Статии с етикет: Стефан Стамболов

Васил Радославов (15 юли 1854, Ловеч – 21 октомври 1929, Берлин) е сред най-противоречивите и ругани родни политици. Той обаче заема средищно място в българския обществено-политически живот повече от 40 години и е трудно пренебрегването и елиминирането му като фактор, влияещ или определящ основните насоки в развитието на държавата.

Неговата биография е интересна, драматична и поучителна. Дълго време сравняван със съперника си Стефан Стамболов, той избягва покушението върху себе си (въпреки че руснаците са го били планирали, заделяйки през 1886 г. 300 хил. рубли), пада трикратно от власт със скандали, съден е от І Държавен съд (4 юни 1903 г. след решение на ХІ ОНС от 24 август 1901 г.) и оправдан (21 декември 1903 г.), дочаква изкачването на върха на държавната пирамида на 4 юли 1913 г., за да вкара България в І Световна война, причинила й втората национална катастрофа, след като далновидно си е подал оставката на 21 юни 1918 г.

Развитието му минава през лупинги и компромиси, характерни за тогавашния ни политически елит. Той започва пътя си на общественик като член на Ловешкия революционен комитет, раздаващ помощи, пратени от Русия на севлиевските села след въстанието от 1876 г. и секретар на първия общински съвет на Ловеч още преди сключването на Сан Стефанския мирен договор от 19 февруари 1878 г. Завършва Априловската гимназия в Габрово и пълно гимназиално образование в Прага през 1875 г., а право с докторат във Виена и Хайделберг през 1882 г.

Още като студент е избран за депутат във ІІ ОНС на 20 януари 1880 г., на което е секретар на Бюрото, а след дипломирането си работи в правосъдното министерство като началник отделение, влагайки много трудолюбие и упоритост.

Ориентира се към либералната партия като първоначално следва линията на лидера й Драган Цанков, а след това на крайното крило около Петко Каравелов и Стамболов.

След възстановяването на Търновската конституция на 7 септември 1883 г. започва нов етап в кариерата му. Избран е за депутат в ІV-то ОНС (27 май 1884 г.),а като правосъден министър в кабинета на Каравелов (29 юни 1884 г. - 15 юли 1886 г.), развива успешна дейност за подобряване работата на съдопроизводството. След Съединението на 6 септември 1885 г. Радославов бърза да въведе на 6 декември с.г. съдебните закони на Княжеството в бившата Източна Румелия, поставяйки кабинета в трудно положение, въпреки че по този начин прави процесът на единение между Северна и Южна България необратим.

Кризата в българо-руските отношения влияе на неговите възгледи. Той става русофоб и отявлен националист, а това довежда до разрив с Петко Каравелов на 15 юли 1886 г. като една от основните причини е закупуването на жп линията Русе-Варна след дипломатически натиск за 44,5 млн. франка, станало факт на 24 юли 1886 г.

Превратът срещу княз Батенберг на 9 август 1886 г. сварва д-р Васил Радославов във Варна. Въпреки че е включен във временното правителство на Климент като правосъден министър, той защитава категорично контрапреврата на Стефан Стамболов, за което на 16 август 1886 г. е назначен за премиер и вътрешен министър. Оттогова и до днес той остава най-младият министър-председател на България.

Съдбата ще му отреди като патриот да ръководи държавата в най-тежките й моменти, когато съществуването й виси на косъм, и той ще се мъчи според силите си да се справи с трудно разрешимите й проблеми.

Васил Радославов води сурова политика срещу русофилите и упражнява твърд отпор против опитите за вмешателство на царска Русия във вътрешните ни работи. Под негово ръководство са проведени изборите за ІІІ ВНС на 28 септември 1886 г., което трябва да избере княз на България, а на 17-19 февруари 1887 г. потушава бунтовете на офицерите-русофили в Русе и Силистра. Неизбежна е и раздялата му с Петко Каравелов, който на 19 февруари 1887 г. е арестуван и бит в Черната Джамия от Коста Паница.

По това време възниква и конфликтът между регентите и правителството, в който Радославов защитава позицията си за връщането на княз Александър Батенберг на българския престол.

Премиерът спечелва на своя страна военния министър Данаил Николаев, но това не е достатъчно в битката му с всесилния регент Стамболов.

Три дни след като ІІІ ВНС избира в Търново княз Фердинанд за български владетел (25 юни 1887 г.), Радославов е отстранен от власт.

Започва период на близо 7-годишна упорита негова борба с режима на Стефан Стамболов. Той я води от користни подбуди, но не бива да се забравя, че това е истинска битка, която до към 13 юни 1893 г. (когато съединената легална опозиция започва да издава в-к “Свободно слово”) Радославов я изнася на плещите си почти сам със създадения от него столичен либерален клуб и със започналия да излиза на 6 февруари 1888 г. негов най-важен орган в-к “Народни права”. Достатъчно е да припомним, че именно в него П. Р. Славейков публикува последните си най-важни статии (“Писмо до редакцията”, 28 септември 1888 г., “Съобщение”, 5 октомври и “Съобщено” 15 октомври 1888 г.), насочени срещу трубадурите на Стамболовия режим Захарий Стоянов и Димитър Петков.

