Статии с етикет: Социалистически интернационал

Днес за българската социалдемокрация в емиграция в учебниците по история няма да се намери нито ред. За историците ни, верни на ленинско-сталинския подход към правдата, тя изобщо изчезва през лятото на 1948 г., когато ръководената от Димитър Нейков фракция БРСДП се влива в БРП (к) и на хоризонта изгрява Българската комунистическа партия (БКП). Година по-рано печатницата, издаваща партийния орган на социалдемократите – вестник „Свободен народ“ е атакувана и разбита от гневни „съзнателни“ граждани. В новото общество плурализма е порок и инакомислещите нямат право на глас.

В онези времена управляващите са били толкова убедени в своето светло бъдеще, че дори не са си направили труда да закрият опозиционната БРСДП (обединена). Те просто устроили показен процес срещу лидерите й, като по познатия канон ги изпратили в качеството им на „социалфашисти“ по затвори и лагери.

В наши дни, след падането на Берлинската стена, мълчанието по темата елегантно обслужва тезата, изградена в началото на прехода към демокрация, затова как в българския политически живот социалната идея през ХХ-и век е отстоявана единствено от комунистите и техните наследници, обявили монопол върху формулираното от самите тях понятие „ляво“. Посочената претенция сама отговаря на въпроса:

„Защо след 1989 г. преродените вкупом през една априлска нощ в социалисти бивши червени другари, толкова яростно се домогваха до това да погълнат и заличат възкръсналата БСДП?!“

Трудно неангажиран човек би намерил сред огромния информационен поток, който ни залива днес дори дума за д-р Георги Петков – социалдемократът, депутат в VI-то ВНС, възстановил през 1949 г социалдемократическата партия в емиграция под името Българска социалдемократическа партия (обединена) в изгнание и посредством нея станал учредител на Социалистическия интернационал (СИ) на конгреса във Франкфурт (1951г.). Даже в публикациите и филмите, чиято тематика е съпротивата срещу комунистическия тоталитарен режим най-много бегло да го споменат сред поредицата от дейци на политическия фронт, оформили нейде на Запад национален комитет. Нищо повече, макар че в разработката „Бегач“ от началото на 50-те години на ХХ-и век Държавна сигурност го е разглеждала като опасен потенциален лидер на съпротивителното движение в България. Опасен е бил тогава, а изглежда и днес 50 години след своята кончина, защото е бил социалдемократ и коронния етикет „фашист“ няма как да се приеме сериозно от публиката. Затова и личността и делото му тихом са осъдени на гробно мълчание.

Той обаче успява да разкъса спуснатата още преди 65 години информационна завеса и така през януари 1955 г. в Ню Йорк (САЩ) се появява първия брой на емигрантския вестник „Свободен народ“ – орган на БСДП (о) в изгнание. По днешните критерии това циклостилно издание с формат на обикновен лист от груба хартия и месечна периодичност, трудно би могло да се нарече дори бюлетин, но повече от три десетилетия, то показва, че българската социалдемокрация, въпреки репресиите е жива и пламъкът на идеите продължава да гори.

Под заглавието, вестникът в първия си брой информира на английски световната общественост, чий печатен орган е и кои стоят зад материалите публикувани в него. Така можем да узнаем и имената на Централния комитет на БСДП (о) в изгнание. Освен д-р Георги Петков, живеещ в САЩ в него влизат още: д-р Теодор Попов – Канада, Георги Дудов – Италия (гр. Триест), д-р Георги Рилски – Германия и Стефан Табаков – Австрия. Подчертан е и факта, че партията е член - основател на СИ на 02.07.1951 г. и пряката обвързаност на организацията с тази в България, на която до 1948 г. генерален секретар е Коста Лулчев. На челно място е публикуван материалът на д-р Георги Петков „Нашите задачи“, в който се посочва:

„Политическата обстановка на унищожаване на основните граждански и политически свободи, създадена с установяване на комунистическата власт в България, лиши социалистическото движение от всяка възможност на легално съществуване в страната. Историческата мисия и неговите идеали обаче останаха непокътнати като неразрушима вяра, залегнала дълбоко в съзнанието на трудящите се маси там в Отечеството. Те отново ще проблеснат заедно с освобождението на нашия народ, за да се превърнат в неудържим порив към изграждане на един нов свят, светът на свободата, социалната справедливост и достойнството на човека“.

