Статии с етикет: Груди Панчев

Понеделник, 25 Ноември 2019 12:50

БСДП – Тридесет години по-късно

На 26.11.1989 г. седмина социалдемократи, преживели несгодите на репресиите в затворите и лагерите на комунистическия режим, вдъхнаха нов живот на идеалите за СВОБОДА, СПРАВЕДЛИВОСТ, СОЛИДАРНОСТ.

В скромната квартира на инж. Груди Панчев на ул. „Цар Асен“ №51 в гр. София д-р Атанас Москов, д-р Петър Дертлиев, Виолина Лулчева, инж. Александър Константинов, Руен Крумов и Михаил Петков възстановиха публичната дейност на БРСДП (обединена). Партията бързо започна да набира привърженици и членове. Десет дни по-късно тя стана един от основателите на Съюза на демократичните сили (СДС).

На 5 януари 1990 г. на Националната конференция – първата след 45 години тоталитарно безвремие, в столичната зала „България“ БРСДП (о) възстанови своето първоначално име Българска социалдемократическа партия (БСДП) и пое по трудния път на борбата за утвърждаване на демокрацията в България.

Беше време на възторг и надежди от рухването на тоталитарната диктатура. Народът напълни площадите не по височайша заповед и имаше чувството как твори своята история. Много скоро се оказа, че по пътя към израстването на гражданско общество у нас потайните архитекти на прехода са заложили множество мини. Идеята на социалдемократите правата на гражданите да бъдат вградени в законов фундамент и там да бъде вписано, че България е не само демократична и правова, но и социална държава, станаха причина за ожесточени нападки срещу новата конституция. Тя упорито започна да се заклеймява като комунистическа, а най-яростните критици впоследствие се оказаха със зависимост, свързана с бившите комунистически силови структури.

Времето показа, че макар и несъвършен, основният ни закон продължава да бъде преграда срещу стремежите на определени кръгове, прикрити зад радикални лозунги за добруване, да заграбят цялата власт и да установят твърда диктатура, оправдана както в близкото минало с интересите на народа и скрита зад фасадна демокрация. Единството на демократичните сили обаче, които искаха промяна на системата, в онзи решаващ момент бе разбито и това се очерта като един от главните пороци, довели до балканизацията на прехода.

На мястото на идеята за социална демокрация, която хиляди българи бяха преоткрили, се настаниха неясните понятия за „ляво“ и „дясно“, пробутвани от мастити експерти в средствата за масова информация в техния сталинистки смисъл, ала опаковани и етикетирани с европейска обвивка. Те разчитаха на системата, полирала десетилетия масовото съзнание, и успяха. Мнозина ги размахват и днес широко по медиите, без да са наясно какво точно влагат в тях, понеже не им бе известен нито генезисът, нито смисълът, в който всеки обикновено втъкаваше индивидуалната си трактовка. Така преименуваната, но нереформирана комунистическа партия бе вписана в демократичното пространство, а младата и разнородна нейна опозиция бе набутана в десния ъгъл.

Най-силен се оказа ударът за социалдемокрацията. Нейните идеи за изграждане на солидарни икономически структури бяха обявени за архаизъм и публично осмивани от народилите се „модерни“ експерти. Те уж сочеха принципи от проспериращия Запад, но кой знае защо зад тях надничаха интереси от Изтока. Щом се сдобиеха с необходимото, въпросните често отлитаха в чужбина, за да сипят оттам нови мъдри оценки. Бившата номенклатура бързаше да се превърне в новата олигархия и накрая осъществи намерението си.

Въпреки стремежа на БСДП да се консолидират демократичните сили, приели за своя цел реализирането на пазарна икономика в условията на съвременно гражданско общество, резултатът се получи далеч от желания. Постиженията бяха най-вече в международен аспект, ала оставиха сред хората в България чувството за липса на справедливост. Идеята за равен старт, издигната от социалдемократите в началото на прехода, бе не само стъпкана, а и показно ликвидирана под радикалните лозунги, натрапвани на обществото.