След организираната от легалната опозиция свада между Стамболов и военния министър Михаил Савов относно лековатата му съпруга Смарайда, се стига до оставката на Савов и замяната му с Рачо Петров (15 април 1894 г.), след което закономерно идва и свалянето на Стамболов на 16 май 1894 г. Три дни по-късно е съставен коалиционният кабинет на Стоилов. Радославов е назначен за правосъден и просветен министър. Той разчита на успех на изборите за VІІІ ОНС на 11 септември 1894 г. Печели 21 мандата, но противоречията в кабинета водят до оставката му на 5 декември 1894 г.

Сега вече обръща внимание на партийното строителство. Свиква и провежда І конгрес на Либералната партия (1 юли 1895 г.), участва в разработването на програмата, издържана в типичния за амбициозните дребни и средни чиновнически съществувания, демагогски дух, настояваща за промяна на конституцията в по-либерален аспект, за пълно самоуправление в общините и окръзите, за намаление на данъците, за безплатно образование и медицинска помощ, за рационална стопанска политика и покровителствуване на кооперативното производство. Началата на партията са леко видоизменени на V конгрес на 20 май 1907 г. и на VІ конгрес на 24-26 октомври 1910 г.

Тези привлекателни заклинания вършат работа при влизането във властта на 19 януари 1899 г., но се изпаряват като дим при близо двегодишното либерално управление на Димитър Греков и Тодор Иванчов (до 27 ноември 1900 г.), когато страната е разтърсена от вагонната и хамбарната афера, а замяната на поземления данък с натуралния десятък (15 януари 1900 г.), води до бунтовете в Тръстеник и Дуранкулак, кърваво потушени от правителствените войски на 19 април и 1 юни 1900 г.

Знак за промяна на отношенията към Русия в прагматична посока е жестът за построяване паметник на Царя Освободител Александър ІІ, гласувано от кабинета Греков през 1899 г.

След грабителското “либерално” управление лидерът Радославов е осъден на осем месеца тъмничен затвор от Държавния съд на 4 юни 1903 г. Пред него той се държи достойно и самоуверено. Не случайно в последната си дума на 16 май 1903 г. заявява: “Ако против мене се въздигне обвинение, че съм стеснил свободата на българските граждани, то е затова, защото трябва да ми се удари една плесница, понеже съм бил първият в България, който се е борил за свободата на българските граждани, за свободата на изборите.”

Амнистиран на 21 декември 1903 г., Радославов минава в опозиция и търпеливо чака своя час.

Показателна е позицията му при дебатите в V ВНС. От една страна осъзнава, че промените в конституцията ще увеличат прерогативите на короната, а от друга не желае да бъде обвиняван от съмишлениците си в прекален монархизъм. Затова и изказванията му в пленарна зала са колебливи и неясни, въпреки че на 8 юли 1911 г. гласува промените в конституцията.

След зле подготвената дипломатически и хазартно водена във военно отношение Балканска война, която той безусловно подкрепя, България е изправена в края на юни 1913 г. пред национална катастрофа.

На 25 юни 1913 г. Радославов, Димитър Тончев и Никола Генадиев изпращат известното си писмо до царя, обвинявайки за краха на националния ни идеал русофилските партии и настояващи за преориентация на българската политика към Австро-Унгария.

Закономерно на 4 юли им е поверена властта, а Радославов отново, след 27-годишно чакане, става министър-председател. В обществото той вече се нарича “дядо Радославов”.

Веднага д-р Радославов като премиер и външен министър хвърля всички сили за спасяване на отечеството. Кабинетът заседава денонощно, сключени са тежките мирни договори от 28 юли и 16 септември 1913 г. със Сърбия, Гърция, Румъния и Турция, а след проведените оспорвани избори за ХVІІ ОНС (23 февруари 1914 г.) правителството печели и незначително парламентарно мнозинство.

Успоредно със стопанското възстановяване, Радославов в движение преориентира външната ни политика в руслото на Стамболовия завет на сближение с Германия и Австро-Унгария, чийто материален израз е 500 млн. заем, одобрен скандално от парламента на 2-4 юли 1914 г. с банковата група “Дисконто Гезелшафт”.

Управлението на Радославов във военновременните условия по традиция се представя изцяло в негативен план – недалновидна външнополитическа ориентация, стопанска и продоволствена криза, гладни бунтове, сервилно поведение пред съюзниците и прочие митологеми.