Дори някой днешен наблюдател да оцени написаното като наивна вяра, то факт е, че онези социалдемократи останали тогава свободни, но далеч от Родината, не слагат като първа своя цел кървава революционна разправа, а социалната справедливост и достойнството на човека. А по надолу в текста се разкрива и методиката за постигане на заложените приоритети:

„Чрез тези принципи демократичният социализъм се подчертава като решително отрицание на всяка форма на тоталитаризъм, фашизмът от дясно или комунизмът от лево. Докато социализмът се бори за свобода и социална справедливост, комунистите се стремят да изострят социалните конфликти в обществото с цената на мизерията и страданията на бедните народни маси, единствено за да установят диктатура на своята партия. Техните методи на властване са физическия и морален тормоз над трудящите се маси, влошаване тяхната мизерия и икономическа зависимост.“ И следва конкретиката в предложенията, съотносима към онзи период, с подчертаване на тезата:“ Защото за нас отрицанието само по себе си не е и не може да бъде съдържание на една творческа политика. Отрицанието и разрушението са атрибути на комунизма. Демократичния социализъм е творческо и позитивно движение. Той се бори преди всичко за издигане благосъстоянието и свободата на народа.“

Във всеки от броевете на задграничния в. „Свободен народ“, разбира се има и рубрика „Положението в Родината“, в която се прави критичен анализ на икономическата политика, съобщава се за терора над инакомислещите и хитростта в прийомите на властващите, обсебили си правото да говорят от името на народа и да се представят като господари на истината. Особено място заемат материали посветени на съветизирането на България с копиране на методи от управниците в Москва, в които д-р Г. Петков съзира елементи на бонапартизъм. Патриотизма е обявен за порок от миналото и вредом безкритично се заменя с любов към Кремъл без даже нотка на осъзнаване как той налага своите интереси. Синдикалното движение е подчинено и смазано, а в областта на културата и образованието всичко се устройва по съветски образец. Резултатите от тези „прогресивни“ мероприятия са на лице в наши дни и ние продължаваме да берем именно техните плодове.

Върху част от оригиналните броевете на в. “Свободен народ“ в Националната библиотека има отметки направени от ръката на Стефан Табаков. От тях се разбира, че от 6-7 брой на вестника, тоест месец юни-юли 1955 г. неговото издаване се прехвърля от САЩ в Австрия (Виена) и отговорен редактор до края през 1992 г. става самия Табаков. Заслугите му за неуморното списване, въпреки трудностите са неоспорими. Органът се финансира от дарения на емигранти и често поради недостиг на средства поредица от няколко броя се сливат в един. Появяват се различни автори, но основен стожер в уводните статии остава до смъртта си през 1968 г. е д-р Георги Петков. Стефан Табаков наследява делото му и продължава изданието със завидна упоритост, даже когато партийния орган на БСДП „Свободен народ“ възкръсва на родна земя през 1990 г.

Разгръщайки пожълтелите страници на задграничния „Свободен народ“ доста от въжделенията на творците на неговите статии навярно днес отекват с гласа на една наивна вяра в доброто и справедливостта. Да, призивите, публикувани там, макар и понякога прозвучали на вълните на радио „Свободна Европа“, едва ли са можели да срутят здравата тоталитарна машина, промиваща мозъците на трудещите се, към които са били отправени. Все пак те оставят белега, че сред милионите отчитани като съгласни и доволни в Родината е имало и други българи по света със социално мислене, които са виждали и работили за друг път и предлагали друга алтернатива. Това, че са останали нечути и неразбрани едва ли е тяхна вина. А може би вървейки устремно по житейския път, устремени към онова, което се зове модерно, след непрестанните напомняния да загърбим спомените за миналото, току виж пак се срещнем и с неговите методи.

Без онзи неугледен на вид орган на БСДП (о) в изгнание до нас едва ли би достигнала оценката на д-р Г. Петков, направена в статията му „Те и ние“ от месец март на бурната 1956 г. (бр.2-3 на в. “Свободен народ“), в която звучи и нотка на пророчество за случилото се след 23 години:

„Комунизмът обаче никога не ще прибегне до самоубийство, тъй както всички диктатури до сега. Неговото ликвидиране ще дойде под външен натиск. В тази историческа задача на свободното човечество не на последно място е застанал демократичния социализъм. Ликвидирането на комунизма ще бъде и тържество на демократичния социализъм. “

Единственото, което не е успял да прозре д-р Петков е, че освен да краде и модифицира понятия, комунизмът е склонен и на мимикрия. А тя може да остави белези на много поколения, десетилетия след неговото официално обявено рухване.

