскаспийския газопровод, за да укрепим глобалната енергийна сигурност“, заявил Касапоглу. [1]

В края на срещата между представителите на европейско-китайския консорциум и туркменистанската страна в лицето на заместник председателя на Министерския съвет на Туркменистан Миртгелди Мередов (Myratgeldi Meredov) и съветника на Президента на Туркменистан по нефтените и газовите въпроси – Ягшигелди Илясович Какаев се стига до договореност, двете страни да се срещнат отново в близко бъдеще, за да обсъдят проекта в подробности и да разгледат съществуващите механизми, както и евентуални бъдещи механизми за по-нататъшно осъществяване на нови инвестиционни проекти в Туркменистан. [1]

Този анонс вещае трудни дни за политиката на блокиране и спъване на изграждането на Транскаспийския газопровод. Към „меката сила“ на ЕС, на когото е нужен туркменският газ и към „твърдата сила“ на САЩ, които подкрепят тръбопровода се присъединява и китайският търговски интерес.

Китайската компания SINOPEC Engineering (Group) Co., Ltd., е холдингова компания със седалище в Пекин, която се занимава с рафинерии за преработка на нефт и има сериозни интереси и постижения в химическата промишленост. Тя предоставя услуги в областта на инфраструктурата, като съхраняване на нефт и газ, тръбопроводен транспорт, изграждане на допълнителни тръбопроводи, ремонт и поддръжка на тръбопроводи, повдигане и доставка на тежка извънгабаритна екипировка. Компанията също така проектира и разработва екипировка за нефтените рафинерии.

“Edison Technologies” е инженерингова и консултантска компания, която предлага широка гама от услуги в леката и тежката индустрия, нефтената и газовата проишленост, електрониката. Компанията също така предлага управление на детайлно планиране, предварителни проучвания и проучване на финансовите възможности за различни проекти.

“MMEC Mannesmann” е независима германска инженерингова компания – контрактор, която предлага пълна верига от услуги, започвайки с ранни, първоначални проучвания до фазата на прилагане и осъществяване на проекта. Компетентността на компанията се простира от нефт и газ, химикали, метали и минен добив до възобновяеми енергийни източници.

“Air Liquide Global E&C Solutions” осъществява инженеринговата и строителна дейност на “Air Liquide Group” – световен лидер в технологията та газа и в услугите за индустрията. Създадена през 1902 година, “Air Liquide Group” работи в 80 страни и има 66000 наети работници и служители, като обслужва над 3,6 милиона души. Компанията притежава голям брой най-съвременни технологии в областта на газовата и химическата промишленост.

Консорциумът, на “Edison Technologies GmbH”, “MMEC Mannesmann GmbH”, “Air Liquide Global E&C Solutions” и “SINOPEC Engineering Group”, който иска да строи Транскаспийския газопровод, излиза и с предложение да построи в Туркменистан завод за производство на метанол от природен газ. [2]

И това предложение е било изложено на Първия Каспийски Икономически форум в Националната туристическа зона Аваза в Туркменистан на 11-12 август 2019 година. Там, президентът на “Edison Technologies” прави широко мащабна видео презентация от името на Консорциума. [2]

Говорейки пред сесията „Енергийният потенциал на Каспийско море“, Касапоглу е обяснил, че метанолът е широко използван в индустрията за производство на химикали, пластмаси, шперплат, бои и лакове, козметика, както и като течен енергоносител. Касапоглу е подчертал и стремителният ръст на глобалното търсене на метанол. Според членовете на консорциума, основните консуматори са страни от Азия и Европа, най-вече Китай и Германия. Нарастването на търсенето в голяма степен се дължи на използването на метанола, като течно гориво за транспортни средства. [2]

С производство с обем над 20 милиона тона годишно, метанолът е обещаващ енергоносител, защото като течност се складира и съхранява по-лесно от водорода и природния газ. Около 40 процента от метанола се използва главно като суровина за производството на химикали и в разнообразни продукти като пластмаси, шперплати и в производството на пропилен.

Този дял от индустрията расте и поради увеличаващите се инвестиции в метанол-олефини-МТО в Китай. Очаква се капацитета на тези производства да се удвои до 2025. Нарастващото използване на метанола в химическата промишленост предполага, че той скоро ще стане основната суровина в този сектор. Като държава, която притежава доказано четвъртите по големина запаси на природен газ в света, Туркменистан може да се окаже перспективен производител на метанол.

 

Някои заключения:

Описаната на кратко сага около завързването на „Гордиевия възел“ около Транскаспийския газопровод, показва нагледно, че нищо на този свят не остава без последствие. Русия напомпа мускули и анексира Крим, с което властта в Москва си спечели няколко годишните овации на народните маси. Успоредно с това беше направен неуспешен опит за връщане на Украйна в руската орбита по военен път.

В съчетание със спомена от войната на Русия срещу Грузия от 2008 година, тези факти предизвикаха особена загриженост не само сред политиците, но и сред индустриалните потребители на природен газ в Европа, които съвсем правилно предвидиха, че ставащото ще предизвика сериозни проблеми с трансфера на руски газ през Украйна.

От друга страна, неразумната политика на Русия по отношение на Туркменистан и неправилната оценка на ситуацията, довежда до скъсване на туркменско – руската търговия – процес започнал през 2009 година и достигнал своята кулминация през 2016 година с пълния отказ на руската страна да купува туркменски природен газ.

Действията на руската страна, в частност на „Газпром“ не доведоха до „дисциплиниране“ на властта в Ашхабад, както без друго са очаквали в Москва, а до ускорена еманципация на Туркменистан от парадигмата, че Русия е единствен партньор в газовата търговия на страната. Стигна се до реална диверсификация на износа на природен газ от страна на Туркменистан – огромен износ за Китай, износ за Иран, строителство на газопровод за Афганистан – Пакистан и Индия и в крайна сметка – завръщането на Русия на туркменския газов пазар през сегашната 2019 година, но вече с несравнимо по-малки количества.

Тъй като „апетитът идва с яденето“, провокираната от руската страна диверсификация на туркменския износ на природен газ и предизвиканите пак от руската страна колизии с транзита на руски газ през Украйна, доведоха Ашхабад до идеята, че може и трябва да излезе на европейския пазар на енергоносители.

Това намерение, възкресява проекта за предложения още през 1996 година Транскаспийски газопровод, който да свързва град Туркменбаши (Красноводск) в Туркменистан с град Баку в Азербайджан. Тъй като Южният газов коридор, свързващ азербайджанското находище на природен газ „Шах Дениз ІІ“ с газовия пазар в Югоизточна Европа е завършен вече до територията на Беломорието в Гърция, а догодина ще достигне и до Албания и Южна Италия чрез Транс-Адриатическият газопровод, за Туркменистан става естествено изкушението да се включи в подаването на природен газ по него.

Това се улеснява от факта, че газопровода на Южния газов коридор, може без проблеми да подава освен сегашните 16 милиарда кубически метра газ годишно, още 30 милиарда кубически метра природен газ. Естествено, при проектирането на Южния газов коридор, са имани пред вид точно ресурсите на Туркменистан, страната която има четвъртите по обем признати запаси на природен газ в света.

Възможните технически решения за свързване на Туркменистан с Южния газов коридор са две. Едното е свързване със сухопътен газопровод, който да преминава през Иран. Пречка за това са санкциите, наложени на Иран и най-вече изострянето на обстановката от страна на президента Тръмп, който торпилира така наречената „ядрена сделка“. Освен това, планинските вериги от азербайджанската граница и опасващи цялото южно крайбрежие на Каспийско море, представляват много сериозна пречка, която би оскъпила евентуален газопровод през Иран. Въпреки това, Иран продължава да лансира идеята за използване на неговата газопреносна мрежа и газови терминали от съседните държави, в това число и от Туркменистан.

Другото техническо решение е свързано с изграждането на подводния Транскаспийски газопровод. Това решение ще бъде с дължина само от 300 километра, няма да бъде особено скъпо (въпреки квалификациите в туркменистанския печат, че става дума за грандиозен проект) и има силна политическа подкрепа. Транскаспийският газопровод се подкрепя активно от ЕС и от САЩ. Естествено, негови привърженици са и регионалните фактори Азербайджан и Туркменистан. Лошата новина е, че проектът има и могъщ противник – Русия. Тя не желае да допусне свободна търговия на природен газ между страните от ЕС и Туркменистан, въпреки че загубва позициите си на туркменския газов пазар изцяло по своя собствена вина.

Противник на Транскаспийския газопровод е и Иран, но не защото не иска да допусне трансфер от Туркменистан до ЕС, а защото Техеран желае да осъществява този трансфер през собствената си газопреносна мрежа. Това прави Русия и Иран тактически съюзници по този въпрос, но всеки може да различи генералното противоречие в позициите им. Русия иска да препродава за своя сметка и печалба туркменския газ или просто да блокира достъпа му до европейските пазари към които е изключително ревнива, а Иран просто иска да спечели търговски и геополитически изгоди, участвайки в доставянето на туркменския газ до пазарите на ЕС.

Тактическият съюз на Русия и Иран успява да забави осъществяването на проекта за Транскаспийски газопровод кажи-речи с 23 години, но развитието на събитията от последните две години, както и от последните два месеца (!), вещае напредък на Транскаспийския газопровод. Причините за това са поне две.

Едната е рязкото активизиране на ЕС, който създаде своя Делегация в Ашхабад и ясно заяви, че иска да финансира изграждането на Транскаспийския газопровод.

Другата причини е включването на китайска компания в консорциум, който води преговори за осъществяване на проекта. Появата на европейско – китайски консорциум, който иска да изгради Транскаспийския газопровод може да се разглежда като преломна точка, след която вероятността Туркменбаши и Баку да бъдат свързани нараства с рязък скок.

Тук вече възниква въпросът, каква ще бъде реакцията на Русия. Този въпрос се задава от азербайджанските медии още от 2018 година, след срещата между Гурбангулъ Бердимухамедов и Илхам Алиев в Ашхабад. [19] Що се отнася до лидерите на Азербайджан и Туркменистан, те със сигурност си го задават много по-отдавна. И едните и другите знаят от опит, че руското ръководство никак не обича да губи, а също така не се задоволява с частични компенсации. Последното е добре известно в Ашхабад, а и в Киев.

Едната възможна стратегия на Русия е по чисто пазарен път да се опита да изкупува туркменския природен газ и да не допуска да има свободни количества газ, които Ашхабад да прехвърля към Европа чрез Южния газов коридор. Действително, такава е била политиката до 2009 година, когато Русия обърква генерално газовата си търговия с Туркменистан. Ако през 2009 година Русия е купувала около 40 милиарда кубически метра природен газ от Туркменистан, днес тя купува много по-скромните 5,5 милиарда кубически метра.

Освен това, до 2009 година, туркменската страна е продавала природния си газ на много изгодни цени и реекспортът му за Европа не е бил никакъв проблем за руснаците. Днес обаче нещата изобщо не стоят така, макар че се смята, че руснаците могат да имат някакви ценови резерви, за да подбиват цената на доставките по Южния газов коридор. Пък и дъмпингът не може да трае вечно – на Русия й трябват средства за „връзване“ на бюджета и особено за поддържане на военния й бюджет.

Всички тези съображения водят до доста плашещият извод, че Русия може да прибегне и до други средства за саботиране на износа на природен газ от Туркменистан за Европа. Тези „други средства“ на първо място могат да бъдат насочени към провалянето на износа от Туркменистан като търговски сделки, както и към „по-грубо“ блокиране на изграждането на Транскаспийския газопровод.

За второто, Русия има необходимите технически и да си го кажем – военни средства. Каспийската флотилия на ВМФ на Русия е основно превъоръжена, като по официални данни 85 на сто от корабите и плавателните съдове в нея са нови. [21] Освен това, флотилията демонстративно беше пребазирана от най-северната точка на Каспийско море – Астрахан (при делтата на река Волга) в пристанищата Махачкала и Каспийск в Дагестан – в непосредствена близост до Азербайджан и не далече от Туркменистан.

Разбира се, не бива да се изключват сценарии, при които да се направят опити за рязка промяна в политическото ръководство на Туркменистан. Такива опити биха могли да стъпят на факта, че сегашният държавен лидер, Президентът Бердимухамедов не принадлежи към най-могъщия клан сред туркменското население – кланът Мари. На тази основа биха могли да се изпробват различни провокации.

Би могло да се направи опит за провокиране на конфликт между Туркменистан и Узбекистан, който да доведе до промени в политиката или направо в политическото ръководство в Ашхабад. Враждата на Туркменистан с Узбекистан беше станала пословична при режима на Ниязов до 2006 година, но днес нещата са значително променени. Въпреки това, подобен сценарий също не бива да се отписва.

Един от големите въпроси е до каква степен Китай се е ангажирал в Транскаспийския газопровод. Дали става въпрос за чисто бизнес интерес и желанието на една китайска компания да спечели от изграждането на едно сложно съоръжение или държавата Китай е поставила изграждането на газопровода сред геостратегическите си интереси. Последното съвсем не е невъзможно, защото Транскаспийският газопровод може да играе роля в общата транспортна стратегия на Китай, известна като „Един път – един пояс“ или като Великият път на коприната.

Ангажирането на Китай с проекта може да се окаже „застрахователната полица“ на Президента Гурбангулъ Бердимухамедов, то това не означава, че тогава не могат да възникнат „проблеми“ по цялото протежение на Южния газов коридор. Злонамерени противници на коридора могат да използват различни невралгични точки по него.

На първо място, силно уязвим е участъкът от Южния кавказки газопровод (SCP) на територията на Грузия. В Грузия има хронична политическа нестабилност, както и две самообявили се държави (Абхазия и Южна Осетия), които не са признати от световната общност, но за сметка на това са признати от Русия. Отделно е възможно да се търси дестабилизация в автономната република Аджария, където различни инструменти на „хибридната война“ насаждат омраза между грузинци, аджарци и турци още от преди войната между Русия и Грузия.

Възможно е да се направят опити и за общо политически сътресения в Грузия, които да станат повод за различни форми на намеса, които да доведат до спиране на газопровода.

На второ място, колкото и невероятно да звучи, уязвимо е последното звено по пътя преди Италия – територията на Албания. Вярно е, че Албания е членка на НАТО и това в значителна степен повишава и нейната вътрешна безопасност, но въпреки това спомените за неколкократните безредици в Албания, съвсем не са отшумели. След тях можем да откроим безредиците от 1996 – 1997 година, когато страната беше буквално разтърсена от конфликти по осите „геги срещу тоски“, „север срещу юг“ и „демократи срещу“ социалисти. В Албания винаги има рискове от кланови конфликти, както и по оста на двата „субетноса“ – гегите на север и тоските на юг. Опитът от предишни конфликти и безредици в Албания сочи, че населението много бързо се сдобива с дългоцевно, бойно оръжие и рисковете от жертви и кръвопролития не са малки.

На трето място, възможно е провокиране на конфликти в Азербайджан. Най-простият ход там би било повторно разпалване на военния конфликт в Нагорни Карабах. За това има и благоприятна психологическа среда и винаги готови да участват изпълнители и „линия на съприкосновение“ с настръхнали едни срещу други въоръжени сили по нея. Действително, трасето на Южния газов коридор, респективно на Южния кавказки газопровод (SCP) е далече от театъра на действията в Нагорни Карабах, но да не забравяме, че години на ред между военни авторитети в Армения се водят дискусии, по кое е по-рационално да се нанасят удари – по газопроводите на Азербайджан или по самите находища?

Не е невъзможно и провокирането на конфликт между Иран и Азербайджан. Този сценарий е възможен, защото е изключително удобен за руската страна. Регионът се дестабилизира, дебитът на газопровода намалява или дори спира подаването на газ (примерно от съображения за безопасност), а главният заинтересуван от конфликта може дори да се яви в ролята на миротворец.

На последно, четвърто място, бихме могли (наистина с малка вероятност) да разглеждаме възможността от провокиране на безредици в Западна Тракия, в района на Комотини (Гюмюрджина) и Александруполис (Дедеагач). Там, макар и малко вероятно биха могли да се провокират сблъсъци (или пък да се прикрият диверсии, извършени от други хора) на база на спорадичното недоволство на местното население, изповядващо исляма от едни или други действия на гръцките власти.

Възможен е сценарий и за диверсии, извършени под „чужд флаг“ – примерно саботажи по газопровода, легендирани като действия на някоя от глобалните терористични ДЕЗ организации – Ал Кайда или Ислямска държава.

Колкото и малко вероятни и трудни за осъществяване да изглеждат изброените сценарии или поне някои от тях, не бива да забравяме, че прокарването на някакви линейни обекти от стратегическата инфраструктура – нефтопроводи, газопроводи и други такива, много често активизира съществуващите етнически конфликти на територията по трасето им. Един от класическите примери е случаят с трасето на китайските паралелни газопровод и нефтопровод, прокарани през Мианмар (Бирма) от пристанище на Бенгалския залив до град в Южен Китай. Свидетели сме на много интересна активизация на различните етнически милиции в Мианмар (около 30 на брой), като финансирането им идва буквално от всички заинтересувани страни – велики сили и регионални фактори.

Разбира се, изложеното в тези изложения изисква много по-сериозно допълнително обосноваване и изясняване, но това ще стане в следващата част на анализа.

 

Използвани източници:

[1] Trans-Caspian Pipeline: From Idea Toward Reality, Business Turkmenistan, 19.08.2019, 09:51, https://business.com.tm/post/4278/transcaspian-pipeline-from-idea-toward-reality

[2] European Consortium Offers to Build Methanol Plant in Turkmenistan, Business Turkmenistan, 18.08.2019, 13:04, https://business.com.tm/post/4276/evropeiskii-konsorcium-predlagaet-postroit-v-turkmenistane-zavod-po-proizvodstvu-metanola

[3] Консорциум европейских и китайских компаний готов построить газопровод из Туркменистана в Азербайджан, Minval.az, Раздел: Важно, 16.08.2019, 17:01, https://m.minval.az/news/123913359

[4] EU, Turkmenistan: Talks Resume on Trans-Caspian Gas Pipeline, Stratfor, Situation Report, August 14, 2019, 16:15 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/eu-turkmenistan-talks-resume-trans-caspian-gas-pipeline?id=87179e919a&e=ed2f224347&uuid=4baad6f9-c190-44ab-9cf3-0d7a087a494e&utm_source=Daily+Brief&utm_campaign=f74a54504e-EMAIL_CAMPAIGN_2019_08_15_10_38&utm_medium=email&utm_term=0_87179e919a-f74a54504e-53589729&mc_cid=f74a54504e&mc_eid=[UNIQID]

[5] Роухани: Азербайджан – братская страна для Ирана, Minval.az, Раздел: Важно, 14.08.2019, https://minval.az/news/123912598

[6] President in a phone call with his Azerbaijani counterpart: Tehran – Baku ties friendky, brotherly, developing/ The two presidents stress acceleration of agreements, Официален сайт на Президента на Ислямска република Иран, news id: 110807, 13 август, вторник, 13:42, http://www.president.ir/en/110807

[7] Иран поддержал Россию и выступил против выхода Туркменистана через Азербайджан на газовый рынок ЕС, Minval.az, Раздел: Азербайджан, Важно, 12.08.2019, https://minval.az/news/123912296

[8] Евросоюз возобновил переговоры с Туркменистаном о строительстве гаовода в Азербайджан, Minval.az, Раздел: Важно, 12.08.2019, 12:20:42, https://minval.az/news/123912299

[9] В Кремле сообщили о переносе саммита Азербайджа- Россия – Иран, Minval.az, Раздел: Важно, 12.08.2019, 16:46, https://minval.az/news/123912249

[10] (S) Писмо от Заместник [държавния] секретар Негропонте относно закупуване на арменско оръжие от Иран през 2003 година, Свободен народ онлайн, Четиво, 12 август 2019 година, 17:31, http://svobodennarod.com/chetivo/item/6128-secret-pismo-ot-zamestnik-darzhavniya-sekretar-negroponte-otnosns-zakupuvane-na-armensko-orazhie-ot-iran-prez-2003.html

[11] Баку: Армения возместит урон, нанесенный Азербайджану, Minval.az, Раздел:Азербайджан, Важно, 09.08.2019, 20:06, https://minval.az/news/123911619

[12] США: Азербайджан – единственный альтернативный российскому газу поставщик для Европы, Minval.az, Раздел: Азербайджан, Важно, 05.07.2019, 12:59, https://m.minval.az/news/123901906

[13] Россия выступает против выхода Туркменистана через Азербайджан на газовый рынок ЕС, Minval.az, Раздел: Странности, 04.07.2019, 13:58, https://minval.az/news/123901588

[14] В Ашхабаде создана делегация Европейского Союза в Туркменистане, Caspian Energy Newspaper, 06 Июль 2019, 14:10, http://caspianenergy.net/ru/neft-i-qaz/46378-deloitte-tap

[15] Товарооборот Азербайджана и России строится на ненефтяном сектори, Caspian Energy Newspaper, 04 Июль, 2019, 11:51, http://caspianenergy.net/ru/ambassador/46396-2019-07-04-08-00-44