БСДП постоянно получаваше удари от опоненти и от уж съюзници. Опитите да се потърси солидарна подкрепа от онези, които приемаше за съмишленици в международен аспект, срещаха или двусмислени съвети как трябва да се действа прагматично, загърбвайки основополагащите максими, или директни намеци, че справедливостта, която се търси, не почива на икономическите интереси на „партньорите“.

Оказа се, че принципът на император Веспасиан за това как парите не миришат е завладял широки пространства сред политическите среди в съвременния свят. На Изток в младите демокрации той започна даже да замества идеите. Сред българското общество, където конформизмът имаше стари дълбоки корени, изникнали в годините на тоталитаризма, стоящ най-близко до съветския модел, този подход не само не се прикриваше, но дори раждаше публично признати язви.

Желанието за образоване, родено в далечните години на Възраждането, се замени със стремежа за обогатяване, а думата „далавера“ стана хит в новата чалга култура. Солидарността изчезна като понятие, заклеймявано от новите либерали.

В политиката се внедриха икономическите групировки, некриещи, че са поставили на субектите в нея своите обръчи и могат да ги подменят, когато пожелаят.

От свободата за мнозина остана правото да бъдеш послушен роб, приемащ безкритично всяка манипулация или изразяващ критиката си единствено в социалните мрежи, където са готови да те „обгрижат“ стотици тролове или платени инфлуенсъри.

Протестите вече имат своята цена на глава участие, както и често предизвикват контрапротести, финансирани от институции на насрещния интерес. От това кой ще плати по-добре за отразяването в медиите зависи успехът, а оттам – и ширещото се чувство, че идеите са загубили своя смисъл и от тях се впечатляват само „будали“.

Малцина днес си спомнят за тезите на социалния хуманизъм, пропагандирани от човека, който бе символът на възродената социалдемокрация у нас преди тридесет години – д-р Атанас Москов. Те стъпваха върху принципи, градени от друг голям български социалдемократ – Янко Сакъзов, останал в учебниците по история, творени по тоталитарните канони, в сянката на своите комунистически опоненти.

На преден план в наши дни върху социалната демокрация стоят политически обагрени етикети, но най-вече я потиска мълчанието, много често осигурено с различни средства и механизми. Тя има своята скандинавска витрина, ала е заливана от вълната на популизма в югозападна посока на съвременна Европа, раздирана от онова, с което се смяташе преди десетилетие, че БСДП трябва да „модернизира“ своя подход.

Тридесет години след възторга от възкресението ѝ през ноември 1989 г. пред социалдемокрацията стои въпросът : „Кога и как могат да станат реалност у нас нейните принципи?“. Отговорът навярно е и прост, и сложен: „Тогава, когато гражданите престанат да разглеждат своята родина като територия, която се гордеят, че могат да напуснат, и щом осъзнаят един стар принцип, дефиниран още преди векове от френския писател и философ, символ на Просвещението – Волтер: „Човек е свободен в момента, в който пожелае да бъде“.

Тогава ще може да се реализира и девизът на БСДП, формулиран от д-р Дертлиев: „Свободен труд на свободни хора в свободна страна!“: мечта, свързана с опита на вековната традиция в борбата за социална справедливост.

Мечта, която непременно трябва да се превърне в реалност!


Йордан Нихризов е председател на БСДП

 

Публикувана в Гледища

На 26 април 2018 г. се навършват 50 години от деня в който един български политик и убеден борец срещу комунистическия тоталитаризъм напусна този свят. Въпреки промените в България след 1989 г. неговото име и дело продължава да бъде покрито с мълчание от страна на историци и медии. Защо упорито се търси тази забрава? Понеже той е неудобен за мнозината „преродили се” от яростни болшевики в неокапиталисти, а разгласена дейността му може да развали европейския имидж на преименуваната бивша комунистическа партия.