 

Бележка на редакцията: Статията беше изпратена в редакцията на „Свободен народ online“ на 12 януари 2020 година. Публикуването й се забави по чисто технически причини, за което се извиняваме на автора й.

Публикувана в Гледища

На 26 април 2018 г. се навършват 50 години от деня в който един български политик и убеден борец срещу комунистическия тоталитаризъм напусна този свят. Въпреки промените в България след 1989 г. неговото име и дело продължава да бъде покрито с мълчание от страна на историци и медии. Защо упорито се търси тази забрава? Понеже той е неудобен за мнозината „преродили се” от яростни болшевики в неокапиталисти, а разгласена дейността му може да развали европейския имидж на преименуваната бивша комунистическа партия.

 

Фабрикант-индустриалец, ала социалдемократ. Политик със социални възгледи, но с произход семейство на търговци, доктор по икономика и преподавател в университета в гр. Варна. Следвал и защитил докторантура в Германия и в същото време човек с демократични виждания, некриещ антихитлеровите си позиции. След 09.09.1944 г. той не тръгва с Отечествения фронт, а начева борба с надигащата се червена диктатура. Депутат от Обединената опозиция (БЗНС – БРСДП(о) ) в VІІ-то Велико народно събрание, който успява да избяга от терора и възстановява социалдемократическата партия в изгнание, като става съучредител на Социалдемократическия интернационал и негов представител за поробените народи от Източна Европа в ООН.

 

Такава биография никой научен работник, лакей с трудове единствено в областта на „научния комунизъм”, няма как да промотира. Затова името на социалдемократа д-р Георги Петков е преднамерено турено на рафта на забравата, с надеждата в информационната ера то да бъде затиснато от рекламата на съименници спортисти, артисти, художници, коафьори, бизнесмени и даже бандити. Към дейността на политика – социалдемократ прояви обаче интерес един литературен критик, с който ги свързват корените от областта на старата българска столица Велико Търново. В памет на д-р Георги Петков ви представяме онова, което написа за него Борислав Гърдев, на когото поднасяме най-искрени благодарности за сътрудничеството.

Йордан Нихризов, председател на БСДП

 

Проф. Георги Петков - достоен политик и гражданин на България

 

Борислав Гърдев


На 26 април се навършват 50 години от смъртта на видния социалдемократ и борец срещу комунистическата диктатура д–р Георги Петков Георгиев.

 

Днес името му малко говори на читателите, смятащи, че идеите на социалната демокрация са отживелица или нямат почва за приложение у нас.

 

Д–р Георги Петков се ражда на 13 февруари 1885 г. в Търново в търговско семейство. Учи до седми клас в родния си град, а средно образование завършва в Свищов, в престижната търговска гимназия. Висше образование получава в Ернлаген, Германия с титлата „доктор на икономическите науки“.

 

Увлича се от социалдемократическите идеи още от ученическата скамейка, а завръщайки се в България става свидетел на голямото разцепление в БРСДП на 6 юли 1903 г., заставайки твърдо на позицията на „широките социалисти“.

 

До Балканската война основава две фабрики, чрез които подпомага политическата си дейност като ръководител на търновската социалдемократическа организация, между 1910 и 1912 г. преподава във вечерния Народен университет в ж. п. секцията в Горна Оряховица.

 

Активно участва в железничарската стачка между 24 декември 1919 и 17 февруари 1920 г., за което е арестуван от правителството на Стамболийски.

 

От 1922 г. е преподавател във висшето търговско училище във Варна.

 

Петков сътрудничи на социалдемократическия печат –„Народ“, „Епоха“, „Дъга“, създава научни трудове в областта на финансите, политикономията и кооперативното дело.

 

В годините на Втората световна война , ако и да е германски въпитаник, остава убеден привърженик на демокрацията, вярващ в победата над хитлеристка Германия.

 

Превратът на 9 септември 1944 г. разкрива широки перспективи пред Петков, тъй като неговата партия е в коалицията ОФ. Д–р Петков е определен за главен секретар на Министерството на търговията и промишлеността. Той не се колебае и отказва сътрудничество с комунистите. Нещо повече – сред първите е , които искат партията да напусне правителството на Кимон Георгиев.