[16] Gazprom reaches Purchasing Agreement for Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, July 5, 2019, 14:25 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-turkmenistan-gazprom-reaches-purchasing-agreement-natural-gas-imports

[17] „Газпром“ заключил с Туркменистаном новый пятилетный контракт, Caspian Energy Newspaper, 04 Июль 2019, 11:44, http://caspianenergy.net/ru/neft-i-qaz/46400-2019-07-04-10-45-44

[18] Azerbaijan, Turkey: Trans-Anatolian Pipeline Ready to Begin Operations, Stratfor, Situation Report, July 2, 2019, 20:29 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/azerbaijan-turkey-trans-anatolian-pipeline-ready-begin-operations?id=87179e919a&e=ed2f224347&uuid=5f9d3c1e-c277-4b10-b0f0-10cbabfb47ed&utm_source=Daily+Brief&utm_campaign=9a5f29cf37-EMAIL_CAMPAIGN_2019_07_03_11_58&utm_medium=email&utm_term=0_87179e919a-9a5f29cf37-53589729&mc_cid=9a5f29cf37&mc_eid=[UNIQID]

[19] Нурани, Баку бросает спасательный круг Ашхабаду. Чем ответит Москва?, Minval.az, Раздел: Важно, Мнения, Наши авторы, 22.11.2018, 22:12, https://minval.az/news/123842016

[20] Turkmenistan: Russia to Resume Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, October 10, 2018, 14:56 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/turkmenistan-russia-resume-natural-gas-imports

[21] Каспийская флотилия на 85% оснащена новыми кораблями и судами, Министерство обороны Российской Федерации (Минобороны России), Прес-служба Южного военного округа, 22.01.2016, 13:48, https://function.mil.ru/news_page/country/more.htm?id=12074209@egNews#txt

[22] How Hydrocarbons Are Changing the Caspian Sea, Stratfor, Graphics, December 2, 2015, 22:06 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/how-hydrocarbons-are-changing-caspian-sea

[23] Russia Keeps a Wary Eye on the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Reflections, November 19, 2014, 23:44 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/russia-keeps-wary-eye-trans-caspian-pipeline

[24] Russia: Obstructing the Trans-Caspian Pipeline, Stratfor, Situation Report, June 12, 2014, 15:23 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-obstructing-trans-caspian-pipeline

[25] Iran’s Plans to Export Natural Gas to Europe Face Obstacles, Stratfor, Assessments, May 10, 2014, 12:57 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/irans-plans-export-natural-gas-europe-face-obstacles

[26] A Proposed Pipeline Lends Turkmenistan Greater Importance, Stratfor, Assessments, April 25, 2014, 09:47 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/proposed-pipeline-lends-turkmenistan-greater-importance

[27] Turkmenistan: Rethinking Regional Relations, Stratfor, Assessments, August 13, 2012, 10:31 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-rethinking-regional-relations

[28] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219 

Публикувана в Гледища

Дата:
24 декември 2008 г., 21:58 (сряда)

 

Каноничен номер (Canonical ID):
08STATE134490_a

 

Първоначална класификация:
СЕКРЕТНО

 

Текуща класификация:
СЕКРЕТНО

 

Ограничения при работа с документа:
Не са зададени

 

Класифицирано от: EUR/FO Заместник помощник държавен секретар Гарбър (DAS Garber), Причини 1.4 (b), (c), и (d).

1. (U) Моля, доставете следното писмо от заместник секретаря Негропонте. Няма да има подписан оригинал. Също така, Посолството трябва да предложи [да се проведат] обсъждания с Правителството на Армения през следващите седмици. Предложените дати и съставът на екипа [за преговорите] ще бъдат изпратени допълнително. От посолството в Ереван се иска да докладва отговора.

2. (Секретно/Отнася се до Армения) Начало на писмото:

Скъпи Г-н Президент:

Ние ценим нашите положителни взаимоотношения с Вашето правителство, като разглеждаме поредица от общи интереси, особено уреждането на Нагорни Карабах и нормализацията на отношенията на Армения с Турция.

В същото време, ние сме разтревожени от един сериозен и наистина смъртоносен случай на реекспорт на оръжие.

[Държавният] секретар [Кондолиса] Райс, помощник [държавният] секретар Fried, заместник помощник държавния секретар Bryza и посланник Йованович повдигнаха пред Вас нашата дълбока загриженост за доставките на оръжие от Армения за Иран, които дадоха като резултат смъртта и раняването на американски войници в Ирак.

Независимо от тесните връзки между нашите страни, нито Администрацията нито Конгресът на Съединените щати, могат да подминат този случай. Според закона, доставката на тези оръжия изисква от нас да преценим, доколко има основания за налагане на санкции от страна на САЩ. Ако се наложат [такива] санкции, наказателните мерки могат да включват спирането на американската помощ и определени експортни ограничения.

За да бъдат избегнати такива санкции, от основно значение е вие да представите убедителни доказателства, че вашето правителство сега партнира с нас за да бъде сигурно, че подобни доставки повече няма да стават в бъдеще.

За да убедим [ръководството на] Съединените щати, че това няма да се случи отново, ние искаме писмено споразумение от Армения, с което да се запомни нейното намерение да приложи мерки, които ще предпазят Армения от това да стане източник на [доставка на] оръжия за Иран или за други държави или групировки, свързани с тероризъм и/или с разпространението на въоръжения (оръжейна пролиферация). Тези мерки включват:

--Реформа на Арменската комисия за контрол върху износа, така че нейните членове да са наети на пълен работен ден и да работят изключително върху експортния контрол;

--Да се създадат на всяка входна точка в Армения, арменски екипи, които да се занимават с откриването и блокирането на стоки с двойно предназначение и друга контрабанда;

--Периодически да се приемат неоповестени [публично] посещения от американски експерти, които да оценяват работата на екипите;

--Да се хармонизира арменското законодателство за контрола върху износа с това на ЕС;

--Да се актуализират и да се направят публични арменските списъци за експортен контрол, като към тях се включат контролните списъци на Споразумението от Васенаар, Контролният режим на ракетните технологии и други международни контролни режими;

--Да се гарантира, че намиращи се в Армения брокери, няма да улесняват доставки, свързани с въоръжение; и

--[Армения] да се консултира със Съединените щати по въпроса за доставки [на оръжие] за страни, които не са членки на НАТО или на ЕС или страни, подписали Споразумението от Васенаар.

Ние сме готови да изпратим [преговорен] екип, колкото се може по-скоро през Новата година, за да обсъдим тези предложения по-нататък. Надеждата ми е, че можем да работим заедно за да изковем един положителен резултат, който да осигури на вашето правителство възможността да укрепи арменският експортен контрол, а на моето правителство [възможността] да ви помага в тези усилия.

Искрено,

Джон Д. Негропонте

Край на текста на писмото.

 

3. (S) Произход [на проблема]: През 2003 година, Армения съдейства на Иран да закупи ракети и картечници. През 2007 година, някои от тези оръжия са били открити по време на две атаки на шиитски бойци в Ирак, при които е загинал един американски войник и шест други са били ранени. [Държавният] секретар обсъди нашата загриженост с Президента Саргсян в рамките на Общото събрание на ООН, но той (президентът Саргсян, бел. прев.) отрече да са осъществявани каквито и да са доставки. Пряката роля на арменски високопоставени лица и връзката на тези оръжия с атака срещу силите на САЩ, прави този случай уникален по рода си и високо обезпокоителен. Тези доставки могат да дадат основания за [налагане на] санкции, съгласно американското законодателство. Ние предлагаме серия от стъпки, които Армения ще трябва да предприеме за да предотврати бъдещи доставки [на оръжие], които ще бъдат взети пред вид при разглеждането на санкциите. Надяваме се да използваме заплахата със санкции, като инструмент за създаване на отговорност у арменците, така че да не бъдем принуждавани да прилагаме санкционни мерки.

4. (S) Заместник [Държавният] секретар пише на Президента Саргсян и посочва, че [преговорен] екип ще бъде изпратен в Армения, за да търси сключване на писмено споразумение, че Армения ще предприеме стъпки, за да се гарантира, че тя няма да стане източник на [доставки на] оръжия за Иран или за други държави или групировки, които предизвикват безпокойство. Също така, екипът ще предостави допълнителна информация, от която ще се изясни, защо Съединените щати са убедени, че доставките [на оръжия] са били осъществени и така ще направи за Саргсян да бъде неразумно да продължи със своите отричания. Ние предвиждаме екипът да пътува за Ереван през идните седмици, за да осигури достатъчно време за встъпващата [в управлението американска] администрация да бъде запозната със ситуацията.

5. (S) Цел: Нашата цел е да предотвратим Армения да стане източник на оръжие за Иран или за други държави или групировки, предизвикващи безпокойство, без да провалим евентуалното уреждане на [проблема с] Нагорни Карабах. Посолството в Ереван трябва да се стреми да предаде сериозността, с която Съединените щати разглеждат този случай и да постави ударение на това, че доставянето на оръжие на Иран и впоследствие на терористите в Ирак, по-специално доставките довели до смъртта на американски военнослужещ, не могат да бъдат подминати от Съединените щати.

6. (U) Моля, влезте във връзка с EUR/PRA Мат Хардиман и с ISN/CATR Маргарет Митчел, във връзка с всички възможни въпроси или последващи проблеми, свързани с този случай и пренасочете всички доклади по този случай за ISN и EUR.

РАЙС

 

(S) Letter from Deputy Secretary Negroponte regarding 2003 Armenian arms Procurement for Iran, Date: December 24, 21:58 (Wednesday), Canonical ID 08STATE134490_a, Original Classification: SECRET, Current Classification: SECRET.
Източник „Уикилийкс“: https://wikileaks.org/plusd/cables/08STATE134490_a.html 

Публикувана в Четиво

От арменския съименник на нашия НЮЗ.бг – НЮЗ.ам научаваме за посещението на г-н Валери Симеонов и на г-н Йордан Апостолов в самообявилата се и непризната от никого, дори и от Армения Република Арцах, доста по-известна като Нагорни Карабах. Тук предаваме дословно публикацията в арменския „НЮЗ” от 07 август 2019 година, без каквито и да са редакторски намеси, като при превода са сравнени английската и руската версия на новината:

„СТЕПАНАКЕРТ. – Президентът на Националното събрание (Парламентът, бел. авт.) на Република Арцах (Нагорно – Карабахската Република), Ашот Гулян в сряда прие членовете на българското Народно събрание – Валери Симеонов и Йордан Апостолов, които пристигнаха в Арцах придружени от Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения.

По време на срещата, гостите споделиха впечатленията си за церемонията на откриването на Седмите пан-арменски летни игри, която се проведе във вторник в столицата на Арцах – Степанакерт и изразиха готовноста си да поддържат приятелския (в руската версия на новината е написано „братският”, бел. авт.) арменски народ във всички негови начинания. За това съобщава отделът за медии и връзки с обществеността на Парламента на Арцах, според информацията на „Арменски новини” – NEWS.am .

Участниците в срещата обсъдили също така външната политика на Арцах, Азербайджанско – Арменският конфликт и възможностите за сближаване на народите чрез спорт и култура”. [1]

Реакцията на азербайджанската страна изобщо не закъсня. От сайта Haqqin.az научаваме за изявлението на Министерството на външните работи на Азербайджан:

„Във връзка с посещението на членовете на българския парламент Валери Симеонов и Йордан Апостолов в окупирания Нагорно-Карабахски регион на Азербайджан и проведените там срещи с така наречените „представители” на незаконния сепаратистки режим, посолството на Азербайджан в България по време на среща в Министерството на външните работи на тази страна (България, бел. авт.) е връчило на насрещната страна (на българската страна, бел. авт.) протестна нота. За това се казва в съобщение на МВнР на Азербайджан.

В министерството са отбелязали, че Валeри Симеонов, известен със своята про-арменска позиция, вече за трети път прави незаконно посещение в окупирания Карабах. През 2016 година, след неразрешено посещение региона той беше внесен в „Списък на чуждестранните граждани, незаконно посетили окупираните територии”.

„Що се отнася до депутата Апостолов, както и в случаите на други незаконни посещения на чуждестранни граждани в нашите окупирани територии, неговата визита ще доведе до същите правни последствия” – съобщиха от външнополитическото ведомство на Азербайджан”. [2]

От изложеното по-горе се вижда, че народният предтавител и бивш вицепремиер Валери Апостолов скоро няма да може да бъде допуснат на територията на Азарбайджан. Неговият колега Апостолов – също. С голяма доза вероятност може да се предполага, че и на двамата народни български народни представители им е все едно. Те изобщо не възнамеряват да имат каквото и да е вземане – даване с Азербайджан, те са отдали сърцата си на Армения.

В това на пръв поглед няма нищо страшно. Отношенията на България с Армения са много добри. Голям дял от вноса на Армения идва от България. Отделен въпрос е, че в България живее симпатична арменска диаспора, сред която има значителен брой талантливи, способни и успели хора. Всеки от нас има приятели арменци (или поне повечето от нас) и това е напълно в реда на нещата.

Но тук не става дума за нашите вътрешни дела. Става дума за международен въпрос, в който Армения съвсем не е най-положителният герой. Тук нито има място да разказваме подробности за конфликта в Нагорни Карабах, наричан от арменците – Арцах, нито това ще помогне на коментара за действията на двамата депутати, най-вече на г-н Валери Апостолов.

Фактите сочат, че след кръвопролитния конфликт между арменци и азербайджанци, който протече с най-голяма интензивност впериода между 1988 и 1994 година, по-голямата част от територията на някогашната Нагорно Карабахска автономна област се оказаха в ръцете на ръководството на самообявилата се Нагорно Карабахска република, напоследък уприто лансирана от арменците като Република Арцах. Република Арцах или Нагорни Карбах обаче не е призната от НИКОГО.

За разлика от други подобни призрачни държави като Абхазия, Приднестровската република и Южна Осетия, които са признати поне от своята покровителка – Русия, Република Арцах или Република Нагорни Карабах не е призната дори и от Армения. Някои източници твърдят, че изброените Абхазия, Приднестровска република и Южна Осетия били признали Република Арцах / Република Нагорни Карабах, но това е малко утешение за ръководството на „втората арменска държава” – нито Москва, нито Ереван са поели риска да признаят това квази държавно образование.

Допълнителен и може би още по-голям проблем е фактът, че значителна територия на Азербайджан, извън някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО) е окупирана от арменски въоръжени сили. Става дума за територия, която през 1988 година е била с преимуществено азербайджанско население (включително и така нареченият „Лачински коридор”, свързващ Нагони Карабах с Армения) и сега над един милион бежанци от тези територии се намират в Азербайджан, без каквато и да е надежда скоро да се върнат по родните си места. Впрочем, през 1988 година, населението в Нагорно Карабахската автономна област също не е 100 процента арменско. Азербайджанците в НКАО тогава са били около 20 процента и затова има предостатъчно бежанци и от самия Нагорни Карабах.

Тук няма да се впускаме в друга трагична история – тази за етническото прочистване на азербайджанците в Армения и на арменците в Азербайджан. Пропъждането на азербайджанцие от Армения трае през целия съветски период и кулминира през 1988 година, за да бъде успешно завършено пред периода на военните действия между Армения и Азербайджан през 1988 – 1994 година.

Огромна част от арменците в Азербайджан също са изпроводени извън територията на страната, главно през 1988 година. Все пак, днес в Баку живеят известен брой арменци, докато „изчистването” на азербайджанците от Армения е пълно.

Според Томас де Ваал, един от най-добросъвестните изследователи на Карабахският конфликт, в един момент се стига до размяна на психично болните азербайджанци от арменските специализирани лечебни заведения с психично болните арменци от азербайджанските такива. В един момент и едните и другите протестирали. Както беше казал Бай Марко от „Под игото”: „Лудите, лудите – те да са живи...”.
Няма да разказваме и за погромите и масовите избивания, които двата народа си устройват по различни поводи, при различни обстоятелства и с различен мащаб на жестокостта. Несъмнено, най-страшното масово избиване остава избиването на азербайджанците при отстъплението им от Ходжали (на 25-26 февруари 1992 година), когато са разстреляни, изклани, скалпирани и подложени и на други издевателства над 600 мирни, цивилни жители на това населено място.

Едновременно с това и до ден днешен остават неизяснени до край обстоятелствата около погрома в Сумгаит (Азербайджан) от 27 – 29 февруари 1988 година, който е пряко провокиран от изключително непредпазливо изказване по телевизията на заместник главния прокурор на СССР – Катусев и зад който прозират мръсните ръце на КГБ, който по това време провокира етнически конфликти в различни точки на СССР с надеждата на края тайните служби „да управляват хаоса”. (Който се интересува от мнението на академичната наука за ролята на хаоса в управлението, както и за управлението на хаоса, би могъл да погледне в книгата на проф. Иван Цанов. [3]

Няма да разказваме за всичко това, защото няма да ни стигнат томове. Просто ще отбележим, че това е една много трагична, изключително болезнена и травматична история, в която и двете страни влагат огромни дози от емоции. (Със сигурност това изложение би могло да бъде подложено на унищожителна критика и от арменци и от азербайджанци, но целта му категорично не е изясняването на подробностите в историческите обстоятелства на Нагорно – Карабахският конфликт. То се занимава с поведението на нашите български политически лидери).

Въпросът е там, че г-н Валери Симеонов е официално лице. Нещо повече, до скоро той беше и вицепремиер и продължава да бъде фактор в управляващата коалиция. Това означава, че с него публиката свързва не само личното му мнение, но и позицията на България като цяло.

Всеки знае, че г-н Валери Симеонов е изцяло на страната на арменците в Нагорно Карабахският конфликт. Това е негово право, но все пак трябва да се отчитат и други обстоятелства. Примерно това, че има няколко резолюции на ООН в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Примерно това, че има ясно заявена позиция на Европейския съюз в защита на териториалната цялост на Азербайджан. Тази позиция е излагана и от Федерика Могерини, а съвсем наскоро и от Доналд Туск. (Виж: [4], също така и [5]).
Никак не е за подценяване и споменатият по-горе факт, че буквално НИКОЙ, включително и Армения, не е признал Република Арцах.

Вярно е, че ние имаме традиция, формулирана още от бай Ганьо Балканский в процеса на подготовка на известния му „мемоар до Княза”, в който Алековият герой искаше да се запише „да се прегърнем братски хем с русите, хем с немците”. Без всякаква ирония ще отбележим, че този тезис беше постигнат практически от нашата социалистическа дипломация по време на над седем годишната война между Иран и Ирак. Тогава официалните български делегации пристигаха в Багдат и Техеран в един и същи ден и бяха водени от хора на едно и също ниво в йерархията. Така, вървейки по острието на бръснача, Тодор Живковата или може би – Петър Младеновата дипломация, балансираше между Иран и Ирак, защото милото ни Отечество очакваше разни финансови приходи и от едната и от другата държава.

В наше време, по отношение на Армения и Азербайджан, България сякаш се опитва да прави нещо подобно, но по доста по-неугледен, а бих казал и по-рискован начин. Президентът Радев „притичва” често-често до Армения, а министър-председателят Борисов с удоволствие посещава Азербайджан. Човек не може добре да разбере, дали това е „баланс” на българската политика между Ереван и Баку или е отражение на институционалната война между Президента и Правителството, която напоследък е популярна под името „вето война”.

При тази свръх-деликатна ситуация, би било най-добре да не се клати допълнително лодката на външната ни политика спрямо Закавказието. Г-н Валери Симеонов е твърде умен човек, за да не разбира това, но той е и много упорит, праволинеен и последователен в такива случаи. Това в никакъв случай не е лошо качество, особено като се има пред вид, че е рядко изключение сред безграбначния ни политически елит, но и на праволинейността трябва да има предел.

Някой би попитал, кой съм аз, та да давам акъл на доскорошния втори човек в правителството и на настоящия втори човек (заедно с Красимир Каракачанов) в „констелацията” на правителственото мнозиство. Със сигурност ще имат известно право, но все пак – по-добре е г-н Валери Симеонов да чуе този коментар от добронамерен наблюдател, а не примерно от лидерката на опозицията, която напоследък обяснява, че „дипломацията е тънка работа”.

Познаваме се с г-н Симеонов и надявам се, че той знае, че не му мисля злото. Нещо повече, ясно съм си казал мнението за достойнствата му като политик и най-вече като човек, който като цяло държи на думата си и съм го написал. (Виж: [6]). Със сигурност, през времето на своето вицепремиерство и продължаващото му депутатство, г-н Валери Симеонов в много по-голяма степен е направил добри неща, отколкото да е причинил щети. Но изглежда е необходимо някой от страни да се обади и да го подсети, че по определени въпроси просто бърка.