Истината е доста по-различна. За мен атестат на достойно гражданско поведение е, че нито един от министрите му в тези години не се облажава от крупни корупционни сделки и съдиите от ІІІ Държавен съд трябва да изсмукват от пръстите си осъдителни присъди срещу тях на 31 март 1923. Вярно е, че при Радославов за втори път се късат българо-руските дипломатически отношения (след 6 ноември 1886 г. идва разривът от 5 октомври 1915 г.), но малката подробност е, че Русия ни обявява война…

Д-р Радославов е ревизионист по неволя. Той се насочва към съюз с Централните сили след като разбира, че от Съглашението няма да получи нищо в интерес на национално-обединителната ни задача. А и защото след 1913 г. в България вече никой не вярва на съюз със Сърбия. Той дори се опитва да изтъргува неутралитета ни (стига до откритието в международното право за въоръжен неутралитет на 24 септември 1915 г.), за да получи от Съглашението и Турция териториални компенсации. Сполучва само от бившата ни поробителка, отстъпила ни доброволно 2350 кв. км до устието на река Марица на 21 август 1915 г., жест, повлиял за сключването на договорите с Германия и Австро-Унгария на 22 август 1915 г., но и на контракта за приятелство с Гърция от 24 август с.г.

Малко прибързано Радославов търси реванша и националното обединение, разчитайки на мотивираната народна издръжливост при защита на общонационалния фундаментален интерес.

Днес е лесно да го критикуваме за мнимото му тесногръдие и ограничени способности. Но дали сме прави в оценките си?

Аз например смятам, че не му е липсвал трезв поглед върху световния конфликт. Иначе не бих си обяснил запазването на дипломатическите ни отношения със САЩ след 5 април 1917 г., изготвянето на нотата за мир до Антантата от 12 декември 1916 г. (отхвърлена на 5 януари 1917 г.), както и в изработването на мирните договори като български представител с Украйна (9 февруари 1918 г.), Русия (3 март 1918 г.) и Румъния (6 май 1918 г.).

За разлика от Иван Евстратиев Гешов Радославов знае, че с неутралитет няма да получи нищо от Сърбия, Румъния и Гърция и че в световния катаклизъм никой няма да отстъпи даром територия само защото е българска.

Той осъзнава рисковете от обвързването с Централните сили, но желанието за реванш, подхранвано и от македонските среди, взема връх.

С договорите със съюзниците В. Радославов прави икономически отстъпки в Перник и Кюстенджа, но държи стриктно да получи всичко и колкото се може по-бързо на тези земи, върху които България има историческо право - Поморавието, Вардарска Македония, Кавала и цяла Добруджа. Той не може да настоява за превземането на Солун в края на 1915 г., заради “завоевателния синдром” от 16 юни 1913 г., но когато идва благоприятният момент одобрява офанзивата в Южна Македония, довела до превземането на гр. Флорина на 5 август 1916 г.

Радославов играе до последния момент по нервите на съглашенските дипломати (особено жалък в този дуел е руският пълномощен министър Алексей Савински) и принуждава Сърбия и Румъния да ни нападнат първи на 28 септември 1915 г. и 28 август 1916 г., за да бъдат таксувани пред външния свят като агресори, коз, неизползван успешно по-късно при сключването на Ньойския мирен договор от 27 ноември 1919 г.

Разбира се, изборът на 1 октомври 1915 г. е решително-фатален, но той е и еманация на българския национализъм, чийто апотеоз е “Манифестът към българския народ” от същия ден, както критичния поглед към Балканския съюз се олицетворява от доклада на Парламентарната анкетна комисия, прочетен от Димо Кьорчев на 20 май 1918 г.

Родината ни опира на три морета, войските ни проявяват върховен героизъм, освобождават поробените български земи и с рядка доблест отблъскват две години подред съглашенските атаки на два фронта.

В тези тежки години държавната власт не мисли само за войната и продоволствието със създадения на 16 август 1916 г. Централен комитет за стопански грижи и обществена предвидливост. Тя се грижи твърде сериозно и за просветата и културата у нас. Доказателство са приетият на 31 декември 1915 г. Закон за откриване и поддържане на народни училища в новоприсъединените към Царството и в окупираните от българските войски земи, честването 1000 г. от смъртта на Св. Климент Охридски на 9 август 1916 г., откриването на Медицинския факултет към СУ на 10 април 1918 г. и поредицата инициативи за тесни икономически и културни контакти със съюзниците по проекта “Средна Европа”.

Радославов работи във военните години с присъщите му предпазливост, твърдост, упоритост и последователност в преследването на националната кауза.

Следи зорко събитията и когато е необходимо предприема смели и нетрадиционни стъпки.

Само така може да се обясни подсигуряването на средства и коридор за нашите видни социалисти Георги Кирков и Васил Коларов, които са и депутати, участници в Третата Цимервалдска конференция - 5 – 12 септември 1917 г., както и предаването на списък с руски политемигранти у нас от 35 души на германския пълномощен министър фон Рихтхофен на 13 юни 1917 г.,които по проверения вече механизъм, но във второкласен вагон през Австро – Унгария и с безплатен жп превоз,трябва да заминат за Русия между 20 и 25 юни с.г.Ще ги съпровожда родният социалист Никола Харлаков, делегат на Цимервалдската конференция, а в групата откриваме личния приятел на Ленин Иван Кинкел и доктор Николай Семашко, зет на Плеханов , но с ленински убеждения, който след преврата от 25 октомври 1917 г. от 11 юли 1918 до 25 януари 1930 г.е народен комисар на здравеопазването на Руската федеративна социалистическа република…

Радославов категорично отстоява в преговорите на България да се прави изключение за мир с анексия, тъй като само по този начин може да се санкционира придобитото. Нещо повече – при налагане на кондоминиума на Северна Добруджа, той подписва договора от 6 май 1918 г. само при условие, че “Германия е готова да се откаже от договорения кондоминиум, щом другите държави се съгласят и заявят същото”, според декларацията на немския държавен секретар на външните работи фон Кюлман.