 

На 8 ноември 1944 г. е избран за член на ЦК на БРСДП. Комунистите не му прощават и го отстраняват от Варненския университет.

 

Семеен, оженен за д–р Цанка Бобева, родом от Севлиево, Петков се включва активно в политическата борба и се кандидатира за депутат от Обединената опозиция във Варна на изборите на 27 октомври 1946 г.

 

На 21 октомври с. г. произнася пламенна реч, от която струи трогателна увереност в правотата на защитаваната кауза- „ние знаем, че отстояваме съдбините на България, но там отвисоко казват, че няма буря под българското небе, която да помете ОФ. Българският народ не ще дойде с буря, той ще дойде с нещо по – страшно, това е неговата бюлетина с белия цвят. С тази бюлетина съзнателният български гражданин… ще помете без остатък ОФ“.

 

Като народен представител в 6 ВНС остро критикува комунистическите ръководители Димитров и Югов, както и предложената за обсъждане конституция, станала известна по късно като Димитровска, приета на 4 декември 1947 г.

 

По време на пренията на 15 януари 1947 г. той публикува в „Свободен народ“ статията „Правото на труд“, в която посочва – „За просветения и издигнат гражданин трудът не е дълг (както ще се твърди в новата ни конституция – б. м.), а право“.

 

След разгрома на демократичната опозиция - за социалдемократите около Коста Лулчев тя е факт към 01 септември 1948 г. - пред Петков остава само пътя на борбата, която неминуемо ще завърши със затвор или разстрел.

 

Той обаче успява да попадне в Цариград по един зрелищен и невероятен начин, достоен за филм – случайно се оказва в самолета, отвлечен от полковник Михалакиев на 30 юни 1948 г. и така се отскубва от лапите на ДС.

 

Михалакиев е патриот и бивш царски офицер. Той се принуждава да действа екстремно за да изведе дъщеря си от България. (Впоследствие тя действително получава образование и добро положение в обществото в Италия). Затова отвлича пътнически самолет, летящ по линията Варна – Бургас – София, в който е и проф. Петков и заповядва курс към Турция. Главният пилот Борис Ганев му отказва и оказва съпротива, в резултат на което той , и радистът Недялко Недялков, са убити.

 

Действията на полковника разделят пасажерите на две групи. Част от тях – противниците на властта у нас, го акламират, другите протестират. Типично по български двете групи се сбиват на летището в Йешилкьой, близо до Сан Стефана пред очите на 300 души военни, журналисти и официални лица.

 

Ако и да е все още действащ депутат вбесените копои на властта на 2 юли 1948 г. съставят протокол – опис на имуществото му на ул.“Войнишка“ №9 в гр. Варна.

 

Именно в старата османска столица, след като обстойно е разпитан от турските власти, научава за присъдата, под № 978А от 16 ноември 1948 г.,която съдебен състав с председател Константин Унджиев, решил вече съдбата на Никола Петков, му е произнесъл – доживотен строг тъмничен затвор.

 

Георги Петков се прехвърля от Цариград в Париж на 18 ноември 1948 г. със съдействието на Леон Блум, бивш социалистически премиер на Франция. С пристигането си става член на комитета „Свободна и независима България“ на Г. М. Димитров.

 

В началото на 1949 г. д–р Петков възстановява БРСДП (о) в изгнание и с негова помощ тя става пълноправен член на Социалистическия интернационал. (Всъщност, възстановената социалдемократическа партия, действува под името БСДП, Бел. ред.). На 4 и 5 юни 1949 г. в Лондон се учредява социалистически съюз на страните от Централна и Източна Европа. На форума д–р Г. Петков присъства като български представител и е избран в изпълнителния комитет на съюза.

 

През 1952 г. е вече в САЩ като представител на Социнтерна и на Събранието на поробените от комунизма европейски народи към ООН. Подпомага дейността на д–р Георги Михайлов Димитров, продължава борбата срещу съветското господство в Източна Европа, възстановява вестник „Свободен народ“ през 1955 г., от страниците на който продължава да воюва срещу комунистическите властолюбци.