Авторът на тези редове е последният човек, който ще укори г-н Валери Симеонов за многократно демонстрираното публично негово отрицателно отношение към ДПС. Бих го укорил евентуално заради крайната му на моменти позиция срещу Турция, но очевидно е, че е глупаво да искаме хората да сменят стереотипите, с които е протекъл животът им до момента. Но когато говорим за Арменско – Азербайджанският конфликт и неговото Нагорно Карбахско измерение, добре е да се напомнят и подчертаят няколко неща.

Всички говорят за мирно разрешаване на конфликта с дипломатически средства, но за сега не виждаме някакъв реален напредък от подписването на Бишкекския протокол от 5 май 1994 година до сега. (С Бишкекския протокол се сключва примирие и се прекратява огънят между арменските сили и Азербайджан).

От там нататък нищо не помръдва и причините са лесно обясними – който и да е политик в Армения или Азербайджан, който направи, дори намек за отстъпки по териториалните въпроси, просто автоматически би преминал в политическото небитие. Може да му се случи и нещо по-лошо. А териториалните въпроси са същността на проблема в азербайджанско – арменските отношения, заедно с бежанския въпрос, който изобщо не може да се реши без решаването на териториалния въпрос.

Едновременно с това, не е лошо да помним, че в този конфликт Азербайджан е жертва на агресия, а не агресор. За това има достатъчно международна дипломатическа книжнина на най-високо равнище, включително и резолюции на ООН. Когато човек на висок държавен пост, взима по някаква причина страната на Армения по Нагорно Карабахския конфликт, трябва да е на ясно, че взима страната на агресора.

Освен това, не трябва да се забравя, че освен някогашната Нагорно Карабахска автономна област (НКАО), са окупирани азербайджански територии, чието население през 1988 - 1994 година е било подавляващо азербайджанско и сега в огромната си част се „радва” на бежанския си статут.

Според различни изчисления, арменските сили са окупирали между 12 и 14 процента от територията на Азербайджан. Това е твърде много. Става дума за земи, на които се намират находища на полезни изкопаеми (ще споменем само находищата на злато и паладий), които в момента са в режим на безжалостна експлоатация от арменска страна. Покойният Георги Коларов на времето написа доста неща за един арменски геолог, който в Ереван има статут на „спасител на нацията”. Те са точно по този повод.

В своето отворено писмо до Н. Пр. Наргиз Гурбанова – посланник на Република Азербайджан в България, между всичко друго, покойният Георги Коларов пише: „А на следващия ден – 21.02.2017 г., посетих Шушинския район, където имах честта и удоволствието дълго да общувам с великия арменски геолог Григорий Аркадиевич Габриелянц. Неговите открития вече десетилетия на ред играят огромна роля в поддържането на социално-икономическата стабилност на Република Арцах, благодарение на износа на цветни метали и други полезни изкопаеми ...”. [7]

Човек може да смята пантюркизма за заплаха за националната ни сигурност или ако иска и за глобална заплаха, въпрос на лично мнение, но в никакъв случай не бива да бърка Турция и Азербайджан. Ей Богу, това са различни държави. При това – доста различни. Има съществена разлика, както в историческото минало на двете страни, така и в настоящето им.

Впрочем, Азербайджан никога не е бил част от територията на Отоманската империя. Дълго време, страната е била под персийско (иранско) господство, а след това е разделена между Русия и Иран. На територията на северозападен Иран живеят може би повече азербайджанци, отколкото в Република Азербайджан.

Многозначителен е фактът, че в Азербайджан преобладава шиитското течение на Исляма, за разика от Турция, където преобладава сунитското течение. Влиянието на персийската култура върху Азербайджан и едновременно с това – присъствието на редица азербайджанци на най-видно място в историята на Персия и Иран, също е предпоставка за съществени кялтурни различия между турците и азербайджанците.

Едновременно с това, трябва да се отбележи, че от разпадането на СССР насам, Иран е съюзник на ... Армения и единствена нейна сухопътна връзка с околния свят. Доказан е реекспортът на оръжие от Армения за Иран, а фактът, че огромна част от стоките, внасяни в Армения е с произход Иран е просто очевиден.

Тук трябва да се извиним на държавната администрация на САЩ, но що се отнася до реекспорта на оръжие от Армения за Иран, ще се позовем на източник, изтекъл в рамките на аферата „Уикилийкс”, а именно грама от държавния секретар Кондолиза Райс до посолството на САЩ в Ереван от 24 декември 2008 година, относно констатирания реекспорт на ракети и картечници от Армения за Иран.

Оръжието е попаднало в ръцете на шиитски милиции в Ирак (по-точно е било доставено от иранската страна на своите „проксита” в Ирак) и е довело до смъртта и раняването на американски войници. Разликата между годината на доставката от Армения в Иран (2003 г.) и годината, в която американците протестират остро (2008 г.) се дължи на факта, че оръжията са използувани от шиитски милиции срещу американските войски в Ирак през 2007 година.

Грамата съдържа писмо от Джон Негропонте до тогавашния президент на Армения – Саргсян и за него се уточнява, че „няма да бъде изпратен подписан оригинал”. Писмото съдържа сериозен списък от мерки, които арменската страна трябва да изпълни, за да не бъдат приложени спрямо Армения предвижданите от американското законодателство санкции за подобни действия.

Пак в грамата е разказана достатъчно подробно историята на случая, за да можем днес да правим ивестни заключения въз основа на съдържанието на „изтеклия документ”. Четивото е занимателно и все още е достъпно онлайн. [8] (Превод на писмото на български, можете да намерите в рубриката "Четиво" на "Свободен народ онлайн" от дата 12 август 2019 г.).

Разглеждането на Азербайджан като някаква „турска екстензия” в Закавказието е дълбоко погрешно, невярно и може да доведе и до грешен подход в политиката ни към тази държава. Всъщност, несигурността породена от войната с арменците от една страна, враждебното отношение на Иран от друга и двусмисленото поведение на Русия (наричана иронично от азербайджанците „старший брат”) неминуемо тласкат Азербайджан да търси съюзници, на които да може да резчита поне в някаква степен.

Това води от една страна до ориентирането на Баку към сериозно партньорство с ЕС, но Европейският съюз е „мека сила” и никой не очаква той да защити Азербайджан пряко в случай на военен конфликт. От друга страна, остава единствено Турция, независмо, че едва ли някой би могъл да прецени в каква степен може да се разчита на нейната военна помощ в случай на въоръжен конфликт с противник, който превъзхожда във военно отношение Азербайджан.

Азербайджан не е „турска екстензия”, нещо повече – в исторически план, обявената през 1918 година Азербайджанска демократична република е първата демократична мюсюлманска държава в света. Азербайджанските лидери, създали забележителен както по демократимността си, така и по мултиетничността си парламант в Баку (в него е имало и арменска и руска фракция, при това съвсем не символични), успяват да пресекат амбициите на младотурските управници на Отоманската империя да превърнат Азербайджан в ханство начело с брата на един от тях.

Азербайджан не е „присъдружен” на Турция, нито пък е спонсор на ДПС, така че г-н Валери Симеонов само би спечелил ако ревизира отношението си към тази държава. Още повече, че наблюдавайки картите на световната геоикономика, по всичко личи, че в близко време нашето икономическо сътрудничество с Азербайджан ще се задълбочава.

Става дума, разбира се за Южният газов коридор, който вече достигна до гръцка територия на беломорския бряг. Вече с много сериозни темпове се строи Транс адриатическият газопровод (TAP), който трябва да достигне до Албания и до Италия през италианското пристанище Бриндизи. За последните развития около Южния газов коридор и неговата роля вече писахме и публикацията предизвика огромен интерес. [9]

Няма съмнение, че Южният газов коридор ще ни даде шанс по радикален начин да диверсифицираме доставките на природен газ в България. Възможността ни да избираме в различни моменти различни доставчици, укрепва националната ни сигурност и „подсеща” досегашните монополисти на нашия газов пазар, че вече не са единствени и че офертите им трябва да бъдат по-атрактивни. Всичко това, ние ще постигнем просто с една интерконекторна връзка с Гърция, по която макар и с огромно закъснение вече се работи.

Ясно е, че при това положение, ние би трябвало да се радваме на добронамерените си отношения с Азербайджан, а не да се чудим как да ги развалим.

Никой не призовава г-н Валери Симеонов да прекъсне връзките си с Армения, ни най-малко. Призивът е да не изхожда от максимата, че „мокър от дъжд не се бои” и да се въздържа от посещения на окупираните от арменците територии на Азербайджан, пък ако ще да го придружава не г-жа Лена Назарян, заместник председател на Парламента на Армения, а самият Президент на Армения. Седмите пан-арменски летни игри щяха да се проведат и без българско участие, пък и това спортно събитие едва ли е от съдбоносно значение за българската външна политика.

Никой не иска разваляне на българско – арменските отношения, но не си струва формалното присъствие на български депутати (и то какви) в Степанакерт да трови българско – азербайджанските отношения. Щеше да е чудесно, ако България можеше да сдобри Армения и Азербайджан, но за сега няма никакви такива изгледи.

Затова просто трябва да уважаваме и чувствата и правата и чувствата на потърпевшата страна в Нагорно Карабахски конфликт. Българо-арменските отношения могат да се развиват и в Ереван и в София и по цялите международно признати територии на двете държави. Не е нужно да се ходи до столицата на Нагорни Карабах – Степанакерт (Ханкенди).

Даже е вредно.

 

Използувани източници:

[1] Bulgaria MPs visit Artsakh, discuss Karabakh conflict, NEWS.am, Newsfeed, 07.08.2019, 13:23, https://news.am/eng/news/527570.html

[2] Баку направил Софии ноту протеста, Haqqin.az, 8 августа 2019, 18:48, https://haqqin.az/news/155753

[3] Цанов, Иван, Хаосът и редът в контекста на управлението, Българска асоциация на конфликтолозите, С., 2017 г.

[4] Брюксел: Азербайджан е важен партньор за европейския съюз, чиято независимост, суверенитет и териториална цялост, Европейският съюз подкрепя изцяло, Свободен народ онлайн, Свят, 15 февруари 2018 г., 20:39, http://svobodennarod.com/world/item/5961-bryuksel-azerbaydzhan-e-vazhen-partnyor-na-eu.html

[5] Gotev, Georgi, Tusk hopes for higher level of EU – Azerbaijan ties, EURACTIV, 9.07.2019, https://www.euractiv.com/section/europe-s-east/news/tusk-wishes-for-higher-level-of-eu-azerbaijan-ties/

[6] Виж: Дечев, Теодор, Валери Симеонов, Веселин Марешки, политическата коректност и международното положение, „Свободен народ онлайн”, Гледища, 30 ноември 2018, 20:29, http://svobodennarod.com/views/item/6096-valeri-simeonov-veselin-mareshki-politicheskata-korektnost-i-mezhdunarodnoto-polozhenie.html

[7] Виж: Жителите на Арцах и Азербайджан нямат друг избор, освен да станат добри съседи. Отворено писмо до Н. Пр. Извънредния и пълномощен Посланник на Р. Азербайджан в София – г-жа Наргиз Акиф Гурбанова от д-р Георги Коларов, Свободен народ онлайн, Гледища, 03 април 2017, 10:16, http://svobodennarod.com/views/item/5877-zhitelite-na-artzah-i-azerbaydzhan-tryabva-da-stanat-dobri-sasedi.html

[8] (s) Letter from Deputy Secretary Negroponte regarding 2003 Armenian arms Procurement for Iran, Date: December 24, 21:58 (Wednesday), Canonical ID 08STATE134490_a, Original Classification: SECRET, Current Classification: SECRET, https://wikileaks.org/plusd/cables/08STATE134490_a.html 

[9] Дечев, Теодор, Шах на руския цар върху газовата шахматна дъска, НЮЗ.бг, Коментари, 01.08.2019, 16:41:31, https://news.bg/comments/shah-na-ruskiya-tsar-varhu-gazovata-shahmatna-daska.html 

Публикувана в Гледища

На 01 юли 2019 година, азербайджанската информационна агенция „Азернюз” обяви, че изграждането на последния участък от Южния газов коридор – Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP) е завършено и доставките на природен газ от Азербайджан за Европа могат да започнат. [24]

Газопроводът TANAP ще бъде свързан с Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP), който трябва да започне да работи догодина. Това означава, че през Гърция и Албания ще започнат доставки на природен газ от Азербайджан за Италия, което вече представлява реално диверсифициране на снабдяването на Европа с природен газ, като се извършват газовите доставки от държави, които са различни от Русия. [24]

Изграждането на газопровода TANAP започна през 2015 година, като 1800 километровия тръбопровод има капацитет от 16 милиарда кубически метра. От тях 6 милиарда ще се доставят за икономиката на Турция, а останалите 10 милиарда ще са предназначени за Европа, в това число и за България. [15]

Намерението за осъществяване на проекта беше оповестено на 17-ти ноември 2011 година на Третия черноморски енергиен и икономически форум в Истанбул. През декември 2011 година, Турция и Азербайджан подписаха меморандум за разбирателство, като създадоха консорциум, който да построи и да управлява газопровода. [15]

През пролетта на 2012 година, приключва процесът на осъществяване на технико икономическите проучвания. През 2012 година, Илхан Алиев и Реджеп Тайип Ердоган, който по онова време все още е министър-председател на Турция, подписват обвързващо междуправителствено споразумение относно газопровода.

През месец ноември 2014 година, Туркменистан подписва договореност с Турция за доставката на газ. Обещаните количества могат да помогнат на Европа сериозно да ограничи своята зависимост от вноса на газ от Русия. Анкара и Баку също сключват рамково споразумение за доставките на природен газ от Туркменистан. От своя страна, в Туркменистан са изключително заинтересувани да диверсифицират износа си към нови пазари по света. (Дълго време, Русия изкупува целия добив на природен газ от Туркменистан. По-късно, започва износ на природен газ за Китай. Пак в рамките на усилията на Туркменистан за диверсификация на експорта си се стига до проекта TAPI – проект за газопровод от Туркменистан до Индия, през Афганистан и Пакистан).

Стартовата церемония, даваща формално ход на проекта е проведена на 17 март 2015 година с участието на президента на Азербайджан – Илхам Алиев, президента на Грузия – Георгий Маргвелашвили и президента на Турция – Реджеп Тайип Ердоган на територията на източната турска провинция Карс. [15]

В крайна сметка, през юни 2018 година в компресорно – измервателната станция в Ескишехир, е проведена официална церемония, на която пред очите на президентите на Турция и Азербайджан, е прикачено последното звено към газопровода TANAP. Изграденият участък е излязъл на инвеститорите 8,5 милиарда американски долара или 7,2 милиарда евро. Транс-анадолската част от Южния газов коридор е завършена. [18]

Президентът на Турция – Ердоган, заявява в град Ескишехир по повод проекта „Коприненият път на енергията”:

„Нашата страна сега е на една крачка по-близо до своята визия да стане регионален енергиен хъб, благодарение на TANAP”. [18]

Не по-малко красноречив е представителят за Германия на Турската индустриална и бизнес асоциация – Alper Üçok, който заявява, че TANAP показва, че Турция е ключов партньор в осигуряването на енергийната сигурност на Европейския съюз.

Многозначителен факт е, че на церемонията присъстват освен президента на Азербайджан – Илхан Алиев, също така и тогавашният президент на Украйна – Петро Порошенко и президентът на Сърбия – Александър Вучич. Последното е факт, независимо, че с този проект се заобикаля съюзницата на Сърбия – Русия, а проектът се радва на политическа подкрепа от страна на ЕС и на САЩ.

Присъствието на Петро Порошенко е напълно разбираемо. Тогавашният президент на Украйна (за сегашният не знаем) заявява, че се надява Украйна да получава природен газ чрез TANAP в бъдеще:

„Украйна напълно подкрепя този проект ... Днес, ние се съгласихме, че ще бъдем щастливи да диверсифицираме своите енергийни източници и да получаваме газ по TANAP през териториите на България и Румъния”, заявява Порошенко на официалната церемония. Той отбелязва, че Украйна винаги подкрепя европейските инициативи за диверсификация на енергийните доставки. [19]

Вицепрезидентът на Европейската комисия – Шефкович (Maros Sefcovic), който отговаря за проблемите на Енергийния Съюз, оценява пускането в експлоатация на TANAP, като ключов момент и „километричен камък” в подобряването на европейската енергийна сигурност:

„Като помага да диверсифицираме нашите енергийни доставчици, Южният газов коридор е стратегически важен за енергийната сигурност на ЕС, включително и за най-уязвимите му части, като Югоизточна Европа и южна Италия”, заявява той. [18]

За Транс-Анадолския тръбопровод за природен газ (TANAP) към 2017 година са привлечени като външно финансиране около 2,15 милиарда американски долара, при обща оценка на необходимите инвестиции за него, направена по същото време, в размер на 8,5 милиарда американски долара. Допълнително финансиране от приблизително 1,5 милиарда американски долара е осигурено от Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) и от Европейската инвестиционна банка (EIB). [16]

Според информация на Анадолската агенция (АА) през 2017 година, когато около 65 на сто от TANAP са били вече изпълнени, международните финансови институции са одобрили три отделни финансови проекта за него.

Общо 800 милиона американски долара са осигурени за изграждането на TANAP чрез финансови споразумения, подписани с Международната банка за възстановяване и развитие, член на групата на Световната банка. Докато 400 милиона долара от споменатото финансиране са предоставени на Турската тръбопроводна и петролна транспортна компания (BOTAŞ), която е един от партньорите по проекта, другите 400 милиона са насочени към South Gas Corridor Inc. (SGC), която е най-големият акционер в проекта.

Допълнително, финансиране от 600 милиона американски долара е било одобрено за нуждите на SGC от Азиатската инфраструктурна инвестиционна банка (Asian Infrastructure Investment Bank - AIIB), основен акционер в която е Китай (седалището на банката е в Пекин) и в която Турция също има забележимо дялово участие.

Агенцията за инвестиционни гаранции MIGA (Multilateral Investment Guarantee Agency), която също е член на групата на Световната банка, осигурява гаранция в размер от 750 милиона американски долара за кредитите, които SGC получава от другите финансови институции.

По този начин, общият обем чуждестранно финансиране, който е бил осигурен за TANAP преди две години, през 2017 година е достигнал 2,15 милиарда американски долара. Около 1 милиард евро са били предоставени от Европейската инвестиционна банка (EIB) на компанията BOTAŞ срещу гаранции, дадени от така наречения “Undersecretariat of the Treasury” на турското Министерство на държавната съкровищница и финансите. [16]

През 2017 година, от когато са цитираните по-горе данни са били завършени около 65 процента от работите по изграждането на TANAP с неговите 1850 километра дължина. Може да се предполага, че някъде към средата на 2018 година по газопровода е започнала доставката на първите количества природен газ за Турция.

По това време, все още не е бил напълно изяснен размерът на финансирането, което Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD) възнамерява да вложи в проекта SGC, но заем от 500 милиона американски долара е бил пред окончателно одобряване. Предполага се, че след окончателното одобряване на заемите от Европейската инвестиционна банка (EIB) и Европейската банка за възстановяване и развитие (EBRD), общият обем на допълнителното външно финансиране за газопровода TANAP, като част от проекта SGC, осигурено по тези канали достига 1,5 милиарда американски долара. По този начин, за TANAP са осигурени заеми с размер от 3,7 милиарда американски долара, при очаквана цена на газопровода по това време от 8,5 милиарда американски долара. [16]

Първоначално за Турция се доставят по 2 милиарда кубически метра природен газ годишно, като доставките нарастват с по 2 милиарда кубически метра всяка година, за да достигнат проектния обем от 6 милиарда кубически метра природен газ годишно.

По принцип, първите доставки на природен газ за Европа по TANAP се очакват през средата на 2020 година. Важната подробност е, че капацитета на газопровода, който в момента е 16 милиарда кубически метра годишно, може да бъде увеличен на 31 милиарда кубически метра годишно в съответствие с разработването на газовите находища на Азербайджан и евентуалното включване на други доставчици, примерно на Туркменистан.

Компанията SGC притежава 58 процентов дял в TANAP, докато турската компания BOTAŞ и „Бритиш Петролеум“ (BP), държат съответно по 30 и 12 на сто от капитала. 51 процента от капитала на компанията SGC e под контрола на азербайджанското Министерство на икономиката, а останалите 49 процента от SGC се контролират от Азербайджанската национална петролна компания SOCAR.

 

Участниците на газовата шахматна дъска – едни много щастливи, други крайно недоволни

Несъмнено, завършването и пускането в експлоатация на втория, най-дълъг и естествено – най-скъп участък от Южния газов коридор (SGC) е огромен успех за Азербайджан. Баку успява да извади на световните пазари ресурсите на своето газово находище „Шах Дениз ІІ“, като газопроводът TANAP го свързва с една от най-динамично развиващите се икономики на света, каквато е турската. Азербайджан на практика вече е прекрачил вратите на Европа – Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) се строи и скоро азербайджанският газ ще бъде на разположение на една от „най-жадните“ за природен газ европейски икономики – италианската.