Обещаното се изпълнява на 25 септември 1918 г., след оставката на Радославов от 21 юни с.г. и след пробива при Добро поле на 15 септември 1918 г., довели до Солунското примирие от 29 септември с.г. в очакване спазването на 14-те точки на Уилсъновата декларация от 8 януари 1918 г. и спрямо България.

Безпочвените надежди в хуманизма на победителите ще се пръснат като сапунени мехури много бързо.

За Радославов е ясно, че идва краят на една велика борба, която ще бъде заменена от нихилизъм, раздори, бунтове и гражданска война. Настъпва кончината и на любимата му Либерална партия, чийто най-изявени лидери ще бъдат хвърлени в затвора чрез специално гласуван закон от 31 декември 1919 г., а останките й ще се влеят в Националлибералната партия на 29 ноември 1920 г.

След абдикиралия монарх Фердинанд и д-р Радославов се отправя за Германия на 5 октомври 1918 г. Нему се пада единствен да изпрати в изгнание първите ни двама владетели Александър І (26 август 1886 г.) и Фердинанд І (3 октомври 1918 г.). Той знае какво го очаква в родината му и предпочита вместо в затвора да преживее отредените му още 11 години като свободен гражданин в Германия, получавайки пенсия от немското правителство и след сборника си с елегии “Нова китка” (1893) и “Дневни бележки” (1914-1916 г.) ще напише с много страст и вътрешен драматизъм през 1923 г. прочутите си мемоари “България и световната криза”, които и тогава и днес се възприемат като негова изстрадана защитна реч.

Желанието на съпартиеца му и негова дясна ръка Петър Пешев в писмо до цар Борис ІІІ от 22 март 1928 г. за амнистия става факт на 29 юни 1929 г. На 21 октомври с.г. в 10:30 ч. преди обяд обаче Радославов умира в Берлин. Тленните му останки са пренесени и погребани в София на 3 ноември 1929 г.

Цар Фердинанд отдава последна почит на Радославов по време на служба в берлинската университетска болница “Шарите” на 25 октомври, а от името на германската република и президента Хинденбург почит отдават барон фон Хюне.

Въпреки че Радославов умира 8 дни преди избухването на световната икономическа криза, в нашата столица му е устроено истинско народно погребение. Съвременниците на неговата политическа дейност припомнят качествата му на държавник и ръководител, чиято остра липса се чувства в изтерзаното от партизански боричкания българско общество.

Тогава всички заинтересовани си спомнят, че д-р Радославов подарява наследствените си имоти на Ловешката община за образуването на известния Радославов площад, че е кавалер на най-високия военен орден – Великия кръст на Св. Александър със звезда и че последните му думи преди да умре са били: “Кажете на моите близки и на всички приятели, че умирам с песен за България на уста”.

Във в-к “Народни права” от 3 ноември 1929 г. Димитър Тончев отбелязва, че България “губи с неговата смърт един държавник-патриот, който, когато водеше държавата, направи много нещо за нея; тя губи и страстен борец за осъществяване идеала на българския народ – обединение на племето”.

Саркофагът с тленните останки на д-р Радославов е поставен в дома му на ул. ”Иван Вазов” № 42, поклонението в къщата му продължава три денонощия, а цар Борис ІІІ лично донася венец на 2 ноември 1929 г.

Пред отворения гроб Боян Смилов държи реч за делото му, която завършва с прочувствения възглас: “Спи спокойно в недрата на българската майка-земя, която тъй много обичаше и за която се бори възторжено и предано”.

Така макар и посмъртно д-р Радославов действително заема “най-изпъкнало място сред нашите държавници след Освобождението” и получава своята реабилитация.

Публикувана в Минало
Петък, 08 Февруари 2019 20:47

Наследството на Михаил Маджаров

Преди да пристъпя към същността на задачата си е резонно да дам някои данни за личността и делото на Михаил Маджаров.Той е познат повече като публицист, дипломат, министър и партиен функционер, отколкото като литератор-мемоарист. Роден е на 31 януари 1854 г. в Копривщица, а умира след американските бомбардировки в София на 23 януари 1944. Учи в Копривщица, Пловдив, Цариград и “Робърт колеж”. В Пловдив полага изпит за Юридическа правоспособност (1889).

 

Като син на търговец, ръководител на Масърската компания за пласиране на абаджийска продукция в Южна Македония и Кайро и като внук на свещеник, Михаил Маджаров е носител и на буржоазното мислене на потеклото си (по негово признание), и на амбициите на своята класа в сферата на бизнеса и културата.