 

Фабрикант-индустриалец, ала социалдемократ. Политик със социални възгледи, но с произход семейство на търговци, доктор по икономика и преподавател в университета в гр. Варна. Следвал и защитил докторантура в Германия и в същото време човек с демократични виждания, некриещ антихитлеровите си позиции. След 09.09.1944 г. той не тръгва с Отечествения фронт, а начева борба с надигащата се червена диктатура. Депутат от Обединената опозиция (БЗНС – БРСДП(о) ) в VІІ-то Велико народно събрание, който успява да избяга от терора и възстановява социалдемократическата партия в изгнание, като става съучредител на Социалдемократическия интернационал и негов представител за поробените народи от Източна Европа в ООН.

 

Такава биография никой научен работник, лакей с трудове единствено в областта на „научния комунизъм”, няма как да промотира. Затова името на социалдемократа д-р Георги Петков е преднамерено турено на рафта на забравата, с надеждата в информационната ера то да бъде затиснато от рекламата на съименници спортисти, артисти, художници, коафьори, бизнесмени и даже бандити. Към дейността на политика – социалдемократ прояви обаче интерес един литературен критик, с който ги свързват корените от областта на старата българска столица Велико Търново. В памет на д-р Георги Петков ви представяме онова, което написа за него Борислав Гърдев, на когото поднасяме най-искрени благодарности за сътрудничеството.

Йордан Нихризов, председател на БСДП

 

Проф. Георги Петков - достоен политик и гражданин на България

 

Борислав Гърдев


На 26 април се навършват 50 години от смъртта на видния социалдемократ и борец срещу комунистическата диктатура д–р Георги Петков Георгиев.

 

Днес името му малко говори на читателите, смятащи, че идеите на социалната демокрация са отживелица или нямат почва за приложение у нас.

 

Д–р Георги Петков се ражда на 13 февруари 1885 г. в Търново в търговско семейство. Учи до седми клас в родния си град, а средно образование завършва в Свищов, в престижната търговска гимназия. Висше образование получава в Ернлаген, Германия с титлата „доктор на икономическите науки“.

 

Увлича се от социалдемократическите идеи още от ученическата скамейка, а завръщайки се в България става свидетел на голямото разцепление в БРСДП на 6 юли 1903 г., заставайки твърдо на позицията на „широките социалисти“.

 

До Балканската война основава две фабрики, чрез които подпомага политическата си дейност като ръководител на търновската социалдемократическа организация, между 1910 и 1912 г. преподава във вечерния Народен университет в ж. п. секцията в Горна Оряховица.

 

Активно участва в железничарската стачка между 24 декември 1919 и 17 февруари 1920 г., за което е арестуван от правителството на Стамболийски.

 

От 1922 г. е преподавател във висшето търговско училище във Варна.

 

Петков сътрудничи на социалдемократическия печат –„Народ“, „Епоха“, „Дъга“, създава научни трудове в областта на финансите, политикономията и кооперативното дело.

 

В годините на Втората световна война , ако и да е германски въпитаник, остава убеден привърженик на демокрацията, вярващ в победата над хитлеристка Германия.

 

Превратът на 9 септември 1944 г. разкрива широки перспективи пред Петков, тъй като неговата партия е в коалицията ОФ. Д–р Петков е определен за главен секретар на Министерството на търговията и промишлеността. Той не се колебае и отказва сътрудничество с комунистите. Нещо повече – сред първите е , които искат партията да напусне правителството на Кимон Георгиев.

 

На 8 ноември 1944 г. е избран за член на ЦК на БРСДП. Комунистите не му прощават и го отстраняват от Варненския университет.

 

Семеен, оженен за д–р Цанка Бобева, родом от Севлиево, Петков се включва активно в политическата борба и се кандидатира за депутат от Обединената опозиция във Варна на изборите на 27 октомври 1946 г.

 

На 21 октомври с. г. произнася пламенна реч, от която струи трогателна увереност в правотата на защитаваната кауза- „ние знаем, че отстояваме съдбините на България, но там отвисоко казват, че няма буря под българското небе, която да помете ОФ. Българският народ не ще дойде с буря, той ще дойде с нещо по – страшно, това е неговата бюлетина с белия цвят. С тази бюлетина съзнателният български гражданин… ще помете без остатък ОФ“.