В Анкара би трябвало също да са изключително щастливи. В рамките на постоянните руски амбиции да прокарат, колкото се може повече газопроводи до Югоизточна Европа и вследствие на усилията на Европейския съюз да диверсифицира доставките за този регион, както и за останалите страни от ЕС, Турция се превърна в кръстопът на газопроводи и в истински газов „хъб“. Доставките на газ за Турция са абсолютно диверсифицирани и гарантирани. Ако към сметката се прибавят и газовите находища в Източното Средиземноморие (които са в шелфа под контрола на Израел, Турция, Кипър и Египет), може да се смята, че по отношение на този енергоносител, турската икономика е една от най-обезпечените в света.

Може да звучи леко невероятно, но повод за празнуване има и Албания. По чисто географски причини, тя се превръща в газов „хъб“ за района на Адриатика – за Италия и за страните от западните Балкани.

Южният газов коридор прави щастливи много страни и разваля настроението на Русия и на „Газпром“. Това е сериозна причина да се замислим, какъв би бил отговорът на Москва на очевидния удар, който й се нанася с изграждането и пускането в експлоатация на два от трите участъка на Южния газов коридор (SGC) – Южно кавказкият тръбопровод (South Caucasus Pipeline - SCP) и Транс-анадолския тръбопровод за природен газ (Trans-Anatolian natural gas pipeline - TANAP). Фактът, че Транс адриатическия тръбопровод (Trans Adriatic Pipeline - TAP) също се изгражда с високи темпове, може само допълнително да мотивира руснаците да мислят, какво да предприемат при новите условия.

Всъщност, ситуацията е ясна. Русия е заобиколена и „байпасирана“ от инженерно съоръжение, което има огромен капацитет. В най-близко време, към страните от ЕС ще потекат 10 милиарда кубически метра природен газ (отделно 6 милиарда отиват за Турция). От тук нататък, участниците в упражнението – Азербайджан, Турция и ЕС и … Албания, трябва да са наясно, че имат да решават ежедневно два проблема – единият е осигуряването на необходимите количества природен газ, а другият – осигуряването на физическата сигурност на съоръжението.

Естествено, от критично значение, какво поведение ще вземе руската страна. В такива случаи, Русия обикновена става хиперактивна и на практика агресивна. Но за това ще стане дума малко по-надолу. Тук ще започнем с това, че все пак, офертите на „Газпром“ и на дъщерните и на сродните му предприятия (руски или с голямо руско участие) ще трябва да придобият някакъв по-лицеприятен вид. Времето на газовия монопол изглежда е минало и руснаците не може да не са наясно с този факт. Особено на фона на урока от газовия конфликт с Туркменистан, който със сигурност ще влезе и в учебниците по геополитика и геоикономика и в читанките по стопанска история.

 

Туркменистанският урок за руската газова дипломация

Урокът, който Русия получи от изключително неразумната си политика по отношение на Туркменистан не може да не е бил анализиран и преосмислен. Фактът, че след откровения саботаж на газопровода, свързващ Туркменистан с Русия през 2009 година и демонстративния отказ на Русия да купува туркменски газ през 2016 година, днес Русия се връща сред купувачите на туркменски газ е показателен.

Преговорният процес започна някъде през есента на 2018 година, като през месец октомври изтече първата информация, че в Москва са „размислили“ по отношение та туркменския природен газ. [23]

В началото на месец юли, 2019 година, възстановяването на газовата търговия между Туркменистан и Русия вече е факт [25]

Едва ли руснаците щяха да са толкова щедри в пазаруването си и да се договорят за закупуването на 5,5 милиарда кубически метра природен газ годишно през следващите пет години, ако не се беше явила конкуренцията на Южния газов коридор. Цената на покупката е държана в строга тайна, но едва ли е в ущърб на туркменската страна. В Ашхабад вероятно са много щастливи от този развой на събитията, защото това е много важно приходно перо в бюджета на средноазиатската република.

Едновременно с това, Туркменистан има много по-голямо присъствие на световния газов пазар. В момента, страната изнася 30 милиарда кубически метра природен газ годишно за Китай.

Историята на присъствието на Туркменистан на световния газов пазар е прекрасна илюстрация на верността на поуките от приказката „Неволята учи“. През 2000 година, Туркменистан изнася между 30 и 40 милиарда кубически метра природен газ за Русия. Всъщност, по това време, несъмнено най-важната страна – купувач на природен газ, с която е свързана газопреносната мрежа на Туркменистан е Русия. За съжаление на туркменските власти обаче, през пролетта на 2009 година настъпва рязко спадане на търсенето на природен газ в Европа, поради започналата финансово – икономическа криза. Като допълнително неблагоприятен фактор (за туркменския износ) се явяват и нетипично високите температури в началото на 2009 година в Европа и в Русия. Това довежда до рязкото спадане на търсенето на природен газ.

Руската страна рязко намалява черпенето на природен газ от газопровода, свързващ я с Туркменистан, БЕЗ да предупреди туркменската страна. Туркменистан продължава да подава газ с дотогавашния дебит. Това довежда до взрив и скъсване на газопровода на 9 април 2009 година. [8]

Руската страна обявява аварията за технически инцидент, докато туркмените имат сериозни основания да смятат, че факта, че руснаците не са подали информация за рязкото намаляване на черпенето на природен газ от тръбопровода не е „руско нехайство“, а съвсем преднамерено действие. Туркменското външно министерство, нарича действията на руската страна „безразсъдни и безотговорни“, но подозренията им отиват и по-нататък. [8]

Действително, аварията е изключително удобна за Москва, защото вместо да обезщетява Туркменистан с неустойки за рязко намалени заявки на природен газ, руснаците третират станалото като „форсмажорни обстоятелства“ и не се чувстват длъжни да обезщетяват средноазиатските си партньори.

Вбесени от поведението на руските си партньори, властите в Туркменистан незабавно се захващат да търсят алтернатива на руския си клиент. Търсенията на Ашхабад, разбира се не са на „голо поле“. Още през месец януари 2008 година, заместник изпълнителния директор на департамента за тръбопроводите и доставките на природен газ на китайската компания “Petro China”, потвърждава публично, че Китай и Туркменистан са успели да се споразумеят за цената на доставките на туркменски природен газ по планирания Централно азиатски газопровод (Central Asia Gas Pipeline).

Изявлението на китайския мениджър е огласено на 21 януари 2018 година от китайското издание “China Securities Journal”, което се издържа от официалната информационна агенция на Пекин – „Синхуа“. Съобщението за договорката идва шест месеца, след като Китайската национална петролна корпорация е заявила желанието си да закупува от Туркменистан 30 милиарда кубически метра природен газ годишно в рамките на период от 30 години. [4]

На 9 април 2008 година, президентът на Туркменистан – Гурбангули Бердимухамедов се среща с Комисаря по външните взаимоотношения на Европейския съюз – Бенита Фереро – Валднер в Ашхабад. Двете страни се договарят за доставките на 10 милиарда кубически метра природен газ за ЕС през 2009 година. [6]

Предполага се, че дори само „изневярата“ с китайците е била достатъчна мотивация за руснаците да започнат описаната по-горе наказателна акция с рязкото намаляване на вноса на туркменски природен газ (под благовидното обяснение на „форсмажорните обстоятелства“ около аварията на газопровода). Но известно е, че ревността е силно разрушително чувство и историята не помни да е донесла щастие на някого. Така е и в случая с руско – туркменските отношения.

Следващата практическа стъпка на туркмените е подписването на споразумение с германската енергийна компания RWE, което дава на компанията правото да търси и да добива енергийни източници в шелфа на Каспийско море. Сделката е подписана на 18 април 2019 година, като започват и преговори за доставка на туркменски газ за европейските страни. [8]

Руснаците са буквално вбесени, макар че се смята, че туркменските власти са потърсили партньорството на германска компания, именно защото Москва се отнася с по-голяма търпимост към германците, отколкото към останалите западни компании, навлизащи на територии, които Русия смята за свои „ловни полета“. Сметката на туркмените обаче е твърде оптимистична в този случай. Реакцията е много остра и това не е случайно. RWE е енергиен гигант и освен това е акционер в тогава актуалният проект за газопровода NABUCCO, който също беше в списъка на нежеланите за „Газпром“ явления.

В цяла Европа приемат, че сделката с RWE е „отваряне“ на крайно изолирания Туркменистан към Запада. Европейският съюз побързва да нормализира отношенията си с Туркменистан, скоро след сключването на сделката с RWE. Американците приветстват европейското партньорство с Ашхабад и открито насърчават диверсификацията на туркменския газов експорт.

Разбира се, по онова време, когато световната криза свирепстваше, подобни мащабни инфраструктурни проекти изглеждат повече от съмнителни, но руската реакция е изключително остра. Веднага след сключването на сделката с RWE, Москва заплашва да оттегли своята военна поддръжка за Туркменистан, на първо място доставките си на оръжие за Ашхабад. Плъзват слухове за движение на руски войски към границите на Туркменистан. [8]

В Туркменистан изпитват особен страх от нарастването на силата и на регионалната значимост на съседен Узбекистан и смятат, че без руската военна помощ (особено доставките на оръжие), балансът на силите в Средна Азия може да бъде рязко нарушен в полза на конкурентите на Ашхабад. Само година преди това, Туркменистан е направил първата си сериозна покупка на военна техника за цяло десетилетие, за да покаже на съседите си, че не „село без кучета“.

Безпокойствата на Туркменистан във връзка със съседен Узбекистан, почиват поне на две сюжетни линии. Едната е съмнението, че нямащият излаз на море Узбекистан иска да излезе по някакъв начин на Каспийско море и това е най-лесно да стане през територията на Туркменистан. Покойният някогашен абсолютен лидер на Туркменистан – Ниязов, известен като „Туркменбаши“, неколкократно беше обвинявал Узбекистан в опити да го убият и да свалят режима му.

По-сериозната заплаха обаче идва от факта, че в Туркменистан има голям дял на узбекското население – приблизително 400 000 души или около 12 на сто от населението на Туркменистан. В Ашхабад се съмняват в лоялността на това население и смятат, че узбекските власти могат да го използват, за да предизвикват вътрешен безпорядък и смутове в страната.

Отделен въпрос е, че обективно Узбекистан е центърът на „централно азиатският джихадизъм“, колкото и относително да е това понятие. В Туркменистан не желаят по никакъв начин конфликтът на режима в Узбекистан с ислямистите да се прехвърли на тяхна територия, още повече, че имат сроден проблем с възможността бойните действия от Афганистан да се прехвърлят на туркменска територия.

Политическите наблюдатели веднага отбелязват, че съобщенията за започналото въоръжаване на Туркменистан се съпровожда и от преселване на населението от границата с Узбекистан в други региони на страната. Това разбира се, се очаква не само да изолира етническите узбеки в Туркменистан, но и да направи живота им много труден.

От Русия са закупени шест ракетни системи за залпов огън „Смерч“, за около 70 милиона долара. Информацията е на осведомения вестник „Коммерсантъ“ от 24 юни 2008 година. Съобщението светкавично е разпространено и коментирано на дълго и на широко от специализираните в областта на сигурността медии. [7]

Затова, когато Русия заплашва, че ще спре военното си сътрудничество н Туркменистан, в Ашхабад веднага предприемат мерки за успокояването на Москва. Започват преговори за продажба на Русия на собствеността на газопроводите от Туркменистан за Иран. На пръв поглед, изглежда, че Русия успешно ще се възползва от страховете (които наблюдателите наричат направо „параноя“) на Туркменистан от ненадеждните му съседи и особено от Узбекистан.

Сделката, за която се водят преговори през 2009 година е трябвало да осигури на Русия собствеността на два големи тръбопровода, отиващи в Иран, единия от които стига и до арменска територия. Туркменистан се опитва да балансира между желанието си да диверсифицира износа си на газ и необходимостта да не губи Москва като партньор във военното сътрудничество. Оказва се обаче, че в Русия не толерират подобен баланс. [8]

На Ашхабад не остана нищо друго, освен да търси отчаяно нови купувачи. Такива бяха намерени на първо място в лицето на Китай. През декември 2009 година (в периода 12 – 14 декември), президентът на Китай – Ху Дзин Тао посещава Казахстан и Туркменистан. Кулминацията на неговото посещение е церемонията по откриването на Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline). Съоръжението с дължина 4350 мили, с трасе преминаващо през Туркменистан, Узбекистан, Казахстан и Китай, е планирано да започне още през 2010 година да доставя природен газ, като капацитетът на газопровода да е 13 милиарда кубически метра природен газ през 2010 година и да достигне до 30 милиарда кубически метра през 2012 – 2013. [11]

Анализаторите веднага отбелязват, че този газопровод помага на Китай в постигане на две от целите на националната му енергийна стратегия:

Да се осигуряват доставки на чуждестранен природен газ, които да отговарят на нарастващите нужди на страната;

Да се осигурява внос на природен газ чрез многобройни сухоземни маршрути, така че страната да не зависи изцяло от вноса на втечнен природен газ (LNG) по море, който е уязвим от външни намеси.

Въпреки, че дори с притока на газ от този газопровод, не се е очаквало Китай да покрие дори 10 на сто от енергийните си нужди с природен газ до 2020 година, появата на това съоръжение е от голяма важност. То е инфраструктурна връзка между китай и Централна Азия, с която Пекин засилва влиянието си в региона. Наблюдателите смятат, че това е ясен сигнал за Русия, че китайските инвестиции могат да се противопоставят на руското присъствие в региона.

Central Asia China pipeline

 

Разбира се, руската доминация си остава реалност в Централна Азия и китайците са наясно с това, но ходът е успешен. Централно азиатския тръбопровод за природен газ (Central Asia Natural Gas Pipeline) не се превръща в незабавен повод за конфронтация между Русия и Китай, но „бъдещето е пред тях“. От „Stratfor“ дори се шегуват, че „един ден, Китай може да опита, какво означава да получаваш газ по газопровод, контролиран от Русия“. [11]

Китайците обаче нямат никакво намерение да стават жертва на ничие изнудване. Те работят изключително последователно за диверсифицирането на източниците си на снабдяване с енергоносители и едновременно с това систематично засилват връзките си с преките си доставчици, независимо от това, кой се смята за техен „сюзерен“.

Остава загадка, как става така, че когато през 2009 година, Русия започва на практика търговска война с Туркмения, изцяло в духа на така наречената „глобална хиперконкуренция“, която допуска използването на изключително брутални и дори на терористични средства за постигане на конкурентно превъзходство, никой не обръща внимание на значителната подготвителна работа, която е била извършена за достигането на алтернативни купувачи от страна на Туркменистан. Става дума за подценяване с ужасни последици за руснаците.

Първоначалното предложение за газопровод между Централна Азия и Китай е представено като проект за газопровод, свързващ Казахстан с Китай, който да се движи успоредно на Казахстанско – китайския петролопровод. През месец юни 2003 година, по време на посещението на президента на Китай - Ху Дзин Тао в Казахстан, са подписани споразумения за даване ход на проекта. В съответствие с тези споразумения, казахстанската държавна компания „KazMunayGas“ (KMG) и „PetroChina“ (дъщерна компания на Китайската национална петролна корпорация - CNPC, която се листва на борсите в Хонгконг и в Ню Йорк и е вторият по големина производител на петрол в Китай), започват проучвателните работи по проекта. В същото време, Китай интензивно преговаря и с останалите средно азиатски страни.

На 3 април 2006 година, Китай и Туркменистан подписват рамково споразумение за изграждане на газопровод и за дългосрочни доставки на газ. Споразумението е подписано по време на посещение на тогавашния авторитарен лидер на Туркменистан – Сапармурат Ниязов в Китай. Новината е посрещната с огромен скептицизъм, като се излагат всякакви съображения за несъстоятелността на проекта. [1]

Изглежда, че и руснаците са направили подобна оценка и не обръщат внимание на ставащото. Но през юни 2007 година, новият президент на Туркменистан – Гурбангулъ Бердимухамедов, подписва споразумение за ускоряване на изпълнението на проекта за газопроводна връзка между Туркменистан и Китай. (Съобщението е на BBC от 26 юли 2007 [2]).

Междувременно, на 30 април 2007 година, Узбекистан и Китай са подписали споразумение за изграждането и експлоатацията на узбекистанския участък от газопровода. През юли 2007 година, вече е обявено формално от страна на „KazMunayGas“ (KMG), че Туркменистан се присъединява към първоначалния Казахстанско – Китайски проект за газопровод. На 8 ноември 2007 година, казахстанската петролна компания „KazMunayGas“ (KMG), подписва споразумение с Китайската национална петролна корпорация за принципите на които ще се подчинява бъдещата работа по газопровода. [3]

Строителството на туркменистанския участък на газопровода, започва с ударни темпове още на 30 август 2007 година – буквално дни след като „KazMunayGas“ (KMG) оповестява, че Туркменистан се присъединява към проекта. Туркменистанския участък е дълъг 188 километра, като по ирония на съдбата той е изпълняван от … дъщерната компания на „Газпром“ – „Стройтрансгаз“. [5]

Строителството на узбекският участък започва на 30 юни 2008 година. От своя страна, строителството на казахският участък започва на 9 юли 2008 година. На 10 юли 2009 година, вече е съобщено, че строителството на казахската част от газопровода приключва. По същото време е обявено, че узбекският участък ще бъде приключен през месец декември 2009 година, както и става в действителност. [9]

Както вече беше споменато, казахският участък на газопровода е открит на 12 декември 2009 година, по време на посещението на китайския президент Ху Дзин Тао в Казахстан. [10]

Целият газопровод е открит на 14 декември 2009 година, на церемония в Саман-Депе, по време на посещението на Ху Дзин Тао в Туркменистан. Присъстват лидерите на Туркменистан, Узбекистан и Казахстан. [12]

Няма и месец по-късно, последва церемонията по откриването на газопровод за природен газ между Туркменистан и Иран. Това става на 6 януари 2010 година, в югоизточен Туркменистан. Присъстват президентите на Туркменистан и на Иран – Гурбангулъ Бердимухамедов и Махмуд Ахмадинеджад. Наблюдателите са сюрпризирани и от неочакваното присъствие на министъра на енергетиката на Турция – Танер Йълдъз. Оказва се, че той е бил поканен от президента Бердимухамедов и е имал срещи и с двамата държавни глави – на Туркменистан и Иран, предишният ден. [13]

Откритият през януари 2010 година газопровод е втората енергийна връзка между Туркменистан и Иран. С неговото използване, Ашхабад успява да създаде условия за увеличаване на износа на природен газ за Иран на 12 милиарда кубически метра през 2010 година и на 18-20 милиарда кубически метра през 2011 година. Туркменистан продължава да осъществява стратегията си на ускорена диверсификация на износа на природен газ.

Всъщност, Туркменистан притежава едни от най-големите запаси от природен газ в световен мащаб. През април 2010 година, добивният й капацитет е оценяван на около 75 милиарда кубически метра годишно. Населението на Туркменистан е 5 милиона души, а индустрията в страната е с твърде ниско енергийно потребление. В крайна сметка, експертите смятат, че Туркменистан е имал още през 2009 година експортен капацитет от около 54 милиарда кубически метра природен газ, което го нарежда сред световните лидери. [14]

Ходът на Москва да провокира аварията на газопровода с Туркменистан е типичен пример, когато стратегически ресурси се похабяват за да се постигне относително дребна тактическа цел. Аварията от 2009 година буквално затваря голяма част от добива на енергоносители в Туркменистан. Спира добива от повече от 200 кладенеца – просто няма къде да се дява добиваният природен газ. Отваря се дефицит, който клони към 48 милиона кубически метра природен газ, колкото е купувала Русия преди аварията. За Ашхабад това са около 1 милиард долара месечно пропуснати приходи. [14]

Така Туркменистан е принуден почти насила от руската страна, да развие проекти за алтернативен износ по най-бързия начин. За късмет на туркмените, както се видя по-горе, над тези проекти се е работело и преди конфликтът с Русия, но с недостатъчно усърдие и ентусиазъм. След кризата, предизвикана от руската диверсия през 2009 година, Ашхабад просто надминава себе си и успява да си намери нови клиенти. Но дори след големия успех със свързването с Китай, износът на туркменски природен газ се върти около 50 на сто от реалния експортен капацитет на страната.

Така се стига до обръщането на погледа на туркменските власти към Европа и към идеята за сътрудничество с Азербайджан и Турция за износ на природен газ през изградената от тях инфраструктура в рамките на Южния газов коридор (SGC). За руската газова дипломация, подобен сценарий е истинско Ватерлоо и Москва се хвърля да преразглежда и пренарежда отношенията си с Туркменистан. Ашхабад е издържал след десет години на блокада и натиск и намаляване на износа за Русия от повече от 40 милиарда кубически метра през 2008 до по-малко от 3 милиарда през 2015 година, за да спрат съвсем през 2016 година. През 2017 година, чуждестранните наблюдатели окачествяват положението в което е Туркменистан на „тиха обсада“. [17]

Възможността, Туркменистан да се сдружи с Азербайджан и Турция и да излезе на европейския газов пазар ужасява Москва. Руснаците се хвърлят в две посоки. Едната е неочакваното форсиране на продължилите повече от 20 години преговори за уреждане на статута на Каспийско море. На 12 август 2018 година, в казахстанския град Актау е подписана конвенция за Каспийско море. Конвенцията е подписана от лидерите на Азербайджан, Иран, Казахстан, Русия и Туркменистан. [20]

Важният резултат от подписването на конвенцията е, че на Каспийско море е дадена правна класификация като на море, а не на езеро. Това означава, че всяка от държавите с излаз на него ще контролира 15 морски мили от водното пространство, измервано от брега за добив на минерални суровини и 25 мили от брега за риболов. Останалата част от Каспийско море се обявява за неутрално морско пространство за общо ползуване.