 

Твърде млад той придружава баща си в търговските му дела, като негов пръв помощник, като успоредно с учението си в „Робърт колеж" започва да публикува стихове - в „Шутош" и „Ден" (1874 – 1875). Дилемата накъде да поеме се разрешава с руско-турската война. Ако и да е дясната ръка на баща си и още като младеж да е посетил Яфа, Ерусалим, Кайро, Александрия, Триест, Виена и Букурещ (в годините на емиграция ще стигне до Киев), Маджаров решава да скъса с търговията и да се насочи към попрището на учителя, общественика, публициста и политика.

 

През 1877 – 1879 година е главен учител в Пазарджик. От 1880 г. - вече в Пловдив - е един от водачите на Народната (Съединистка) партия в Източна Румелия, приятел и сътрудник на Вазов, Величков. Стефан Бобчев (за чиято сестра Мария се жени) и Иван Евстратиев Гешов.

 

Активно сътрудничи на вестник „Марица" и на органите на своята партия - „Съединение" и „Новини". От 1884 година е редовен член на Българското книжовно дружество (БКД) и дописен член на Славянския институт в Прага.

 

По негов почин е създадено и Дружеството на българските публицисти, просъществувало до 1912 година. Михаил Маджаров е съосновател, сьредактор и съиздател на сп."Юридически преглед" (1894) и „Българска сбирка" (1894), пръв главен редактор на меродавния народняшки орган „Мир" (1894-1912), на който е сътрудник до 1940 година, водейки рубриката ,0ттук-оттам" и пишейки уводните статии всяка седмица в продължение на близо пет десетилетия! Към края на живота си сътрудничи и на списанията „Българска мисъл", „Демократически преглед" и „Златорог".

 

Паралелно с журналистическата си практика расте и в партийно-държавната йерархия - един от лидерите на Народната партия, депутат в Областното събрание на Източна Румелия с два мандата (1880-1884, 1884-1885), член на Постоянния комитет (т.е. на Държавния съвет) през 1880 година, подпредседател на Върховното съдилище (1881), главен финансов контрольор (1882-1884) и директор (министър) на финансите (1884-1885), член на временното революционно правителство на митрополит Климент (1886), осъществил преврата срещу княз Александър Батенберг, въпреки че така и не открих за какъв ресор е отговарял от Пловдив на 9 и 10 август 1886 г.,. министър на обществените сгради, съобщенията и благоустройството в правителството на Стоилов (17 септември 1894 – 18 януари 1899) - на него дължим избора на мястото на 11 юли 1895 - срещу парламента, където трябва да се изгради храм-паметника „Св. Александър Невски", вътрешен министър в кабинета на Стоян Данев в страшните юнски дни 1 юни – 4 юли 1913 г., пълномощен министър в Лондон (1912 – 1914) - като такъв подписва мирния договор с Турция на 17 май 1913 и Петербург (1914 - 1915), откъдето е отзован скандално след негов рапорт до цар Фердинанд, в който се противопоставя на следваната официално политика, за което е даден и под съд.

 

След фаталния край на Първата световна война, отново е на линия (както след принудителната емиграция 1886 - 1888 и елиминиране от острастените борби през 1888-1894) - включен е в гарнитурата за съставяне на ширококоалиционен кабинет през април – май 1919 год., като кандидат-премиер, но остава само военен министър при Теодор Теодоров за пет месеца (8 май – 6 октомври) през 1919 г., когато се съгласява да предаде военно-морските съдове и затворите на пушките и оръдията на окупационните власти на ген. Кретиен и външен министър на първия коалиционен кабинет на Стамболийски (7 октомври 1919), от който е отстранен на 16 април 1920.

 

За депутат Маджаров е избиран многократно - в Източна Румелия - 1880-1885 и в съединеното Отечество - 1894-1911, 1919-1931 г. Два пъти е подпредседател - на V ВНС, в което гласува промените в Търновската конституция на 8 юли 1911 и на XV ОНС (1911-1912), което подготвя страната за Балканската война. Напуснал кабинета на Стамболийски, Маджаров подобно на своите събратя по съдба Т. Теодоров и Ст. Данев, намира пристан в Демократическия сговор, основан на 10 август 1923 година и остава депутат до 15 май 1931, след което е свидетел на поражението на Сговора и на победата на Народния блок на изборите на 21 юни 1931 г.

 

В края на живота си е изолиран от голямата политика, особено след налагането на царския безпартиен режим от 21 април 1935 г., но следи живо събитията в страната и света, оставайки си демократ по убеждение, англо и русо (т.е.сьвето) фил.

 

Авторитетът му е бил безспорен за управниците ни. За това е викан на аудиенция при Борис на 21 октомври 1939 г. за беседа по външнополитическите ни приоритети, когато се и застъпва за „един истински неутралитет, честен, открит, без скрити цели, не неутралитет - параван".