 

Като народен представител в 6 ВНС остро критикува комунистическите ръководители Димитров и Югов, както и предложената за обсъждане конституция, станала известна по късно като Димитровска, приета на 4 декември 1947 г.

 

По време на пренията на 15 януари 1947 г. той публикува в „Свободен народ“ статията „Правото на труд“, в която посочва – „За просветения и издигнат гражданин трудът не е дълг (както ще се твърди в новата ни конституция – б. м.), а право“.

 

След разгрома на демократичната опозиция - за социалдемократите около Коста Лулчев тя е факт към 01 септември 1948 г. - пред Петков остава само пътя на борбата, която неминуемо ще завърши със затвор или разстрел.

 

Той обаче успява да попадне в Цариград по един зрелищен и невероятен начин, достоен за филм – случайно се оказва в самолета, отвлечен от полковник Михалакиев на 30 юни 1948 г. и така се отскубва от лапите на ДС.

 

Михалакиев е патриот и бивш царски офицер. Той се принуждава да действа екстремно за да изведе дъщеря си от България. (Впоследствие тя действително получава образование и добро положение в обществото в Италия). Затова отвлича пътнически самолет, летящ по линията Варна – Бургас – София, в който е и проф. Петков и заповядва курс към Турция. Главният пилот Борис Ганев му отказва и оказва съпротива, в резултат на което той , и радистът Недялко Недялков, са убити.

 

Действията на полковника разделят пасажерите на две групи. Част от тях – противниците на властта у нас, го акламират, другите протестират. Типично по български двете групи се сбиват на летището в Йешилкьой, близо до Сан Стефана пред очите на 300 души военни, журналисти и официални лица.

 

Ако и да е все още действащ депутат вбесените копои на властта на 2 юли 1948 г. съставят протокол – опис на имуществото му на ул.“Войнишка“ №9 в гр. Варна.

 

Именно в старата османска столица, след като обстойно е разпитан от турските власти, научава за присъдата, под № 978А от 16 ноември 1948 г.,която съдебен състав с председател Константин Унджиев, решил вече съдбата на Никола Петков, му е произнесъл – доживотен строг тъмничен затвор.

 

Георги Петков се прехвърля от Цариград в Париж на 18 ноември 1948 г. със съдействието на Леон Блум, бивш социалистически премиер на Франция. С пристигането си става член на комитета „Свободна и независима България“ на Г. М. Димитров.

 

В началото на 1949 г. д–р Петков възстановява БРСДП (о) в изгнание и с негова помощ тя става пълноправен член на Социалистическия интернационал. (Всъщност, възстановената социалдемократическа партия, действува под името БСДП, Бел. ред.). На 4 и 5 юни 1949 г. в Лондон се учредява социалистически съюз на страните от Централна и Източна Европа. На форума д–р Г. Петков присъства като български представител и е избран в изпълнителния комитет на съюза.

 

През 1952 г. е вече в САЩ като представител на Социнтерна и на Събранието на поробените от комунизма европейски народи към ООН. Подпомага дейността на д–р Георги Михайлов Димитров, продължава борбата срещу съветското господство в Източна Европа, възстановява вестник „Свободен народ“ през 1955 г., от страниците на който продължава да воюва срещу комунистическите властолюбци.

 

Характерна е неговата статия,“Комунизмът е в отстъпление“, публикувана на 2 февруари 1968 г. в бр.43. В нея пророчески посочва – „Комунизмът е в тежка вътрешна криза на стопанска почва, изразена в противоречието между стопанските форми на централизъм и политическия живот. Първите са станали пречка за по – нататъшното нормално развитие на политическите отношения. Десетилетни усилия, жертви и лишения досега, стопанският централизъм на комунизма не можаха да задоволят жизнените нужди на народа в комунистическите страни, оставяйки жизнения уровен на народа на ниско ниво. Затова в последно време (комунистите в Чехословакия – б. м.)„прибягнаха до системата на либерализма с нейните чисто капиталистически начала и стопанска децентрализация“.