Конвенцията дава и важни решения в областта на сигурността. Тя съдържа договореност, че военни кораби на държави, които нямат излаз на Каспийско море няма да се допускат в него. [22]

Всъщност, главната полза, която Русия търси с активността си около Каспийската конвенция е да намери правни аргументи срещу евентуалното построяване на транскаспийски газопровод между Туркменистан и Азербайджан. Такива тя няма, но все пак многобройните неясноти около конвенцията, дават възможност на руската дипломация да маневрира и да опонира на подобно развитие на събитията.

Другата посока на руската активност е усилване на контактите между Москва и Ашхабад. Лидерът на Туркменистан е поканен на гости при Владимир Путин, буквално три дни след подписването на Каспийската конвенция. [21] Смята се, че на тази среща от руска страна е поставен въпросът за възобновяването на газовата търговия между двете страни.

През октомври 2018 година, тези намерения стават вече съвсем публично известни. [23] На 5 юли 2019 година, възобновяването на доставките на газ от Туркменистан за Русия става факт. Руснаците се връщат там, откъдето са започнали. Десет годишната газова война довежда инициаторите й там от където са я започнали. Междувременно те са понесли реални загуби, най-вече поради факта, че на пазари, на които са имали монополно положение, вече са се настанили всички възможни конкуренти.

 

Какво следва ?

Ние няма от къде да знаем, какви поуки са си извадили в Москва от „Туркменистанския урок“. Беше вече посочено, че от една страна, „Газпром“ и стоящата зад него руска държава очевидно ще потърсят някои по-лицеприятни начини на поведение на газовите пазари, след „Туркменистанския урок“ и след триумфалното навлизане на Южния газов коридор (SGC) на европейския континент.

Признак за това са и последните търговски сондажи, направени от руснаците след изборите в Украйна. Заговори се за краткосрочно споразумение за транзит на руски газ през Украйна. Някои наблюдатели нарекоха тези „опопвания“ на обстановката „разузнаване с бой“, но очевидно е, че руската страна е принудена поне в някаква степен да отчита, че вече се намира не в някогашното си положение на безгрижие и комфорт, а в изключително остра конкурентна среда.

Едновременно с това, не можем да бъдем наивни и да не си даваме сметка, че точно нововъзникналата конкурентна среда не просто ще „изкушава“, а ще тласка велика сила като Русия, да търси реванш със средствата на „глобалната хиперконкуренция“.

Емпирично потвърден факт е, че при наличие на различни противоречия в някакви общества, на някакви територии, преминаването през тях на линейни обекти на стратегическата инфраструктура, обикновено води до рязко обостряне на съществувалите до момента противоречия и до избухване на открити конфликти.

В това отношение, изключително показателен е опитът на Мианмар (Бирма) със съществуващите там етнически противоречия и с конфликтите, избухнали след построяването на паралелни газопровод и нефтопровод, свързващи пристанище на брега на Бенгалския залив на Индийския океан с китайската газопреносна мрежа и с нефтопроводите в Южен Китай. Този случай е изключително илюстративен и затова ще бъде разгледан в продължението на този анализ.

Тук ще се ограничим да отбележим, че по цялата дължина на Южния газов коридор има държави и региони, където има наследени от миналото етнически напрежения и конфликти, „замразени конфликти“ и обявили независимостта си но непризнати от почти никого (Абхазия и Южна Осетия в Грузия) или изобщо от никого (какъвто е случаят с „независимостта“ на Нагорни Карабах – самообявилата се Република Арцах в Азербайджан).

В следващата част на анализа ще проследим съществуващите рискове и възможните заплахи по трасето на трите участъка на Южния газов коридор.

 

Използвани източници:

[1] Kimmge, Daniel, Centrak Asia: Turkmenistan – China Pipeline Project has Far – Reaching Implications, Radio Free Europe, Radio Liberty, April 10, 2006, 08:38 GMT, https://www.rferl.org/a/1067535.html

[2] Analysis: Turkmen Gas Deal Extends Chinese Influence, BBC Monitoring Central Asia. Downstream Today, 26 July 2007

[3] Golovnina, Maria, Kazakhstan, China agree to press ahead with pipeline, Reuters, Oil Report, November 8, 2007, 6:06 PM, https://uk.reuters.com/article/kazakhstan-china-pipeline/kazakhstan-china-agree-to-press-ahead-with-pipeline-idUKL0888292120071108

[4] China, Turkmenistan: Natural Gas and Regional Geopolitics, Stratfor, Assessments, January 22, 2008, 20:14 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-turkmenistan-natural-gas-and-regional-geopolitics

[5] Gurt, Marat, Russian company wins Turkmen China pipeline tender, Reuters, Oil Report, February 19, 2008, 6:35 AM, https://uk.reuters.com/article/turkmenistan-china/russian-company-wins-turkmen-china-pipeline-tender-idUKL194546920080219

[6] Turkmenistan: Natural Gas and the European Union, Stratfor, Assessments, April 16, 2008, 22:10 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-natural-gas-and-european-union

[7] Turkmenistan: beefing up its Arsenal, Stratfor, Assessments, June 24, 2008, 20:29 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-beefing-its-arsenal

[8] Turkmenistan: Tense relations With Russia, Stratfor, April 28, 2009, 16:17 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-tense-relations-russia

[9] Kazakhstan: Workers Complete Section of Turkmenistan – China Pipeline, EURASIANET.org, July 10, 2009, https://web.archive.org/web/20090715061504/http://www.eurasianet.org/departments/news/articles/eav071009a.shtml

[10] Nurshaeva, Raushan and Shamil Zhumatov, China’s Hu boosts energy ties with Central Asia, Reuters, December 12, 2009, 11:59 AM, https://uk.reuters.com/article/china-kazakhstan/update-3-chinas-hu-boosts-energy-ties-with-central-asia-idUKGEE5BB01D20091212?sp=true

[11] China: A Strategic Pipeline to Central Asia, Stratfor, Assessments, December 14, 2009, 23:04 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/china-strategic-pipeline-central-asia

[12] Gurt, Marat, China extends influence into C. Asia with pipeline, Reuters, Oil Report, December 14, 2009, 8:18 AM, https://uk.reuters.com/article/china-pipeline/china-extends-influence-into-c-asia-with-pipeline-idUKSGE5BD0BQ20091214?sp=true

[13] Turkmenistan, Iran, Turkey: A New Phase in Energy Competition?, Assessments, January 6, 2010, 19:41 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-iran-turkey-new-phase-energy-competition

[14] Turkmenistan: Desperate for a Gas Market, Stratfor, Assessments, April 29, 2010, 09:57 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/turkmenistan-desperate-gas-market

[15] Foundation laid for pipe to carry Azeri gas to EU, Hürriyet Daily News, March 17, 2015, 14:12:00, http://www.hurriyetdailynews.com/foundation-laid-for-pipe-to-carry-azeri-gas-to-eu---79790

[16] $ 2.15 billion in external finance secured for TANAP, Daily Sabah, Anadolu Agency, Ankara, 14.02.2017, 21:03, https://www.dailysabah.com/energy/2017/02/15/215-billion-in-external-finance-secured-for-tanap

[17] A Quiet Siege of Turkmenistan, Stratfor, Assessments, February 9, 2017, 09:30 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/quiet-siege-turkmenistan

[18] Turkey opens TANAP pipeline that will bring Azeri gas to Europe, DW, 12. 06. 2018, https://www.dw.com/en/turkey-opens-tanap-pipeline-that-will-bring-azeri-gas-to-europe/a-44192422

[19] Ukraine hopes to receive gas via TANAP in future – Poroshenko, 12.06.2018, 19:20, https://en.interfax.com.ua/news/economic/511588.html

[20] Russia: Caspian Sea Convention Signed, Stratfor, Situation Report, August 13, 2018, 20:07 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-caspian-sea-convention-signed

[21] Russia: President Hosts Turkmen Counterpart, Stratfor, Situation Report, August 15, 2018, 18:19 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-president-hosts-turkmen-counterpart

[22] What Does the New Caspian Sea Agreement Mean for the Energy Market ?, Stratfor, Assessments, August 17, 2018, 09:00 GMT, https://worldview.stratfor.com/article/what-does-new-caspian-sea-agreement-mean-energy-market

[23] Turkmenistan: Russia to Resume Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, October 10, 2018, 14:56 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/turkmenistan-russia-resume-natural-gas-imports

[24] Azerbaijan, Turkey: Trans-Anatolian Pipeline Ready to Begin Operations, Stratfor, Situation Report, July 2, 2019, 20:29 GMT, https://www.stratfor.com/situation-report/azerbaijan-turkey-trans-anatolian-pipeline-ready-begin-operations

[25] Gazprom reaches Purchasing Agreement for Natural Gas Imports, Stratfor, Situation Report, July 5, 2019, 14:25 GMT, https://worldview.stratfor.com/situation-report/russia-turkmenistan-gazprom-reaches-purchasing-agreement-natural-gas-imports 

Южен газов коридор TAP TANAP SCP Schah Denis

Публикувана в Гледища

На 1 февруари 2019 г., в сградата на Българския червен кръст (БЧК) се състоя много важна и знакова церемония. Бяха отбелязани изминалите 30 години от опустошителното земетресение в Армения, изравнило със земята градовете Спитак и Ленинакан (бивш Александропол, днешен Гюмри). Повод за церемонията беше и желанието на арменската страна да засвидетелства благодарността си към България за проявената солидарност и оказаната реална помощ по време на спасителните операции, провеждани непосредствено след земетресението, както и за голямата по обем хуманитарна помощ, изпратена на бедстващите жители на ударените от земетресението области в Армения. [1] [2]

 

Трябва да отдадем дължимото на арменското посолство и на посланика – Н. Пр. Армен Саргсян, които дадоха пример за уважение както към историческата памет, така и към самите личности, участвали в изключително тежките издирвателно-спасителни операции, провеждани след Спитакското земетресение - както остава в историята това катастрофално природно бедствие. Н. Пр. Армен Саргсян изрично подчерта ролята на 16-те български спасители, заминали още на втория ден след земетресението. [1] [2] Както ще видим по-нататък в текста, това може да се смята за почти „веднага“, защото точно първите два дни след земетресението летището в Ленинакан не може да приема самолети, поради невъзможните метеорологични условия. Можем да сме щастливи и горди от факта, че българските спасители, по думите на посланика на Република Армения, изваждат от развалините 150 души, като по този начин спасяват живота на шестима. [2]

 

Не всеки ден чуваме думи като казаното от арменския посланик:

 

„Отдаваме почит на народа на България, на българското правителство, на всички неправителствени организации, които положиха усилия за провеждането на спасителни дейности“. [1]

 

За всичко описано по-горе можем само да изразим своя респект към инициативата и думите на посланика на Република Армения и да му благодарим за паметта и доброто отношение съм България.

 

Неизмеримите мащаби на човешкото нещастие

Спитакското земетресение е толкова опустошително, направо унищожително, бедствие, че едва ли е възможно да се напише за него нещо, което да даде реална представа за мащаба на разрушенията, жертвите и щетите. Цитираните числа не могат да предадат страданието на оцелелите. Фотографиите и филмовите кадри предават само част от истината за понесения удар от арменския народ. Щетите, нанесени на икономиката на Армения, може би се поддават на изчисление в известна степен, но нанесените морални и психологически щети не могат да бъдат оценени с числа. Обратното въздействие на тези морални и психологически травми, също не могат да бъдат оценени.

 

Спитакското земетресение нанася убийствения си удар на 7 декември 1988 година в 10 часа и 41 минути (московско време), което отговаря на 11 часа и 41 минути по местно време в северозападната част на тогавашната Арменска ССР. Само за половин минута трусовете разрушават цялата северна част на републиката, като става дума за територия с население приблизително 1 милион души. Епицентърът на земетресението е в Спитак, където интензивността на трусовете надхвърля 10-а степен по 12-степенната скала на Медведев-Шпонхойер-Карник (MSK-64). В тази скала, осмата степен се квалифицира като „разрушителна“, деветата – като „опустошителна“, а десетата като „унищожителна“.

 

Пак според MSK-64, за земетресение от десета степен е характерна появата на пукнатини в почвата с ширина до един метър, свличания и срутвания по склоновете на планините, разрушаване на каменните постройки и изкривяване на железопътните релси. В Спитак разрушенията надхвърлят това, което би могло да се очаква за десета степен. Там разрушенията са пълни. [3]

 

Не е по-добро положението в Ленинакан, където земетресението е от 9-а степен и в Кировакан, където то е „само“ от 8-а степен. Сеизмичната вълна, породена от трусовете, успява да обиколи земното кълбо два пъти и е зарегистрирана от сеизмолозите в Европа, Азия, Америка и Австралия. [3]

 

За разлика от българското комунистическо правителство, което при всички случаи на земетресения в България (разбира се, несравнимо по-слаби от Спитакското), категорично отказва каквато и да е чуждестранна помощ, съветското правителство действа точно по обратния начин. Михаил Горбачов прекъсва посещението си в САЩ (той се връща в СССР и на 10 декември 1988 г., вече е в Ленинакан) и се обръща към световната общност с молба за незабавна хуманитарна помощ.

 

Последвалите събития са един от най-светлите примери на човешка солидарност и международна помощ за бедстващи. Освен съветските републики, още 111 страни от света оказват реална помощ на пострадалите. Смята се, че особено голяма е помощта от Израел, Белгия, Обединеното кралство, Италия, Ливан, Норвегия, Франция, Федерална република Германия (по това време Германия все още не е обединена), Япония, Китай и Швейцария. В Армения пристигат огромни количества спасителна екипировка, всякакви специалисти, продоволствие и лекарства. Тук заема своето място и българската помощ.

 

На помощ се притича и съседната Азербайджанска ССР, независимо, че в този момент отношенията между двете съветски република са на ръба на военния конфликт. Независимо от „центъра“ (на 9 декември 1988 г., с решение на Политбюро на КПСС, се създава Оперативен щаб за ликвидация на последиците от земетресението), азербайджанските власти сформират строителен отряд за участие в ликвидирането на последствията от земетресението. Начело на отряда е назначен много тачен строител и технолог – Емил Ахундов, носител на званието „Заслужил строител на Азербайджан“. Според самия Ахундов в неговия строителен отряд влизат около 200 души. За около седмица в Армения са изпратени 25 железопътни вагона, натоварени с багери, булдозери, кранове и значителни продоволствени запаси. [4]

 

Според съвсем официални данни през първите три дни след бедствието „в градовете и районите на Армения, пострадали от земетресението, от страна на Държавния комитет по нефтопродуктите на Азербайджанската ССР („Госкомнефтопродуктов“) са изпратени повече от 25 хиляди тона гориво, 880 тона твърд и течен битум, около 40 хиляди тона мазут, 330 хиляди тона смазочни масла, 15 асфалто-зарядни станции“. Също така, са изпратени „повече от 120 тежкотоварни и специални автомобила, 46 автокрана … булдозери, багери“. Към 9 декември 1988 година „от трудовите колективи и от отделни граждани“ в Азербайджан в полза на пострадалите от земетресението са „приведени повече от 50 хиляди рубли“. [5]

 

За съжаление, оказаната помощ за пострадалите арменски райони от страна на азербайджанските строители и спасители не става повод за помирение и за смекчаване на тона по въпроса за Нагорни Карабах. Напротив, конфликтът продължава да ескалира. Отношението към азербайджанските строители в Армения е крайно разнопосочно. Едни се отнасят към тях сърдечно, а други – крайно враждебно. Емил Ахундов разказва и за двата типа случаи, както и за саботаж на техниката на строителния отряд и за заплахи към членовете му. [4]

 

За това, кои са били инициаторите на тези неадекватни действия, можем само да правим догадки, а това не е и тема на този текст. Ще се спрем обаче на нещо не по-малко ужасно – на въпроса как Спитакската трагедия ражда низ от конспиративни теории, насочени било срещу арменците, било срещу азербайджанците. Случаят със земетресението в Спитак, като повод за генериране на изключително враждебни конспиративни теории, е много тъжен и крайно поучителен.

 

Конспиративните теории и техните родители

Казват, че успехът имал страшно много бащи, докато НЕуспехът НЕ познавал дори и майка си. Конспиративните теории в буквалния смисъл на думата имат много бащи и много майки. Те се раждат било спонтанно, било в инкубаторите на лабораториите за фалшиви новини. Случаят със Спитакско–Ленинаканското земетресение показва много нагледно, че конспиративните теории и фалшивите новини са се раждали и преди да бъде създадена световната мрежа на Интернет, много преди времето и вниманието на хората да бъдат обсебени от социалните мрежи.

 

В случая със земетресението в Спитак, конспиративните теории и фалшивите новини тръгват в две посоки. Едната е свързана с трагичните обстоятелства около разбиването на два самолета, които се опитват да докарат помощ - едни от първите. Другата посока е свързана с обясненията какво е причинило Спитакското земетресение.

 

Както често става, една от майките на конспиративните теории е секретността. Съветските власти в типичния им стил не дават ясни обяснения за причините за катастрофите на двата самолета – излетелият от територията на Азербайджанската ССР и пристигащият на помощ и излетял от Скопие югославски самолет.

 

Там където има недомлъвки и недоизказани неща, неминуемо се отваря място за слуховете и конспиративните теории. За единия самолет многозначително обстоятелство се оказва фактът, че е излетял от Азербайджан и е носел на борда си азербайджански запасняци – строители и спасители.

 

За югославския самолет подозренията са породени от твърдението, че самолетът е пристигнал във въздушното пространство на Арменската ССР, след като е презаредил в Анкара. Това обстоятелство според творците на конспиративни теории е подвело местните ръководители на въздушното движение и те са насочили „вражеския турски самолет” в скалите.

 

По принцип, една от любимите хранителни среди на конспиративните теории е лъженауката. В случая със Спитакското земетресение, лъженауката ражда няколко сродни чудовища – конспиративни теории за произхода на катастрофата. „Естествено“ той е изкуствен и предизвикан от човешката дейност и от „злите сили“.

 

„По-меките“ варианти за изкуствения произход на Спитакското земетресение, хвърлят вината за него на „усилено провеждани от СССР подземни ядрени взривове на полигона в Семипалатинск“. „По-твърдите“ варианти отиват много по-далече. Според тях срещу Спитак и Ленинакан е използвано „съветско сеизмично оръжие“, под прякото ръководство на виден азербайджански учен. Тоест, азербайджанците са предизвикали Спитакското земетресение, умишлено и злонамерено – ни повече ни по-малко …

 

Но нека разгледаме последователно полета на въображението на пълководците на информационните войни.

 

Какво знаем за самолета от Съветските ВВС, излетял от територията на Азербайджан на помощ на пострадалите от земетресението?

Съветският самолет е бил Ил-76 с номер СССР-86732 от състава на полк на военно-транспортната авиация, който по принцип е бил разквартируван в град Паневежис (тогава в Литовската ССР), но излита за Ленинакан от територията на Азербайджан. На 11 декември 1988 година по време на полета към Ленинакан, машината Ил-76МД катастрофира.

 

Според официалната версия самолетът се е врязъл в планините и е бил напълно разрушен. Като причина на аварията се сочи неправилното настройване на налягането на така нареченият „эшелон перехода”, поради което самолетът се врязва в планините около Ленинакан.

 

Въпросният „эшелон перехода” е установената условна височина на полета на самолета (при стандартно атмосферно налягане - 760 милиметра живачен стълб), на която се извършва пренастройване на стойността на атмосферното налягане на барометричния висотомер (алтиметъра) на стойността на атмосферното налягне на летището или на минималното налягане, приведено към морското равнище.

 

Това е едно от най-важните понятия в системата на така нареченото „вертикално ешелониране”. В авиацията, „ешелонирането” (на руски – „эшелонирование”) бива вертикално и хоризонтално и означава разсредоточаването на самолетите във въздушното пространство на установени интервали, с цел да се предотврати прекомерното им сближаване и възникването на възможни аварийни ситуации. Вертикалното ешелониране осигурява разсредоточаването на самолетите по височина.

 

На така нречения „эшелон перехода” се извършва преходът от условна към реална височина на полета на съответния въздушен съд, която е необходима на екипажа за поддържане на височините при изпълняването на схемата на „захода” при кацане и за своевременното взимане на решение относно възможността да се кацне.