 

Характерна е неговата статия,“Комунизмът е в отстъпление“, публикувана на 2 февруари 1968 г. в бр.43. В нея пророчески посочва – „Комунизмът е в тежка вътрешна криза на стопанска почва, изразена в противоречието между стопанските форми на централизъм и политическия живот. Първите са станали пречка за по – нататъшното нормално развитие на политическите отношения. Десетилетни усилия, жертви и лишения досега, стопанският централизъм на комунизма не можаха да задоволят жизнените нужди на народа в комунистическите страни, оставяйки жизнения уровен на народа на ниско ниво. Затова в последно време (комунистите в Чехословакия – б. м.)„прибягнаха до системата на либерализма с нейните чисто капиталистически начала и стопанска децентрализация“.

 

Умира в Ню Йорк на 26 април 1968 г. на 83 години. По повод кончината му съболезнователни телеграми изпращат видни политици като Бруно Крайски и Вили Бранд. В надгробното си слово съратникът му Стефан Табаков посочва – „Д–р Петков желаеше да види родината си свободна. Там да умре и да бъде погребан. Това си желание той не можа да преживее, но неговия прах ще бъде пренесен и заровен в българската родна земя, която той толкова обичаше“.

 

Мечта, неосъществена и до днес.

 

БСДП е възстановена на 26 ноември 1989 г., преживява няколко разцепления и от партия гръбнак в СДС се превръща в бледа сянка на славното си минало.

 

Очакването, че на делото на д–р Петков да се даде широка гласност не се оправдава. Това можеше да се случи на 38 - ия възстановителен конгрес на партията, проведен от 23 до 25 март 1991 г., когато е все още единна.

 

Вместо това делегатите стават свидетели на разменени остри реплики между съратника на Петков Стефан Табаков, единствен от емигрантите дошъл на форума и д–р Петър Дертлиев, опасяващ се с основание за своя лидерски авторитет и харизма, докато от варненските ветерани никой не подема инициативата да припомни и осветли живота и делото на видния социалдемократ д–р Георги Петков.

 

За написването на този текст благодаря за съдействието на лидера на БСДП - г–н Йордан Нихризов.

 

Бележка на редакцията:

В текста на г-н Борислав Гърдев има една фактическа неточност, която по никакъв начин не намалява стойността и важността на написаното по-горе. Г-н Стефан Табаков не е единственият представител на социалдеократическата емиграция, участвувал в работата на 38-ия конгрес на БСДП. Участие взима и проф. Радослав Косовски. Стефан Табаков учавствува на конгреса като представител на организацията на БСДП във Виена, която наследява съществувалата десетилетия БСДП в изгнание. Проф. Радослав Косовски представляваше организацията на БСДП в Мюнхен, която беше наследник на друга емигрантска организация – Българският социалдемократически съюз.

 

Между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски съществуваше неприкрита неприязън. Двамата взаимно се подозираха и почти открито се обвиняваха в агентурна дейност в полза на комунистическата ДС. За организаторите на конгреса беше огромен проблем как да дадат думата и на двамата, без те да отправят един към друг лични нападки. Това беше почти постигнато, но все пак прехвърчаха искри.

 

Авторът на текста вероятно си спомня за този (все пак не чак толкова груб) сблъсък между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски. Лично аз, като пряк участник в тези събития и делегат на въпросния конгрес, не мога да си спомня за какъвто и да е публичен конфликт между д-р Дертлиев и г-н „Стефан Табаков. Което разбира се, изобщо не означава, че отношенията им са били много дружески. Все пак, ИБ на БСДП, начело с д-р Дертлиев „уведоми” Социалистическия интернационал, че вече не е необходимо да финансира излизащият във Виена задграничен вестник „Свободен народ”, защото вестник със същото име вече излиза в България легално като издание на БСДП.

 

По мнението на някогашния знаменит главен секретар на БСДП – вече покойният инж. Груди Панчев, този демарш на ИБ на БСДП е отровил отношенията на тогавашното ръководство и в частност на д-р Дертлиев с г-н Стефан Табаков.

 

Впоследствие, г-н Стефан Табаков взе страната на тази част от членовете на БСДП, които останаха в СДС и в крайна сметка основаха СДП. За председател на СДП беше избран покойният г-н Иван Куртев, а г-н Стефан Табаков беше избран за заместник-председател и трябваше да завежда международните въпроси на новата партия.

 

Проф. Радослав Косовски остана в редовете на БСДП и доста време помагаше за разпространяването на вестник „Свободен народ” сред българската колония в Мюнхен. Впоследствие обаче, по време на управлението на Жан Виденов той започна да се държи по неадекватен начин и връзката му с ръководството на БСДП се прекъсна.

Теодор Дечев

Публикувана в Минало