 

Във военните години съчувства на антихитлеристката коалиция и СССР, вярва в бъдещето на една нова България. (Ветеранът Стоян Данев също си предлага услугите на Муравиев с оглед връзките си в Русия на 6 септември 1944, заявявайки му: „Вие знаете моите връзки и моето влияние в Русия. Ако намерите за необходимо аз съм винаги на разположение"), но по ирония на съдбата загива под американските бомби, заедно с жена си, дъщеря си Василка, единствения си внук Петко Войников и снаха си Саша Пундева - Войникова. Според признанието на негови близки е чакал спасение от Червената армия.

 

Може би и затова новите комунистически управници му се отблагодаряват - Георги Караславов в очерка си „София под огън и желязо" (1945) и секретарят му Веселин Андреев (1937-1940), чиято е основната заслуга за издаването на пълния вариант на неговите „Спомени" през 1968 г.

 

Смятан дълго време за блестящ публицист-стилист, мемоарист и преводач („Война и мир" и „Ана Каренина", 1889), днес около името на Маджаров не се шуми.

 

В последната книжка на сп. "Летописи" (1998) излезе фрагмента от прочутия му „Дневник", воден от него от 1915 до 1944 г. под заглавие „Правителствената криза през април 1919 г." и това като че ли бе предпоследния жест към паметта му, преди преиздаването на неговите мемоари през 2004 г. Ясно е, че е обидно малко, но е и достатъчно симптоматично за сегашното ни време на преоценка на ценностите, делата, а и греховете на водещите родни русофили...".

 

В дългогодишните си публицистични и парламентарни изяви Маджаров демонстрира трайни черти от характера си. Пласира добродетели и недостатъци, характерни за произхода и партийната си принадлежност. Той действително е българин от старо време, достолепен консерватор с ярка русофилска насоченост и пиетет към конституционно-парламентарните порядки.

 

Естествено е да носи в себе си и налепите на народняшката си коруба. Затова идеализира управлението на Гаврил Кръстевич в Източна Румелия като връх на демокрацията, когато областта била първата българска република (?), по тази причина възхвалява правителството на Стоилов, възстановил дипломатическите отношения с Русия (2 февруари 1896) и дошло на власт след като „народът въстана против тиранията".

 

Затуй пише и прочувствена елегия за последните години (1898-1901) от живота на идола си Константин Стоилов, представяйки го едва ли не като мъченик на нашата политическа действителност, превърнал се в опозиция, подобно на Маджаров в умерен либерал, забравяйки за отговорността му при убийствата на Стамболов (3 – 6 юли 1895) и Алеко Константинов (11 май 1897), за налагането на „шуробаджаникизма", за кървавите избори на 11 септември 1894 и 18 ноември 1896, а за 20-годишнината на Балканския съюз издава мемоари с помпозно и лъжливо заглавие, в които изобщо не става дума за „дипломатическата подготовка на нашите войни", а за неговото лично участие в „голямата политика" през 1912- 1915 год. като убеден англо и русофил.

 

В парламентарните му изяви си остава на нивото на българската политическа класа - активен, динамичен, с винаги конкретно подготвени изисквания и предложения в рамките на установените законови норми.

 

В сесията на областното събрание – 13 октомври – 13 декември 1880 г., например, той се изявява и като секретар, и като активен участник в дебатите. Заради това на 20 октомври прави критично изказване, че „ако идущата сесия правителството не изпрати поправен бюджет, тогава събранието е в право да възнегодува против това, "тъй като се съмнява, че „ще ся представи през тая сесия (поправения бюджет - б.м.) и за това скърби".

 

Благодарение и на неговите усилия с ударно темпо местния парламент гласува законопроектите за печата (2 декември), народното образование (4 декември), владалата (9 декември) и „бюджетопроекта за финанциалната 1881-1882 година" (13 декември).

 

Толкова съпричастен и всеотдаен е в парламентарната си дейност и след това. В V ВНС подкрепя промените в конституцията на 8 юли 1911 г., "което не му пречи на 1 юли с.г. в престараването си да наложи тридневно изключване от заседания на парламента (съгл. чл. 74 от правилника му за работа) на депутата Иван Георгов - „за обида на държавния глава", тъй като народният избраник разкрива в изказване от трибуната, че през 1897 г. народняшкото правителство е увеличило кредита за медалите и ордените от 23 000 лева (1895) на 60 000 лева в угода на държавния глава „ за една институция, която развращава гражданите", а след негодуванието в обществото правителството на Каравелов-Данев ги намалило през 1901 година наполовина - на 30000 лева...

 

Това са разбира се, гримасите на времето.

 

През 1915 година Маджаров ще изпее лебедовата си песен като царски дипломат в Русия и ще влезе в открит конфликт с Фердинанд, а през есента на 1939 година ще обвинява правителството на цар Борис III в нечестен неутралитет, недоволен, че монархът не може да му даде “едни солидни аргументи за следваната външнополитическа линия” и опасявайки се, че правителствените фактори, поддържайки Германия “ще си счупят главата тоя път, ако вървят така, но какво е виновен българският народ, за да страда заради тях?”.