 

Терминът „эшелон” означава условната височина, изчислена при стандартно атмосферно налягане (760 милиметра живачен стълб или 29,92 дюйма живачен стълб) и отстояща от другите височини в размер на установените интервали. Височината на „эшелона” съвсем не е задължително да съвпада с действителната височина, на която лети самолетът. За изчисляването на тази височина би трябвало в приборите постоянно да се внасят данните за атмосферното налягане във всяка точка от маршрута, като се отчита тяхната надморска височина. Затова е прието да се използва стандартното атмосферно налягане.

 

Ако на всички самолети бъде установена еднаква стойност на атмосферното налягане на висотомера (алтиметъра), то и показанията за височината на прибора в дадената точка на въздушното пространство ще бъде еднаква. Затова от определен момент при набирането на височина и до определен момент при снижаването (това е въпросният „эшелон перехода” височината на която се намира самолетът се изчислява по стандартното атмисферно налягане.

 

Днес в Русия и в някои други страни, при достигането на въпросния „эшелон перехода” се настройва атмосферното налягане на нивото на летището (QFE), по-точно на котата на края на пистата. В повечето страни по света се настройва атмосферното налягане, приведено към морското равнище (QNH). Така нареченият „эшелон перехода” може да се изменя за всяко летище в зависимост от атмосферното налягане, като тази величина обикновено е на разположение на екипажите чрез ATIS – службата за автоматично предаване на информация в района на летищата. ATIS (Automatic Terminal Information Service) е служба, „предназначена за това да се осигури на пилота пълният обем от необходимата му информация за летището, за да може да вземе ясно решение за „заход” и за кацане или за излитане”. [8] [9]

 

Беше казано, че според официалната версия катастрофата на Ил-76МД, летящ към Ленинакан на 11 декември 1988 година е станала поради човешка грешка – екипажът не бил отрегулирал висотомера (алтиметъра) - указателя за височината. Загиват 9 души от екипажа и 63 военнослужещи – запасняци, свикани за участие в работите по ликвидирането на последствията от Спитакското земетресение. [6]

 

Тази версия обаче масово не се приема, особено в Азербайджан, където цари всеобща убеденост, че става дума за злонамерено действие на диспечерите, управляващи „вертикалното ешелониране”. Дори и по-сериозните коментатори, като известният теолог и публицист Теймур Атаев, които по принцип отхвърлят идеята за преднамерена диверсия, довела до масово убийство, не се отказват от съмнението, че грешката е направена от диспечерите на арменското летище. [10]

 

В Азербайджан не вярват на официалната експертиза

В по-крайните си форми тази убеденост се артикулира най-ясно от единствения оцелял при катастрофата, срочно служещият по това време войник от Съветската армия, азербайджанецът Фахраддин Балаев:

 

„Единственото, което знам – това е, че нашият самолет се разби поради грешка на арменските диспечери – те неправилно са изчислили височината при приземяването. А какво помня (замисля се), честна дума, помня съвсем малко. Ние правехме заход за приземяване и вече чувствахме, че се приземяваме, когато самолетът рязко тръгна нагоре. Аз усетих как пространството се разширява и изведнъж ... се оказах във въздуха. В този момент аз изключих. Дойдох на себе си навярно защото ръката ми буквално се печеше на нажежения двигател. Ако не се бях свестил тогава, то щях да се взривя заедно с всички останали”. [12]

 

На въпрос на интервюиращия: „Имаше ли още един взрив?”, оцелелият Балаев отговаря:

 

„Да, на земята. Както вече казах, арменските диспечери са дали на нашите пилоти неверни данни и самолетът тръгна да се приземява по-рано, отколкото трябваше. Летците се опитаха да вдигнат лайнера, но вече беше късно и той, след като закачи с крилото си хълма, се вряза в земята, започнаха да се взривяват резервоарите с гориво ... Но всичко това стана известно след разследването. А когато аз дойдох на себе си, някакво шесто чувство ми подсказа, че трябва да се махна, колкото се може по-далече от намиращия се на около двадесет метра от мен корпус на самолета. Не помня как, но успях да измина тридесет метра с обгорената ръка и със седем счупени ребра”.[12]

 

Водещият интервюто иска ясна формулировка на мнението на Балаев за вината за катастрофата: „Значи, вината на летците за станалата трагедия е изцяло изключена?”.

 

Отговорът е категоричен:

 

„Съвършенно вярно, това беше опитен екипаж. Самолетът принадлежеше на литовска авиокомпания и летеше от Кабул за Вилнюс. Нелепо загинаха тези момчета, които след като си изпълниха интернационалния дълг в Афганистан, ги „придърпаха” да летят за Ленинакан. Да бяха долетяли в Баку малко по-рано или малко по-късно, щяха да останат живи”. [12]

 

Разказаното от Балаев, разбира се поражда много въпроси. На първо място, той обяснява, че е разбрал за „вината на диспечерите” от разследването, което е било проведено по-късно. За съжаление, той не споменава, за какво точно разследване става дума и от кого е проведено. Както вече стана дума и както малко по-долу ще се дадат допълнителни подробности, официалното разследване хвърля вината за катастрофата на екипажа на самолета, който не бил настроил висотомера или висотомерите (алтимитрите) си правилно. Излиза, че в интервюто си Балаев повтаря масовото убеждение на азербайджанците, че вината за катастрофата е на арменските диспечери в Ленинакан. Всъщност, досега никой не е оповестил етническия произход на диспечерите на летището на Ленинакан в деня на трагедията. Напълно възможно е между тях да е имало руснаци, украинци или каквито и да са други представители на безбройните националности в бившия СССР.

 

Малко странно звучи репликата на Балаев, който обяснява опитността на екипажа с думите: „Самолетът принадлежеше на литовска авиокомпания и летеше от Кабул за Вилнюс”. Самолетът е на ВВС на СССР, а командир на екипажа е гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с руската му транскрипция, бел. авт.). Действително, по онова време 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, към който е принадлежал злополучният военно транспортен самолет Ил-76М, е бил базиран в Паневежис в Литовската ССР и вероятно затова се получава лапсусът на Балаев, че самолетът е принадлежал на „литовска авиокомпания”. Това, че Балаев е наясно с принадлежността на самолета се вижда от репликата му: „Нелепо загинаха тези момчета, които след като си изпълниха интернационалния дълг в Афганистан, ги „придърпаха” да летят за Ленинакан”. [12]

 

Всъщност, както ще се види по-долу, полетът на въпросния Ил-76М до Ленинакан не е бил нито еднократен, нито пък случаен. В денонощието преди деня на катастрофата, самолетът е изпълнил още няколко полета в рамките на създадения „въздушен мост“ в помощ на бедстващата Армения. На този факт се отдава и умората на екипажа, която се разглежда от различни анализатори, ако не като причина, то поне като предпоставка за катастрофата.

 

Класически пример на „самозародила се“ конспиративна теория

Както вече казахме, конспиративните теории се раждат и сами, създават ги и заинтересовани хора и среди. В случая можем да сме сигурни, че става дума за самозародила се конспиративна теория – през тези дни взаимоотношенията между арменците и азербайджанците вече са толкова „токсични“, че щеше да бъде чудно ако не се бяха появили подобни интерпретации.

 

Още по-малко можем да укоряваме оцелелия при катастрофата Фахраддин Балаев, за неговото меко казано резервирано отношение към властите в Ленинакан. Можем да бъдем много скептични към коментарите му за причините за катастрофата, но нямаме никакво право да поставяме под съмнение неговите спомени за собствените му преживелици след катастрофата:

 

„Дълго време изобщо отказваха да ме приемат в болница. А когато под натиска на руските военни все пак ме приеха, то тогава арменските лекари отказваха да ме лекуват. Военните ме поддържаха с обезболяващи инжекции. След това ме прехвърлиха в Ереван, във военна болница, където и обслужващият персонал и лекарите бяха руснаци. Там прекарах 9 дни, през които ме местиха 5 пъти. Защото арменците надушиха къде се намирам и оказваха голям натиск върху руските лекари, изисквайки да бъда изписан. След това, в края на краищата, ме откараха в Москва в болницата „Бурденко“, където се лекувах в течение на три месеца“. [12]

 

В Москва с единствения оцелял от катастрофата се отнасят много добре, което и той самият подчертава:

 

„Организираха пристигането на жена ми и на майка ми, за която осигуриха отделна стая, където тя живя през всичките тези три месеца. Преглеждаха ме най-добрите лекари. Навестяваха ме и ми помагаха азербайджанци, които живееха в Москва. Един път ме посети дори министърът на отбраната на СССР Дмитрий Язов. Така че за този период от живота ми, имам само приятни спомени“. [12]

 

От всичко изложено до тук става разбираемо личното недоверие, което Фахраддин Балаев изпитва към арменската страна. Неговото убеждение за „виновността“ на диспечерите на Ленинаканското летище е просто илюстрация на съмненията, които са обхванали цял Азербайджан след катастрофата.

 

Всъщност, всичко това би могло да бъде избегнато, ако съветските власти на най-високо равнище бяха направили резултатите от разследването на катастрофата публични. По онова време все още не се говореше за „прозрачност“, но със сигурност се говореше за „гласност“. Точно „гласността“ изцяло липсва в този случай. А там, където няма пълна яснота, незабавно избуяват конспиративните теории.

 

Тук трябва да се отвори една скоба и да се отбележи, че в условията на съветски стил на организация, някои факти дълго време остават неясни и за самото съветско военно командване. В книгата „Спитакский мемориал. 1988 - 2008“, благословена от епископ Србазан Езрас (Нерсисян), глава на Руската и Ново-Нахичеванската Епархия на Арменската Апостолска Църква, са записани спомените на подполковник Мусаелян, който по време на Спитакското земетресение е служел в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР и пряко се е занимавал със сформирането на батальон от запасняци в Баку за участие в ликвидирането на последиците от земетресението. [13]

 

Можем да сме сигурни, че у подполковник В. Мусаелян няма никаква предубеденост нито спрямо арменците, нито спрямо съветските власти, с оглед на неговата биография. Той е служил в политотдела на Военния комисариат на Азербайджанската ССР. През месец май 1999 година е прехвърлен в политическия отдел на военния комисариат на Арменската ССР. След това служи като военен комисар на Мясникянския и Арабкирския район на град Ереван. Бил е началник на Управлението по мобилизацията и заместник на военния комисар на Република Армения. През 2001 година е назначен за военен аташе на република Армения в Руската федерация. През 2004 година е назначен за началник на Управлението за военно сътрудничество на секретариата на Организацията на Договора за колективна сигурност. [13]

 

Да дадем думата на подполковник В. Мусаелян.

 

„На следващия ден (8 декември 1988 г., след съобщенията за катастрофалното земетресение, бел. авт.) аз се обърнах към военния комисар на Азербайджанската ССР с молба да бъда изпратен в зоната на стихийното бедствие. В този момент той вече беше получил разпореждане от правителството на републиката (на Азербайджанската ССР, бел. авт.) за сформиране на батальон от запасняци, който да бъде изпратен в Армения за ликвидиране на последствията от земетресението. Измежду другите офицери аз бях избран и ми възложиха сформирането на батальона, с който да замина за Армения. В кратък срок беше организационно подготвена щатната структура на батальона и отдадени заповеди по военните комисариати за започване на призоваване на запасняци за месечни сборове. Предпочитанията бяха към тези военно-задължени лица, които имаха производствени специалности. Едновременно с това се организира събиране на газозаваръчни апарати, апаратура за електрическо задвижване, шанцови инструменти, продоволствие, медикаменти, палатки, топло облекло и обувки, автотранспортни средства и много други неща, които биха могли да свършат работа на мястото, където се оказваше помощ.

 

Запасняците бяха докарани в предградията на Баку, на военното летище „Насосный“ („Помпено“), където ги преоблякоха във военни униформи и ги разпределиха по подразделения. Тук се складираше и всичко необходимо за автономната работа на батальона.

 

Военно-задължените прекараха две денонощия на летището в очакване на команда за излитане. Но времето на излитането постоянно се отлагаше, поради тежките метеорологически условия в Армения и голямото натоварване на летището на Ленинакан. Офицерите от републиканския военен комисариат от ранно утро до късна вечер бяха заедно със запасняците в очакване на команда. Като политически офицер, аз взимах непосредствено участие във формирането на това подразделение, разговарях с тях, разяснявах им положението, което се беше създало в региона, по възможност им помагах да решават техни лични въпроси.

 

Като цяло, това бяха порядъчни хора, напълно осъзнаващи сложността на ситуацията и готови да се притекат на помощ на пострадалите от земетресението хора.

 

На 11 декември, когато за пореден път пристигнах на летище „Насосный“, научих страшната новина за станалата въздушна катастрофа. Стана известно, че през нощта авиодиспечерите са дали разрешение за излитане на първия самолет със запасняци. Рано сутринта натоварили на военно-транспортен самолет ИЛ-76 камиони с екипировка и започнали да събират личния състав. Но станало ясно, че не всички военно-задължени са на мястото. Едни самоволно били напуснали лагера, други не се били строили, трети просто спели някъде.

 

В тази ситуация командването на батальона вкарало в строя хора от други подразделения на батальона, на мястото на отсъстващите запасняци от първата рота. Набързо съставили списък на излитащите и го взели със себе си. По този начин, ние знаехме само, че на борда, освен 9-те члена на екипажа, са се намирали примерно 63 запасняци, но не знаех поименно кой конкретно е излетял. Във връзка със станалото беше сформирана оперативна група, пред която беше поставена задача – незабавно да излети за Армения за уточняване на фамилните имена на загиналите при самолетната катастрофа и да организира транспортирането на телата им обратно. За старши на групата беше назначен началникът на 3-ти отдел на Военния комисариат на Азербайджан – подполковник П. Ткачов, а мен ме назначиха за негов заместник.

 

Командването на авиационното съединение организира излитането на малък самолет, където освен нас бяха и членовете на комисията за разследване на причините на самолетната катастрофа. В хода на полета стана ясно, че летището на Ленинакан не приема самолети, поради метеорологическите условия и ще ни се наложи да направим принудително кацане в Кировабад и да чакаме разрешение за следващото прелитане. След няколко часа чакане, най-после беше получено разрешение, но за кацане на летище „Еребуни“ в Ереван.

 

Вечерта на 11 декември ние заминахме от Ереван за Ленинакан с автомобили. Времето наистина беше „аномално“. В Ереван валеше ту дъжд, ту сняг. Колкото повече се приближавахме към Ленинакан, толкова по-гъста мъгла се стелеше. Понякога видимостта беше толкова минимална, че водачите на автомобилите караха „опипвайки“. В тази ситуация, можехме да си представим, в какви условия се е наложило на екипажа на Ил-76 да осъществява приземяването и в резултат на това - според официалната версия, самолетът се е врязал в планината, най-вероятно поради грешка на екипажа, тъй като указателят за височината е бил настроен неправилно.

 

Телата на загиналите бяха в такова състояние, че беше невъзможно да бъдат разпознати. Не всички от тях имаха документи, а военните им книжки бяха сдадени от работниците от военните комисариати в щаба на батальона. След многократно уточняване на списъците и проверки на личния състав, съставихме окончателния списък (на загиналите, бел. авт.). При това и сега не се размина без грешки. Така при нас се водеха загинали двама души, които по разни причини са отсъствали от батальона, но не са си били и в къщи. Цинковите ковчези с телата ги предадхоме на семействата, помогнахме и в организирането на погребенията. А след няколко дни изведнъж стана ясно, че единият от тях е жив. По време на полета на военно-транспортния самолет, той се качил да спи с каросерията на един КамАЗ, натоварен с войскови палатки. По време на катастрофата, получил изключително тежки наранявания, но останал единственият, който оживял“. [13]

 

Както виждаме, първоначално съветското военно командване не е знаело дори, кои точно от свиканите на запасен сбор са загинали по време на трагичния полет до Ленинакан. Какво остава за прецизно разследване на причините за катастрофата. Всъщност, каквато и да е причината за катастрофата, години наред не е обявено точното място на падането на самолета Ил-76. Азербайджанската страна постоянно повдига този въпрос, който е извън обхвата на конспиративните теории. Дълги години отговор няма и дискусията ту притихва, ту се засилва. Разбира се, от това, че дълго време не се дава отговор на този въпрос не може да се прави заключение за това кой е виновен за самата катастрофа, но мълчанието и секретността нагнетяват допълнителна мнителност и подозрения за гузно поведение.

 

Впрочем да се върнем към разказа на подполковник В. Мусаелян. Той разказва за пристигането (в крайна сметка) на азербайджанския батальон в Ленинакан и за неговото общо взето кратко пребиваване там.

 

„В рамките на деня на 11 декември, останалият личен състав на батальона беше прехвърлен със самолети в Ленинакан. Първоначално се планираше да се изпрати една рота в Спитак, но след това се реши да се използува цялото налично подкрепление единствено в Ленинакан. Направо от летището, пристигналите бяха насочени към местата за провеждане на издирвателно-спасителни работи. Течеше вече четвъртото денонощие след земетресението, но като се отчитат мащабите на разрушенията и екстремалната ситуация, помощта на запасняците от Азербайджан не беше излишна.

 

На 12 декември на местата, където работеха военно-задължените от Азербайджан, започнаха отделни сблъсъци и конфликти с местното население. По адрес на пристигналите да помогнат, се изказваха незаслужени упреци и обвинения. В тази критична ситуация, когато нервите са нажежени до крайност, за съжаление, малко хора искаха да се замислят, че пристигналите на помощ военно-задължени, макар и да не бяха доброволци, не бяха и националисти. Болката, скръбта, ужасът не даваха по тово време възможност да се разсъждава трезво. Емоциите тутакси взимаха връх над здравия разум. Отчитайки започващия процес на „взаимни обяснения”, който можеше да се излее в открит сблъсък, командването взе решение за предсрочно връщане на запасняците в Баку.

 

Днес, когато са изтекли 20 години след трагичните събития, свързани със Спитакското земетресение, фактът на пристигането на запасняците от Азербайджан в Армения на помощ на пострадалите, като се отчетат особеностите на онова време, не може да ни изглежда като нещо обичайно и рутинно. И той трябва да бъде оценен обективно и по достойнство“. [13]

 

Секретността се пропуква с помощта на един ВУЗ-овски сайт

Всички усилия за издирване на публикация на заключенията по разследването на катастрофата на военно-транспортния самолет с първата рота азербайджански спасители и строители бяха безуспешни. Донякъде неочаквано, донякъде съвсем логично, информация за заключенията за катастрофата, както и коментар и препоръки за поуки от нея, бяха открити на сайта на Балашовското военно училище за летци. По-долу предаваме пълния текст на тези заключения и препоръки, които звучат логично и свързано.

 

„На 11 декември 1988 година, военно-транспортен самолет Ил-76М от 128-ми гвардейски военно-транспортен авиационен полк, (тогава базиран в Паневежис в Литва, а днес в Оренбург в Руската федерация), изпълнява полет по доставката от Баку в Ленинакан (днес Гюмри) на военнослужещи, мобилизирани от запаса за участие в ликвидирането на последиците от Спитакското земетресение (с личен състав от лица основно от азерлбайджанска националност, причислен към разгърнатата рота от 6-ти казански полк на гражданската отбрана, намиращ се в Баку).

 

Самолетът е пилотиран от екипаж от девет души с командир гвардейският капитан Николай Павлович Брилев (името е изписано с руската му транскрипция, бел. авт.). Задно с него загиват: Игорь А. Разумный, Игорь В. Соколов, В. П. Плашкин, С. М. Ивлев, Иван В. Серков, А. И. Рыбальченко. Всички те са членове на екипажа. Заедно с тях загиват и Иван Яковлевич Авилов – инженер по АВ и А. Н. Алтухов. На борда са се намирали 69 пътници, от които се спасява само един.
През онази нощ, екипажът на Брилев излита за Ленинакан три пъти. Първият път излита от авиобазата „Насосная” („Помпена”), намираща се между Баку и Сумгаит, но не успява да долети до Ленинакан и самолетът се приземява в Кировабад (преди – Елисаветпол, а днес – Гянджа). След известно време екипажът получава нова заповед за излитане, след което отново го връщат в Кировабад. Третия път, заповедта за излитане идва призори, като се предполага, че екипажът вече е бил силно преуморен“. [11]

 

Както се вижда и тук се поставя силно ударение върху преумората на екипажа на военно-транспортния Ил-76М.

 

„Екипажът на самолета започва приземяване на високопланинското летище на Ленинакан все още по тъмно и в много сложни метеорологични условия, при хоризонтална видимост 5 километра и ограничена радиовръзка с летището. По време на снижаването до така наречената „височина на кръга” - 1100 метра (има се пред вид „височината на взимане на решения” – минималната височина, на която самолетът може безопасно да прекъсне процедурата на приземяване и командирът на екипажа да вземе решение за изтегляне за повторен кръг (тази маневра е известна и като прекъснат „заход” за приземяване), самолетът се врязва в планински склон и се разрушава. Това става в 06:22 часа на 11 декември 1988 година.