 

Умира в Ню Йорк на 26 април 1968 г. на 83 години. По повод кончината му съболезнователни телеграми изпращат видни политици като Бруно Крайски и Вили Бранд. В надгробното си слово съратникът му Стефан Табаков посочва – „Д–р Петков желаеше да види родината си свободна. Там да умре и да бъде погребан. Това си желание той не можа да преживее, но неговия прах ще бъде пренесен и заровен в българската родна земя, която той толкова обичаше“.

 

Мечта, неосъществена и до днес.

 

БСДП е възстановена на 26 ноември 1989 г., преживява няколко разцепления и от партия гръбнак в СДС се превръща в бледа сянка на славното си минало.

 

Очакването, че на делото на д–р Петков да се даде широка гласност не се оправдава. Това можеше да се случи на 38 - ия възстановителен конгрес на партията, проведен от 23 до 25 март 1991 г., когато е все още единна.

 

Вместо това делегатите стават свидетели на разменени остри реплики между съратника на Петков Стефан Табаков, единствен от емигрантите дошъл на форума и д–р Петър Дертлиев, опасяващ се с основание за своя лидерски авторитет и харизма, докато от варненските ветерани никой не подема инициативата да припомни и осветли живота и делото на видния социалдемократ д–р Георги Петков.

 

За написването на този текст благодаря за съдействието на лидера на БСДП - г–н Йордан Нихризов.

 

Бележка на редакцията:

В текста на г-н Борислав Гърдев има една фактическа неточност, която по никакъв начин не намалява стойността и важността на написаното по-горе. Г-н Стефан Табаков не е единственият представител на социалдеократическата емиграция, участвувал в работата на 38-ия конгрес на БСДП. Участие взима и проф. Радослав Косовски. Стефан Табаков учавствува на конгреса като представител на организацията на БСДП във Виена, която наследява съществувалата десетилетия БСДП в изгнание. Проф. Радослав Косовски представляваше организацията на БСДП в Мюнхен, която беше наследник на друга емигрантска организация – Българският социалдемократически съюз.

 

Между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски съществуваше неприкрита неприязън. Двамата взаимно се подозираха и почти открито се обвиняваха в агентурна дейност в полза на комунистическата ДС. За организаторите на конгреса беше огромен проблем как да дадат думата и на двамата, без те да отправят един към друг лични нападки. Това беше почти постигнато, но все пак прехвърчаха искри.

 

Авторът на текста вероятно си спомня за този (все пак не чак толкова груб) сблъсък между г-н Стефан Табаков и проф. Радослав Косовски. Лично аз, като пряк участник в тези събития и делегат на въпросния конгрес, не мога да си спомня за какъвто и да е публичен конфликт между д-р Дертлиев и г-н „Стефан Табаков. Което разбира се, изобщо не означава, че отношенията им са били много дружески. Все пак, ИБ на БСДП, начело с д-р Дертлиев „уведоми” Социалистическия интернационал, че вече не е необходимо да финансира излизащият във Виена задграничен вестник „Свободен народ”, защото вестник със същото име вече излиза в България легално като издание на БСДП.

 

По мнението на някогашния знаменит главен секретар на БСДП – вече покойният инж. Груди Панчев, този демарш на ИБ на БСДП е отровил отношенията на тогавашното ръководство и в частност на д-р Дертлиев с г-н Стефан Табаков.

 

Впоследствие, г-н Стефан Табаков взе страната на тази част от членовете на БСДП, които останаха в СДС и в крайна сметка основаха СДП. За председател на СДП беше избран покойният г-н Иван Куртев, а г-н Стефан Табаков беше избран за заместник-председател и трябваше да завежда международните въпроси на новата партия.

 

Проф. Радослав Косовски остана в редовете на БСДП и доста време помагаше за разпространяването на вестник „Свободен народ” сред българската колония в Мюнхен. Впоследствие обаче, по време на управлението на Жан Виденов той започна да се държи по неадекватен начин и връзката му с ръководството на БСДП се прекъсна.

Теодор Дечев

Публикувана в Минало