 

Веселин Андреев в есето „Копривщенинът" акцентира на антимонархическите изказвания на Маджаров през 1939 г., на спомените му за демократичната република Източна Румелия, търсейки родствена връзка с вуйчото Гаврил Хлътев - Георги Бенковски. Вероятно в съзнанието на стария политик се е извършвал болезнен катарзис, минаващ през върховите му журналистически достижения – от „Смъртта на Скобелева" (в-к „Марица" – 29 юни 1882), „Той е доволен" – за Дуранкулашките бунтове (в-к „Мир", 7 март 1900, за което редакторът Иван Недев е осъден на 4 месеца затвор и глоба от 1500 лв. от Софийски окръжен съд с решение от 1 май с.г.) до антрефилето в рубриката „Оттук-оттам" на в-к “Мир"от 23 октомври 1939 г., в което изтъква обективната информация, идваща от Англия за жертвите и хода на Втората световна война и достигайки до перспективата България да влезе в съветската орбита за своето бъдещо развитие.

 

Вече посочих, че в тая насока е разсъждавал Стоян Данев, което ме и навежда на мисълта, че зарибяването на русофилите с приказките за сталинския рай (вкл. чрез в-к „Работническо дело", който Маджаров редовно е получавал и следял) поне у нас е вървяло без особени усилия в края на 30-те и през 40-те години на миналия век.

 

За мен е повече от ясно, че Маджаров започва да издава книгите си от 1925 година насетне с определена прагматична компенсаторна цел. За него мемоарите и документално-историческите му хроники са алиби, терапия срещу преживените грешки, защитно слово против опонентите и амбициозен опит да остане в съзнанието на поколенията ако не като политик, то поне като писател, без първоначално да има амбиция да бъде такъв.

 

Налице е и неизбежната диференциация - дневникът, воден от 1915 до края на живота му е за собствена консумация и удовлетворение - въпреки, че за нас е най-интересен и важен, журналистическите му работи след 1879 г. така и не излизат в отделни томове (в противовес на един Димо Кьорчев, който издава само политико-публицистични творби, докато чисто литературните му излизат посмъртно), за поетичните си опити се сеща с умилителна насмешка, но основното си творчество - във високата гама на художествената словесност, публикува от 1925 година.

 

Ако като мировъзрение и художествени възгледи той да е в групата на приятелите си съмишленици Вазов, К. Величков и Иван Гешов, не можем да не отбележим усилията му, освен да изтъкне собствения си принос, с част от съчиненията си да се утвърди и като безспорен и авторитетен историограф на своята формация и поколение, гонейки нивото на Захарий Стоянов, Влайков и Симеон Радев.

 

Маджаров има.самочувствието на реализирал се политик и дипломат, вярно и предано служил на партия и монарх, независимо от гафовете, пропуските и неадекватните действия. Той може и да е направил преценка на ролята на царския институт у нас, ако и официално тя е по-скоро приглушено-критична спрямо Фердинанд в - „Дипломатическа подготовка на нашите войни” (1932), главата „Последно предупреждение и последна песен", но спрямо личната си роля в политическите борби смята, че винаги е заемал правилна позиция, че е защитавал народните и националните интереси, че е безгрешен.

 

Оценява се като успешен финансист в екипа на Гаврил Кръстевич („Източна Румелия" 1925 год.), като важен участник в прехода към демокрация след падането от власт на Стамболов ("От самовластие към свобода и законност", 1936 год.), като примерен последовател на големия Константин Стоилов ("Последните години от живота на Константин Стоилов", 1927) и като меродавен фактор за съставяне на ширококоалиционен кабинет на националното единство ("Правителствената криза през април 1919" (1919-1998), чийто провал на 22 април – 5 май нов стил) е едва ли не загуба за България...

 

Рядко Михаил Маджаров излиза от официозната рамка, трудно смъква фрака и цилиндъра, (а е бил и заместник-премиер на Теодор Теодоров), дипломатическата броня и изкусната целесъобразност, за да ни допусне до себе си.

 

Тогава наистина става по-непосредствен и земен, връща се в младостта си, разказвайки сладкодумие и образно за фамилията си, за родната Копривщица, за първото си пътуване до Цариград, Александрия, Кайро, Яфа и Ерусалим, за първите си сблъсъци с гръцкия религиозен фанатизъм на Тодоровден в църквата „Свети Никола" в Ерусалим, когато става и медиен герой в дописката във в-к „Македония", бр. 23 от 1869 год., пресъздала сблъсъка с фанариотския поп, попречил на младия Михаил да запее на старобългарски апостола. ("На Божи гроб преди 60 години и днес", 1929 г.).

 

Тези негови спомени и пътни бележки носят атмосферата и настроението на образци като „Ранни години" (1955-1967) на Симеон Радев. „Капитан" (1940) на Яна Язова или „Блянове край Акропола" (1938) на Димитър Шишманов. В тях Маджаров е автентичен и искрен, защитаващ призванието си на поклонник-пилигрим и гражданин на света. Добавката за второто пътуване през 1926 с кораба „Цар Фердинанд" е по-суха и делова и носи белезите на фрагментарен дневник-бележник.
Любопитни са размислите му за ционисткия потенциал в Палестина, за силата на младата фашистка идея на Мусолини в Родосто, сдържаната му оценка за болшевишката инвазия и последователния му русофилизъм дори през 1926 год. Не е случаен фактът, че на Великден 26 април 1926 г. е отново в Ерусалим и от руския православен храм „Вознесение" продължава да пее дитирамби за панславизма и православната руска душевност. Освен това не пропуска да посочи, че е син на най-богатия копривщенец и че още 15-годишен става хаджия, което е нещо като лорд за нашите условия...