 

При катастрофата оцелява само един от пътниците – срочнослужещият войник Фахраддин Балаев, който спял на дюшеците в каросерията на един от двата превозвани с полета камиони КамАЗ. Всички останали 77 души, намиращи се на борда на самолета загиват“. [11]

 

„За причина за катастрофата се приема неправилната настройка на висотомерите (алтиметрите) от страна на екипажа. Макар че диспечерът е предал на екипажа атмосферното налягане на летището (634 милимитра живачен стълб) и вторият пилот го е записал, след това на висотомерите (алтиметрите) е била настроена стойност от 734 милиметра живачен стълб, която е със сто милиметра по-висока, което е довело до завишаване на показанията при достигната височина 1100 метра в хода на снижаването. Непосредствено преди удара с планинския склон, висотомерът (алтиметърът) е показвал стойност от 1425 метра“. [11]

 

Анализаторите смятат, че причина за тази грешка може да е била умората на екипажа, който не е успял да си почине както трябва, тъй като предния ден е извършил голям брой полети. Тази катастрофа става повод за поредната препоръка, членовете на екипажите взаимно да упражняват контрол един над друг при настройването на висотомерите (алтиметрите). [11]

 

Анализаторите припомнят, че на 20 октомври 1989 година, трагедията от 11 декември 1988 година се повтаря, при това съвсем близо до мястото на гибелта на екипажа на Брилев и азербайджанските спасители. Отново поради невярна настройка на барометричното (атмосферното) налягане на Ленинаканското летище, катастрофира самолет Ил-76ТД на Уляновския център за подготовка на кадри за гражданската авиация на Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ), днес - Уляновски институт на гражданската авиация „Главен маршал на авиацията Б. П. Бугаев” (УИ ГА), федерално държавно бюджетно висше учебно заведение. При катастрофата загиват 15 души. [11]

 

Летището на Ленинакан (днес – Гюмри) се ползва с много лоща слава сред летците от страните на ОНД. Летището е високопланинско и неудобно за подхождане към него. То има само една писта и „заходът” за кацане се осъществява само от една страна. Затова много екипажи изобщо не обичат това летище.

 

Руските летци сравняват характеристиките на летището в Ленинакан (Гюмри) със също така не особено любимото им летище Адлер в Сочи. Летището в Адлерски район на град Сочи е построено по време на Втората световна война за нуждите на отбраната на черноморското крайбрежие. Строителството започва на 9 юли 1941 г. и през 1942 година то вече се използва интензивно. Адлер е един от основните микрорайони в Сочи, административен център на Адлерски район, който е нй-южният, втори по население и територия район на града. През 2014 година, там протичат всички състезания от зимните олимпийски игри. [11]

 

Коментаторите подчертават и факта, че през тези дни летището в Ленинакан е работело на предела на възможностите си и трагедията в крайна сметка е станала факт. И тук в становището, изложено в сайта на Балашовското висше военно летателно училище се появява, някак между другото и едно странно изречение:

 

„Вмешателството на некомпетентни началници в ръководството на екипажа също е оказало влияние”. [11]

 

Никой не обяснява за какво вмешателство и на какви началници става дума. На самолета не са пътували някакви висши военни, които да са се месили в работата на екипажа. На летището в Ленинакан също не са ги посрещали хора на високи позиции. Доколкото има обвинения към наземния състав в Ленинакан, то те са отправени към диспечерите. Остава да предполагаме, че подхвърлената реплика е по адрес на командването, което е изпратило посред нощ самолета със запасняците и срочнослужещите към без друго опасното и добре известно на летците с лошата си репутация Ленинаканско летище.

 

Петнадесет години след ужасяващата самолетна катастрофа в Ленинакан, една друга, още по-смъртоносна, катастрофа с Ил-76 ще стане повод да се систематизират публично данните за неблагополучията (най-меко казано) с този самолет.

 

„Името им е легион“ или прекалено дългият списък на авариралите и катастрофирали транспортни самолети Ил-76

На 18 февруари 2003 година в Иран, на 35 километра от Керман, катастрофира самолет Ил-76. Загиват 302 военнослужещи от елитния Корпус на стражите (гвардейците) на ислямската революция на Иран, които са се прехвърляли от град Захедан в Керман. След усилени издирвателни работи са намерени части от корпуса на самолета. По предварителните, неофициални, данни, обявени веднага след катастрофата, възможната причина за трагедията са били много лошите метеорологични условия. [6]

 

Във връзка с катастрофата на 18 февруари 2003 година в Иран, РИА Новости публикува цял „поменик” на катастрофи със самолети от типа Ил-76. Така например, оказва се, че на 18 октомври 1989 година, при излитане от въздушната база „Насосная” („Помпена”), близо до Баку, катастрофира друг самолет от съветските ВВС – Ил-76МД.

 

При набирането на височина, избухва пожар в двигателя, кото на свой ред предизвиква разрушаването на част от крилото. Самолетът пада в Каспийско море и се взривява на плитчините. Причината е конструктивен дефект на двигателя Д-30КП. Загиват 9-членният екипаж и 48 бойци от въздушно десантните войски. [6]

 

Рецидив на нещастието има и при самия Ленинакан. На 20 октомври 1989 година, в близост до града, се разбива Ил-76ТД, който е изпълнявал полет от Уляновск. Самолетът се врязва в планински склон на 17 километра от пистата за излитане и кацане. Като причина се сочи грешка на екипажа, който не е регулирал висотомера (алтиметъра) в съответствие с барометричните данни от летището, на което трябва да пристигнат. Загиват 9 члена на екипажа и 9 съпровождащи лица. [6]

 

На 1 февруари 1990 година, на територията на Литва катастрофира самолет Ил-76МД на военно въздушните сили на СССР. Загиват 9-те члена на екипажа. [6]

 

На 27 март 1990 година, при кацане на кабулското летище се разбива Ил-76МД на военно-въздушните сили на СССР, който изпълняа полет от Ташкент. На около 4 километра от края на пистата, самолетът рязко се накланя на ляво, рухва на земята и се взривява. Причината на катастрофата не е установена – бордовите самописци на самолета (черните кутии) не са оцелели или поне не са намерени. Загиват 8 души от екипажа. [6]

 

На 24 май 1991 година, на 10 километра от иранския град Бахтаран, катастрофира самолет Ил-76ТД, с българска регистрация, който е бил даден под аренда на компанията „Мексеър”. Самолетът е бил пилотиран от съветско–български екипаж. Причината за катастрофата е пълното изчерпване на горивото и съответно – спирането на всичките четири двигателя. На самолета са осемчленен екипаж и две лица, които съпровождат товар, предназначен за кюрдски бежанци. Загиват четирима. [6]

 

На 8 юли 1993 година, недалече от Псков, катастрофира самолет Ил-76МД на ВВС на Руската федереция, който изпълнява учебно– ренировъчен полет. В резултат на пожара, възникнал в опашната част на самолета, избухва взрив. Самолетът не успява да стигне до пистата на летището и пада в доста гъста гора. Загиват седем члена на екипажа, един инструктор и трима курсанти от Псковското авиационно училище. [6]

 

На 5 април 1996 година, при подготовка за кацане на летище Елизово в Камчатка, петърпява катастрофа самолет Ил-76ТД на компанията „Красноярские авиалинии”, извършващ граждански товарен полет. Самолетът лети по маршрута Новосибирск – Петропавловск - Камчатский. Машината се отклонява на 20 километра от маршрута и се врязва в планински масив. Като причина за катастрофата се сочи грешка на щурмана, който бил внесъл в бордовия компютър неточни данни за „захода” при кацането. Загиват 9 души от екипажа и 12 пътници. [6]

 

На 19 август 1996 година, на белградското летище „Сурчин”, при „заход” за аварийно кацане се разбива руски транспортен самолет Ил-76М на екатеринбургската компания „Спаэро”. На 15-ата минута след излитането е загубена радио връзката между самолета и диспечерите. Командирът на екипажа решава да се върне на „Сурчин”, но е било невъзможно да приземи самолета без радио връзка. Самолетът кръжи над летище „Сурчин“ повече от три часа за да изразходва горивото си и да се приземи щом се развидели. По време на кацането, пилотът не успява да спусне колесника и самолетът пада недалече от резервната грунтова писта в царевична нива на три километра от летището. [6]

 

Ударът е бил толкова силен, че отломките на фюзелажа буквално се вкопават на голяма дълбочина в земята. Причината за катастрофата е пълен отказ на цялото електрооборудване на борда на самолета. Загиват 12 души – 10 чена на руския екипаж и двама граждани на Югославия. [6]

 

На 12 ноември 1996 година, близо до Делхи се сблъскват казахстански Ил-76ТД и Боинг-747, принадлежащ на саудитска авиокомпания. Катастрофата става при снижаване на самолета в тъмната част на денонощието. Загиват 372 души. [6]

 

На 28 ноември 1996 година, транспортен самолет на военно-въздушните сили на министерството на отбраната на Руската федерация Ил-76 се разбива на летището Абакан в Хакасия. На борда на самолета се намират 10 души екипаж и 13 пътници, включително и две жени и две деца. Самолетът е превозвал 30 тона граждански товар с търговско предназначение и е летял по маршрута Раменское (от Подмосковието) – Петропавловск-Камчатский. На летището на Абакан, самолетът е трябвало да се дозареди с гориво, но пада на около 16 километра от него и се запалва. Причината за трагедията е претоварване на самолета. Загиват 23 души. [6]

 

На 26 юли 1999 година, в 13 часа и 46 минути по иркутско време, товарен самолет Ил-76 аварира недалече от Иркутск. Като не успява да набере нужната височина, самолетът с тегло 170 тона буквално „отнася“ радиомаяка, осветителните прожектори, помещението на метеорологичната служба на летището и след като заорава в земята и се движи още около 500 метра спира, като се завърта на 90 градуса. Самолетът е принадлежал на руската авиокомпания „Эльф-Эйр“ и е изпълнявал чартърен полет от Китай за Москва. За щастие, никой не загива. [6]

 

На 21 юни 2000 година в Астаханска област на летището на град Приволжский изгаря военно-транспортен самолет Ил-76 на Министерството на отбраната на Руската федерация. Самолетът е летял по маршрута Махачкала – Новосибирск. След дозареждане в Астраханска област, той отново излита, но по технически причини се налага да извърши аварийно кацане. След кацането, на борда избухва силен пожар и самолетът изгаря. Намиращите се на борда 221 наборника и 12 члена на екипажа са евакуирани. Само 6 души получават различни травми. [6]

 

На 18 април 2001 година, руски самолет Ил-76 с 32 тона хуманитарен товар на борда и 8-членен екипаж се поврежда при излитане от белгийско летище. Самолетът е трябвало да лети за Алжир. По време на набирането на скорост, самолетът излиза от пистата. Започналият пожар в един от четирите двигателя е загасен. Самолетът е принадлежал на украинска авиокомпания, която се е занимавала с товарни превози. Няма жертви. [6]

 

На 14 юли 2001 година, около 9 часа сутринта в района на военното летище Чкаловский се разбива транспортен самолет Ил-76. Самолетът е успял да набере едва 30-40 метра височина, когато пада на половин километър от летището с пълни с гориво резервоари. Избухва пожар. На борда на самолета, който изпълнява полет Чкаловское – Норилск, е имало около 40 тона товар – строителни материали и парфюмерия. Загиват 10 члена на екипажа, пътници на борда не е имало. [6]

 

На 17 ноември 2001 година, самолет Ил-76, движещ се по маршрут от Китай за Санкт-Петербург, извършва аварийно кацане на летище Абакан (Хакасия, Южен Сибир). Самолетът е трябвало да кацне в Красноярск, за да дозареди с гориво, но при извършването на поредната маневр, екипажът открива, че колелата на задния колесник са блокирали. Екипажът решава да се приземи на резервната писта на летището в Абакан. Кацането е успешно и няма пострадали. [6]

 

На 2 декември 2001 година, в Хабаровския край, недалече от град Охотск, катастрофира товарен самолет Ил-76. Всичките намиращи се на борда 18 души – осем членове на екипажа и 10 души, които са съпровождали товара, загиват. Самолетът е изпълнявал полет по маршрута Москва – Анадир. Малко след седем часа сутринта московско време, самолетът изчезва от екраните на наземните радари и радиовръзката с него е прекъсната. Преди това, командирът на самолета е успял да съобщи на земята, че на височина 9600 метра на борда е избухнал пожар. Отломките от самолета са открити в района на населеното място Иня, на 100 километра от град Охотск. На мястото на катастрофата са забелязани две огнища на пожар. Самолетът е принадлежал на отделния авиационен отряд на Граничното управление на ФСБ на Руската федерация за източния арктически район. [6] [7]

 

На 24 февруари 2002 година, самолет Ил-76 извършва аварийно кацане на летище Машхад (Мешхед) в Иран, поради избухналия на борда му пожар. Шестима души в шоково състояние постъпват в болница, веднага след като местната противопожарна служба успява да потуши пожара. Бедствието настъпва 30 минути след излитането на самолета, който е трябвало да изпълни полет по маршрута Мешхед – Исфахан. [6]

 

На 30 март 2002 година товарен самолет Ил-76 на авиокомпанията „Истлайн“ извършва аварийно кацане на летището в Иркутск. Самолетът е летял от Китай за Москва. След излитането се установява, че механизмът за прибиране на колесника не е сработил. След консултации с наземните служби, командирът на екипажа решава да кацне в Иркутск. Кацането минава успешно и никой не пострадва. [6]

 

На 15 юни 2002 година, товарен самолет Ил-76 каца аварийно на летището в Красноярск. Самолетът е извършвал полет Красноярск – Петропавловск-Камчатский, като на борда му са се намирали 28 пътници и 12 членен екипаж, плюс 16 тона товар. Когато самолетът се е отдалечил от летището на Красноярск на 250 километра, пилотите установяват, че в един от четирите двигателя има недопустима вибрация. Командирът решава да приземи самолета обратно в Красноярск. При кацането няма повреди по самолета и никой не пострадва. [6]

 

На 6 юли 2002 година, летящ за Якутск товарен самолет Ил-76, извършва аварийно кацане в столицата на Хакасия – Абакан. На борда на самолета са 13 души и 40 тона товар. След излитането от уралския град Кагалын, екипажът установява, че колесникът не може да се прибере. Командирът решава да извърши аварийно кацане на резервното летище, предвидено за този полет, като е изразходвал значителна част от горивото си към момента на кацането. Аварийното кацане е успешно. [6]

 

На 31 януари 2003 година в Източен Тимор, катастрофира руски самолет Ил-76. На борда на самолета са се намирали 6 члена ан екипажа – руски граждани. Всички загиват. Катастрофата става в планините, недалеч от летището на столицата на Източен Тимор – Дили. Преди катастрофата, самолетът е направил три „захода“ за приземяване при изключително лоша видимост. По време на четвъртия опит за приземяване, самолетът не уцелва пистата и след няколко секунди пада в джунглата на около 4 километра от летището и се взривява. Самолетът Ил-76 с руски екипаж е бил взет под наем от лаоска авиокомпания, за да достави от Макао (Китай) в Източен Тимор телефонна апаратура. [6]

 

Бихме могли да заключим, че най-вероятно начинът на експлоатация и поддръжка на самолетите Ил-76 (а може би и подготовката на екипажите им) в СССР и по-сетне в страните от ОНД (и не само там), биха могли да се превърнат в поле за много по-правдоподобни и по-малко конспиративни теории. Вижда се, че аварирането на тази категория самолети е сякаш правило, а не инцидент.

 

Иначе, не можем да подминем факта, че описаните съмнения и подозрения се поддържат и от не бележещите никаква тенденция за намаляване, обиди и враждебност между засегнатите страни.

 

Да си припомним финалния призив на подполковник Мусаелян:

 

„ … Днес, когато са изтекли 20 години след трагичните събития (текстът на подполковника е писан точно преди десет години, бел. авт.), свързани със Спитакското земетресение, фактът на пристигането на запасняците от Азербайджан в Армения на помощ на пострадалите, като се отчетат особеностите на онова време, не може да ни изглежда като нещо обичайно и рутинно. И той трябва да бъде оценен обективно и по достойнство“. [13]

 

Със съжаление трябва да се отбележи, че подобни призиви от арменска страна са единици и позицията на подполковник Мусаелян се намира в изключително изявено … малцинство.

 

Тук е мястото да припомним и за югославския самолет, разбил се недалеч от летището на Звартноц. Град Звартноц, който по ирония на съдбата е наричан „градът на небесните ангели“ се намира на приблизително 10 километра от Ереван. „Звартноц“ е международното летище на Ереван и там се намира генералният отдел по гражданска авиация на Армения.

 

Тогава комисията за разследване на катастрофата при Държавния авиационен надзор на СССР („Госавиатадзор“) е оглавена от Рудолф Теймуразов. Той обявява публично, че „самолетът с голяма скорост се е врязал в автомобилен мост“. Мостът се е намирал на 12 километра от пистата за кацане на летище „Звартноц“. Според Теймуразов, обследването на барометричните прибори (многократно коментираните до сега висотомери – алтиметри) е показало, че на нито един от двамата пилоти „на нито един от висотомерите не е била настроена необходимата стойност на атмосферното налягане на летището“. По тази причина, „височината на приборите се е оказала завишена с повече от 800 метра, което е изиграло съдбоносна роля“. [14]

 

Вече бяха споменати съмненията, които предизвиква у азербайджанските коментатори фактът, че катастрофиралият Ан-12 е летял по маршрута Скопие – Ереван с междинно кацане в Анкара. [10]

 

Тук няма да разискваме тези съмнения и подозрения, ще отбележим друг важен момент. Паметта на загиналите в този полет югославски граждани се почита по достоен и подобаващ начин в Армения. Така беше и през декември 2018 година. Роднини на загиналите редовно присъстват и им се оказва дължимото внимание и уважение. [15]

 

Това отношение на арменците към летците и спасителите, загинали с югославския самолет е достойно за уважение. За съжаление, такова нещо не се наблюдава по отношение на загиналите с Ил-76М азербайджански военно-задължени спасители и строители. За тях се споменава мимоходом от време на време и … толкова. Никой няма намерение да се вслушва в призива на подполковник Мусаелян. В такава обстановка, твърденията за злонамереност на диспечерите на Ленинаканското летище към пристигащата азербайджанска рота ще продължават периодически да избуяват – всеки път с нова сила.

 

Как азербайджанците „разместиха” тектоничните плочи на земната кора

По-горе стана дума за другата „фамилия“ конспиративни теории, свързани със Спитакското земетресение. Това е „фамилията“ теории за „изкуствения“, „принудителен“ и „антропогенен“ характер на Спитакското земетресение. Тези теории, вече бяха условно разделени на „меки“ и „твърди“. Според „меките“ Спитакското земетресение е резултат (или „би могло“ да е резултат) от безотговорни действия на централната съветска власт, вариращи от интензивно провеждане на изпитания с подземни ядрени взривове до непредпазливи изпитания на „сеизмично оръжие“.

 

„Твърдите“ теории ясно посочват Сатаната – това са азербайджански учени, които са създали „сеизмичното оръжие“ и са подучили централната власт да го изпробва върху Армения. В заговора някои забъркват дори и азербайджанския мюфтия – ни повече ни по-малко …

 

Към застъпниците на „меките“ конспиративни теории бихме могли да отнесем - като типичен, представителен случай, соченият за правозащитник и блогър Евгений Ихлов. На него дължим едно от най-новите преповтаряния на „меката“ теория в завършен вид с различни подварианти. Ихлов пише:

 

„ … но причината за Спитакското / Ленинаканското земетресение може би не е толкова проста, както обикновената природна катастрофа. Преди него (и след него) вървеше много плътна серия подземни ядрени изпитания в Семипалатинск и на Нова Земя (Маточкин Шар). Още повече, че казахстанското екологично движение настояваше за затварянето на полигона и не желаейки повторение на Декември 1986 (а защитата на природата е добър обединяващ лозунг, с възможност за задълбочаване на темата така, както беше и в Ереван през февруари 1988), Москва е могла да реши да го използва за последно с всичка сила“. [18]

 

„Предложиха ми и друга, не по-малко страшна версия. През октомври 1988 година в Белкано-исмаилинската зона (Азербайджан, границата с Грузия и Северна Осетия) по програмата геотраверс са взривявали ядрени заряди от по 50 килотона на дълбочина 2,5 – 5 километра. Официално – това е дълбочинно сеизмо сондиране, докато прякото предназначение на проекта е „разработката на сеизмооръжие”. Производител на зарядите е Средмаш СССР (ядрено оръжие), а сондажите са на СРГЭ. Датчиците също са произведени от СРГЭ. Възложителят е Средмаш, подизпълнител е СРГЭ НПО Нефтегеофизика Мингео. Началник е бил Чернышев Н. М. Директор на НПО е бил Карус Е. В.

 

Вследствие на трагедията, „тогава от постовете си излетели Карус и Чернышев. Постът на Чернышев заел Солодилов, а вместо Карус сложили Габриэлянц. Те обещали незабавен ефект след взрива, а А. Ш. Файтельсон, между другото прекрасен теоретик, твърдял, че тези взривове само ще натрупат напрежение на съвършенно непредсказуеми места и сеизмиката ще удари там, където не са я очаквали. Така и станало. Зарядите са били залагани около молоканските села Богдановка и Гореловка.” [18]

 

Боя се, че дори само за цитирането на тези псевдонаучни брътвежи би могло някой да предложи да ми вземат дипломата за строителен инженер или пък още по-лошо – да ме накажат да я изям, без да поемем никакви течности, докато трае наказанието. Но тези гръмкоречия се тиражират в най-различни формати, а хората се отнасят към тях от позицията на Аристотел – „Вярвам, защото е абсурдно”. Всъщност, никой не би могъл да оспори абсолютната безотговорност на съветската власт и към хората, и към околната среда – достатъчно е да си спомним, как буквално беше пресушено Аралско море.

 

Разликата е там, че екологичното престъпление с пресушаването на Аралско море беше напълно техническо постижимо и то беше извършено хладнокръвно от съветската наука и управление. Един съветски учен беше нарекъл Аралско море – „най-безсмисленият изпарител на земното кълбо“.

 

Предизвикването на земетресения, чрез въздействие върху приплъзването на тектоничните плочи, засега обаче е изцяло в сферата на фантастиката, къде научна, къде ненаучна.

 

Наистина, напълно е възможно някой, някъде да се е занимавал теоретично с въпроса дали би могло да се създаде сеизмично оръжие, но практическото му приложение едва ли скоро ще настъпи, а най-вероятно – никога.

 

Авторите и разпространители на конспиративни теории обаче съвсем не са мирясали. Едни предъвкват изложените по-горе сюжетни линии. През 2011 година, легендарният вестник от времето на перестройката „Аргументы и факты“ занимава (или по-скоро забавлява) читателите си с крайно наукоподобна „геофизична“ дъвка. На страниците на вестника се изказва Олег Фейгин, представян, като физик – теоретик.

 

В разпространяваната в Интернет негова биография, Олег Орестович Фейгин, роден на 28 ноември 1956 година в Харков, Украйна е представен като доктор на физико-математическите науки, действителен член на Украинската академия на науките (УАН), завеждащ сектора по теоретична физика на Института за иновационни технологии на УАН, автор на множество книги и публикации. Сферата на научните му интереси включва специални въпроси на квантовата космология, астрофизиката и физиката на космоса. Научен редактор на годишника на УАН „физика на импулсивните процеси“, член на редколегията на списание „Космонавтика“ и сборника „Избрани трудове на ИИТ на УАН“. Автор е на повече от 120 печатни публикации, в това число и на научно-популярни книги: „Обикновено научно чудо“, „Великата тайна на Вселената“, „Тайните на Вселената“, „Звездният свят“ и други“.

 

Ако трябва да обобщим, съдейки по огромното изобилие негови книги, изкарани на книжния пазар, Олег Фейгин не е обикновен популяризатор на науката – той е създал едно напълно прилично предприятие за научно-популярна литература, в което той самият е главната производствена мощност. Само че прегледът на заглавията сочи, че Фейгин е ориентиран към проблемите на микро и макро света, на наследството на Никола Тесла и свързаните с него конспиративни теории, но няма нищо публикувано в сферата на геологията, геофизиката, тектониката на земната кора, литосферните изследвания и прочее, което да е добило някаква по-широка публичност.

 

Затова, авторът на тези редове си запазва правото да се съмнява, че Фейгин е изричал някога думите, които ще бъдат цитирани по-долу, на базата на публикацията в „Аргументи и факти“ през 2011 година. Несъмнено, Фейгин обича буквално да се „къпе“ в неканонични и конспиративни теории - според него американците са хвърлили над Япония германски атомни бомби, една от тях не се е взривила и е била предадена от Токио на Москва, като форма на изтънчено източно отмъщение. Все пак да му оставим една отворена вратичка… каквото и да си говорим, между тъмната материя и движението на тектоничните плочи на земната кора има значителна разлика.

 

Но да видим, какво са сложили в устата на Фейгин, основателно или не, от някога славния, а днес трагично пожълтял вестник „Аргументы и факты“. Още през 2010 година, от „АиФ“ твърдят, че според Фейгин, американците са използвали тогава срещу Русия климатично и литосферно оръжие. За последното, Фейгин (или редакторът, творил от негово име) казва следното:

 

„То се нарича литосферно и се основава на прилагането на енергията на литосферата – „черупката“ на нашата планета, включваща земната кора и горния слой на мантията. (Още тук възникват съмнения в геологическата компетентност на Фейгин или на „Псевдофейгин“, но да продължим, бел. авт.). Поразяващото действие взима формата на земетресения, изригвания на вулкани, премествания на литосферните плочи, които трептят с определена честота. Ако изкуствено им се въздейства, възниква резонанс: трептенията многократно нарастват. Насочен взрив може да стане резонатор на колосални разрушения. Американците са разработили литосферното оръжие сами или са го заимствали от СССР в периода на неговото разпадане“. [16]

 

Според Фейгин, когато Хрушчов заплашва американците със знаменитата си фраза: „Мы Вам еще покажем Кузькину мать“, той е имал пред вид точно „литосферното оръжие“. (Кузька е името на дявола в руските народни приказки, бел. авт., така че Хрушчов е заплашвал американците, че ще ги запознае с майката на Рогатия лично .., бел. авт.). След тази интересна хипотеза, читателят направо е „хвърлен в храстите“ със следното откровение:

 

„В годините на перестройката писаха за тунел, който затворници от ГУЛаг са строили между континента и остров Сахалин на най-тясното място на Татарския пролив. Да го достроят попречила смъртта на Сталин – просто зарязали този строеж. Новите данни ни убеждават, че се е строяла малка част от замислената подземно – подводна магистрала: тунелът е трябвало да се проточи от Владивосток през Сахалин към Курилската верига острови и по-нататък към САЩ. Замислен е бил литосферен резонатор – своего рода тясна и дълга тръба, понижаваща честотата на трептенията“. [16]

 

Тук вече е време да спра да издевателствам над читателите и да обобощя, че в крайна сметка всеки има право да пише научна или ненаучна фантастика. Във фентъзито на Фейгин, историята с „литосферния резонатор“ напомня за онзи герой на филма „Покаяние“ на Тенгиз Абуладзе, който се беше самонабедил пред „органите“, че „копаел тунел от Бомбай за Лондон“. „Органите“ бяха приели това изявление спокойно и му бяха лепнали съответната присъда. Кажи речи по същия начин Фейгин ни обяснява, че първото изпитание на литосферно оръжие от СССР е довело до Спитакското земетресение:

 

„За изпитанието са избрали едно от най-безлюдните места при границата на СССР, което в същото време е точка, където се събират напреженията на литосферните плочи: разклоненията на Арарат в района на границата със североизточна Турция и северозападен Иран. Това място е било поставено във фокуса на огромно параболично огледало. Но стоящата под голям ъгъл спрямо хоризонта, почти вертикално, литосферна плоча е отразила изпратената вълна и тя е предизвикала резонанс на друго място – в Спитак. По сметките на сеизмолозите, естествено земетресение с такава страшна сила на това място не е можело да има“. [16]

 

В такива случаи, българите обикновено призовават Господа да слезе на Земята и да си вземе вересиите. Единствената добра новина за това и други подобни писания [17] е, че те поне не насаждат омраза към други народи и етноси.

 

Но тук стигаме и до откровено злонамерените публикации, където образът на Сатаната е ясно очертан – азербайджанците са разлюлели Земята под Спитак и Ленинакан, те са преместили тектоничните плочи, те са предизвикали катастрофалното земетресение и … точка. Едно от последните обобщения на тази изключително зловредна конспиративна теория е сравнително скорошната публикация от 2016 година на Саркис Саркисян, който пита: „Кой сътвори катастрофата?“ [19] След което сам си отговаря:

 

„През 2000-ите години в пресата се появиха статии за това, че Институтът за тектонични войни (това навярно е условното наименование, под което е работела група учени от Института по геология на Академията на науките на Азербайджан, начело с Икрам Керимов, „бащата на тектоничното оръжие“) се е намирал в Баку и на азербайджанските учени е била възложена разработката на методика за „дистанционно въздействие на огнището на земетресението и пренасяне на енергията на взрива с помощта на слаби сеизмични полета“. [19]

 

Този бисер на етническата ненавист, разбира се е замаскиран под формата на статия, която защитава честта на арменските строители, които според автора не носят никаква отговорност за колосалните разрушения в Спитак, Ленинакан и Кировакан. Несъмнено, преди Спитакското земетресение, картата на сеизмичното райониране на Армения не е показвала, че в района може да се очаква земетресение от толкова висока степен. Но ужким за да бъде защитена честта и на арменските сеизмолози, на публиката се хвърля репликата за азербайджанския произход на тектоничното оръжие. След което „елегантно“ се слагат още ред–два за „застраховка“:

 

„Всичко това е трудно доказуемо. Норик Мурадян, първи секретар на Спитакския районен комитет на Комунистическата партия на Армения през 1988 – 1990 година си задава въпроса: а имало ли е вероломно човешко въздействие върху природата?“. [19]

 

Излиза, че другарят Мурадян си е задал въпрос, значи съмнението му не може да не е основателно и Спитаското земетресение няма как да не е с „антропогенен произход“. Всъщност, категоричността на автора – Саркис Саркисян, се базира на доста по-стара публикация от 1998 година в един откровено увеселителен вестник, впоследствие допълнен и със сайт, създаден за разтуха на руско говорящите читатели – вестник „Совершенно секретно“. Вестникът е създаден от Юлиан Семьонов и Артьом Боровик. Да, Юлиан Семьонов е същият, за когото сте си помислиил - авторът на сценария на култовия сериал „Седемнадесет мига от пролетта“ и на още безброй остросюжетни и крайно забавни книги за Щирлиц и други герои на „тихия фронт“.

 

Така че, на 1 август 1998 година, точно в полунощ, на сайта на „Совершенно секретно“ се появява публикация със заглавието „Откраднаха бомбата“. [20] В публикацията са намесени войната в Чечня, където ФСБ имала намерение да предизвика по изкуствен път земетресение с мащаба на Спитакското (слава Богу изглежда после са размислили…), Втората световна война, по време на която някои военни стратези и тактици предлагали в кратера на вулкана Фудзияма да се хвърлят свръх мощни бомби, за да се предизвика катастрофално изригване и в крайна сметка се разказва историята на азербайджанския учен Икрам Керимов, баща на „тектоничното оръжие“ и пряк участник в програмата по „военна геофизика“ – „Меркурий-18“. [20]

 

Авторите на статията цитират неизвестно как попаднал в ръцете им доклад: „Заключителен доклад по научно-изследователската работа за 1994 година по програмата „Вулкан“ на Центъра по сеизмология на Академията на науките на Азербайджан“ с гриф „Съвършено секретно“, екземпляр № 2.

 

Авторите на публикацията се хвалят, че в ръцете има попаднала и „официалната кореспонденция (с гриф „Съвършенно секретно“, екземпляр №1) на заместник началника на Военния инженерен институт „Можайски“, професор Тучков, с директора на Института по геология на Академията на науките на Азербайджан, академик Л. Али-заде“. [20] За период от пет години, от февруари 1986 до март 1990 година, на азербайджанските учени е възложено да разработят „модели на процеса на функциониране на военно-техническите схеми с отчитане на геофизичните фактори“. Съгласно научния план, през месец януари 1990 година, учените са били длъжни да представят отчетен доклад за „методиката на дистанционното въздействие на огнището на земетресенията и пренасянето на енергията на взрива с помощта на слаби сеизмични полета“. [20]

 

По силата на първата си професия, имам известна гармотност в областта на сеизмичното инженерство. Това заглавие ми прозвуча малко като заглавието на дисертацията на Чапаев от известния виц: „Духовата музика в духовният живот на духовенството“. Потърсих консултация с мои познати, чиято компетентност в областта е много по-голяма от моята. Те потвърдиха усещането ми, с изричната уговорка никога да не ги издавам, че изобщо са коментирали такава публикация от подобно развлекателно издание.

 

Работата обаче е там, че последователите на Юлиан Семьонов са стигнали до следното обобщаващо заключение за горната салата от думи: „Казано по-просто, става дума за способността да се предизвикват земетресения на нужното място в нужното време“. [20] От тук нататък до обвинението, че азербайджанците са изтрили Спитак и Ленинакан от лицето на Земята има по-малко от крачка и тази крачка е направена. Публикацията на Саркисян е просто една от многото, написани в тази насока.

 

Иронията на това абсурдно сеизмологично фентъзи е и в още нещо. Непосредствено преди Спитакското земетресение, значителна част от азербайджанското население е изпроводена от територията на Арменската ССР „по живо и по здраво“. Твърденията, че в Баку са можели да предсказват земетресения (че и да ги предизвикват), веднага дават съвсем друга трактовка на етническото прочистване на азербайджанското население в Арменската ССР. То не е прогонено от родните си места – напротив. То е било предварително предупредено за предстоящия катаклизъм и е напуснало опасния район само и навреме.

 

В сайта „Русский дом“ (издание на руско говорещото общество в Атланта - САЩ), направо се призовава да бъде обвинен за земетресението мюфтията на Азербайджан, „който няколко дни преди земетресението обявил в главната джамия, „Скоро Аллах ще накаже арменците“.“ [21] Следват безумни описания на „изпитанията на геофизично оръжие“, цитират се „изказвания на Шевернадзе“, че „СССР разполага с четири типа геофизични бомби“, изобщо фентъзито е достигнало своята кулминация. До 7 февруари 2019 г., статията е била прочетена 145253 пъти.

 

За съжаление, голяма част от читателите приемат тези неща абсолютно сериозно и информационната война си тече по най-пълноводен начин.

 

В заключение, бихме могли да обобщим, че „фалшивите новини“ и конспиративните теории не са изобретение на „социалните медии“, нито са следствие на тяхната поява. Нещо повече – те са съществували много преди да бъде открит компютърът. Просто тогава са били наричани пропаганда. За съжаление, освен за откровено комерсиални и развлекателни нужди, конспиративните теории се използват буквално, за да „убиват“. С тях се насажда многопластова омраза, като арменско–азербайджанският конфликт е една забележителна илюстрация на това приложение на „конспирологичното фентъзи“. Насажда се омраза с изключителна дълбочина и чрез тиражирането на абсурдни твърдения се оправдават откровени престъпления.

 

Връщайки се към повода за този текст, бих казал, че си заслужава още един път да благодарим на Н. Пр. Посланика на Армения в България за добрата му историческа памет и за хубавото му отношение към страната ни и към тези герои, останали общо взето неизвестни, въпреки участието им в една от най-трудните спасителни операции в човешката история.

 

Едновременно с това, можем да си пожелаем всеки, който се хваща за клавиатура, писалка или паче перо, да мисли за последствията от това, което ще напише. Това може да бъде чудесна първа стъпка при разрешаването на много конфликти.

 

Използвани източници:

[1] Дюлгерова, Даяна, БЧК отбеляза 30 години от разрушителното земетресение в Армения (Обзор), Агенция „Фокус“, 1 февруари 2019 г., 20:22, http://www.focus-news.net/news/2019/02/01/2618938/bchk-otbelyaza-30-godini-ot-razrushitelnoto-zemetresenie-v-armeniya-obzor.html

[2] Янев, Симеон, Армения отново благодари за подадена ръка след земетресението от 1988, NEWS.bg, 01.02.2019, 13:36:39, https://news.bg/bulgaria/armeniya-otnovo-blagodari-za-podadena-raka-sled-zemetresenieto-ot-1988-g.html

[3] Землетрясение в Армении 7 декабря 1988 года. 7 декабря 2013 года исполняется 25 лет с катастрофического землетрясения в Армении, 7 декабря 2013, 11:00, РИА Новости, https://ria.ru/20131207/982161952.html

[4] Али, Кямал, Ленинакан 1988 года: как азербайджанцы спасали армян, Sputniknews, 04. 12. 2008, 13:05, https://az.sputniknews.ru/economy/20081204/42614433.html

[5] Сообщение Азеринформ: „По законам братства“, газета „Бакинский рабочий“, 11 декабря 1988 г.

[6] К катастрофе самолета Ил-76 в Иране, 20 февраля 2003 г., 12:32, По материалам Редакции информационно-справочного обеспечения РИА "Новости", https://ria.ru/20030220/324560.html

[7] Пограничное управление ФСБ России по Восточному Арктическому району, http://www.svrpu.ru/istoria/hronika.shtml

[8] Air Traffic Services Planning Manual, Doc 9426-AN/924, Approved by the Secretary General and Published Under his Authority, International Civil Aviation Organization (ICAO), First (Provisional) Edition,1984, Published in separate English, French, Russian and Spanish editions by the International Civil Aviation Organization, https://www.icao.int/EURNAT/Other%20Meetings%20Seminars%20and%20Workshops/Global%20ATFM%20Manual%20Coordination%20Team/1st%20Meeting%20at%20ATC%20Global%202012%20and%20EUROCONTROL%20CFMU/ICAO%20Doc%209426_cons_en.pdf

[9] Международные стандарты и Рекомендуемая практика. Приложение 3 к Конвенции о международной гражданской авиации. Метеорологическое обеспечение международной аэронавигации, Издание 17, 2010 год.

[10] Атаев Теймур, Тайна крушения самолетов в Армении в декабре 1988 г., 18 января 2014 г., Islam News - Информационное агентство России, https://islamnews.ru/news-Tajna-krushenija-samoletov-v-Armenii-v-dekabre-1988-g ; https://e-minbar.com/researches/tajna-krusheniya-samoletov-armenii

[11] Балашовское военное училище летчиков, Сайт выпускников училища, Летные происшествия – катастрофы; Катастрофа Ил-76М, командир корабля Брилëв, 11.12.1988; http://xn--80abda0c7b.xn--p1ai/index.php?id=7511

[12] Вюгарлы, В., „Выжить мне помогло шестое чувство!” – единственный оставшийся в живых пассажир ИЛ-76 Фахраддин Балаев, trend news agency, 14 декабря 2006, 10:22 (UTC+04:00), https://www.trend.az/life/interview/739778.html

[13] Мусаелян, В., Они не успели помочь ... , В: Спитакский мемориал. 1988 – 2008, Редакционно издательская группа – Афанасьева Л. В. (главный редактор), Микаелян А. Д. (заместитель), Сахаров Б. Н., Масис Мурадян (техническое обеспечение), Москва, „ДОССОМ”, 2008 г., стр. 250 – 254, http://spitakseism.info/book/Spitak-Final.pdf

[14] Воздушный мост Армении, В: Спитакский мемориал. 1988 – 2008, Редакционно издательская группа – Афанасьева Л. В. (главный редактор), Микаелян А. Д. (заместитель), Сахаров Б. Н., Масис Мурадян (техническое обеспечение), Москва, „ДОССОМ”, 2008 г., стр. 202, http://spitakseism.info/book/Spitak-Final.pdf

[15] Гарегинян, Арам, Ведь пилоты не умирают, они улетают в небо … 30 лет подвигу сербских летчиков в Армении, Sputnik Armenia, 11.12.2018, 23:54, https://ru.armeniasputnik.am/society/20181211/16195354/Ved-piloty-ne-umirayut-oni-uletayut-v-nebo-30-let-podvigu-serbskikh-letchikov-v-Armenii.html

[16] Оружие, которым пугал Хрущев, уничтожило Спитак, Еженедельник „Аргументы и факты“, № 8, 23.02.2011 г., http://www.aif.ru/society/science/23652

[17] „Нет, нет, нет! Это не земетрясение!“: была ли катастрофа в Спитаке искуственно спровоцирована?, Страна Армян, 07.12.2018 г., https://armenia.im/7/17586878040723097

[18] Ихлов, Евгений, Землетрясение в Армении могло стать результатом испытания сейсмооружия, Новые известия, 25 апреля 2018 г., 16:03, https://newizv.ru/news/tech/25-04-2018/zemletryasenie-v-armenii-moglo-stat-rezultatom-ispytaniya-seysmooruzhiya

[19] Саркисян, Саркис, Кто сотворил катастрофу? Спитакское землетрясение: вопросы без ответов, Голос Армении, 2016-10-31, 11:43, http://golosarmenii.am/article/46611/kto-sotvoril-katastrofu

[20] Соколов, Сергей и Сергей Плужников, Украли бомбу, Совершенно секретно, № 8 / 113, 1 августа 1998 г., 00:00, https://www.sovsekretno.ru/articles/id/224/

[21] Спитак 1988. Тайна страшной трагедии?, переслал Semion Levin, „Русский дом“, Russian Speaking Community, Russian community in Atlanta, Русская газета в Атланте, Last modified on Saturday, 17 December 2016, 17:59, http://russiahousenews.info/blogs/spitak-1988-tayna-strashnoy-tragedii

 

Публикувана в Гледища
Страница 1 от 3