 

Заедно с „Източна Румелия" (1925 г.), „На Божи гроб преди 60 години и днес" е репетицията - прелюдия преди книгата на живота му „Спомени" (1912-1944 г). Тя е писана с най-голяма любов, с най-силна страст, с желание да остави следа в литературата (а му носи и най-големите премеждия с цензурата при печатането на първия том през 1942 г. все заради “руската връзка”).

 

Плод на продължителната подготовка и преоценка на живота „Спомените" му са ценно и неподправено свидетелство за времето от 1854 до 1890 година, за възхода на родината и за бурните обрати в личното му обществено-политическо битие. Те са и хроника на епохата, и изповедно поднесен мемоар, и безхитростна автопсихохарактеристика, и свидетелство за налични белетристични умения в създателя си, мерещ ръст с колоси като Захарий Стоянов, Вазов, Симеон Радев в поредица от майсторски пресъздадени срещи и диспути с възлови фигури и личности в нашата история - от бащата на К. Стоилов - Стоил Захаралията до Георги Бенковски и неговата майка, от Вазов, Христо Данов и Любен Каравелов до Батенберг и Фердинанд, от Стамболов, П. Р. Славейков и Сава Муткуров до К. Стоилов, Иван Евстатиер Гешов, Иван Салабашев, Стоян Заимов, Ст. Бобчев, Гаврил Кръстевич, Драган Цанков и Константин Величков.

 

Безспорно това е трудът, с който Маджаров трябва да бъде запомнен като великолепен летописец и проникновен анализатор на течащото време, в което има възход и падение, любов, щастие (в семейството) и много страдание. Подобно на редица други мемоари и тези „Спомени" остават недовършени (Приключват на най-интересното място със сондажа на Петраки Аврадалиев за среща с Фердинанд в Пловдив малко преди падането на Стефан Стамболов от власт).

 

За това трябва да се съжалява, въпреки че одисеята му (подобно на Вазов) след 1890 год. е документирана и проследена в другите му издадени историко-мемоарни съчинения. На дневен ред е излизането на прочутия му .Дневник". За мен лично той е скритото съкровище, извор на нови сведения, оценки и емоции, документалният епос, в който Маджаров се е разкрил най-пълно и най-съкровено, свидетелството на привилегирования страдалец на едно бурно и разломно време на възход и погроми, в което можеше да се формира и устои твърдият характер на Михаил Маджаров.

 

Без съмнение не всичко в него е идеално и съвършено, с много неща от дипломатическата, журналистическата и мемоарната му дейност не сме съгласни, няма да приемем и днес, но това не означава, че трябва да го игнорираме или познаваме едностранчиво и непълно. Маджаров е хармонично-монолитен дух и ако искаме да разкрием тайната на един от водещите лидери у нас ще трябва да го познаваме комплексно - като вестникар, литератор, дипломат и политик.
И все си мисля, че в тази насока предстои още много работа, че са нужни още усилия, ровене в архивите и публикуване на неизвестни и забравени страници в полза на страната и на националната ни памет.

Публикувана в Минало

Жалко, че не е останала нито една фотография от първите български балове, вечеринки или приеми, за да видим как са изглеждали княза и гостите му в най-представителния си вид. Какви униформи, шапки, бални рокли и фини пантофки са се разхождали или марширували в залите на Двореца или по стълбите на Военния клуб... Какви брошки, пръстени, огърлици и диадеми са хвърляли блясък и сияние върху нечии гърди, коси и благороднически ръце.... Снимки няма, но има спомени, писма и дневникови записки, някои от които са удивително детайлни и точни.

Публикувана в Минало

С възкачването на княз Фердинанд Сакскобурготски на българския престол държавата трябва да получи своето утвърждение в света на коронована Европа, закрилата и помощта й. Но за целта трябва да сключи брак, съобразен с политическите сили на континента, както и с тези вътре в страната.

Публикувана в Минало

Антон Страшимиров пише за него: “Все пак той е една наша неизмеримост” . Това “все пак” не е случайно: Стефан Стамболов, ярка фигура в националноосвободителното ни движение и в новата политическа история на България, е изключително противоречива личност. Революционер, поет, политик, диктатор и страстен любител на буйните забавления, той често пъти минава границата на общоприетото и допустимото. За комарджийските страсти на държавника се е писало и говорило много. Знае се, че е можел да прекара в игра на карти денонощия наред. Трудно понасял загуби. Веднъж изгубил пет лева и разгневен хвърлил монетата в лицето на спечелилия – министър Иван Салабашев. Потърпевшият разтъркал слисан бузата си, след което моментално заложил тези 5 лева с надеждата, че ще ги загуби...

Публикувана в Минало