Карта на потенциалните териториални придобивки на Русия в Тихия океан, приложена от Миклухо-Маклай в писмо до Император Александър ІІІ от месец декември 1883 година.
Снимка: Wikimedia Commons
Този разговор в предаването „Дискусионно студио“ по телевизия СКАТ беше воден точно около Деня на независимостта на България. Темата беше независимостта на страните от „близката чужбина“ на Руската федерация. Водещият Стоян Иванов направи някои успоредици между историята на България от края на ХІХ век и историята на освободилите се съветски съюзни републики след 1991 година.
Говорейки за подобни аналогии, на мен ми се наложи да посоча интересния факт, че след като приключва работата си като императорски комисар в България, княз Александър Дондуков-Корсаков става Кавказки наместник. Това е позиция и титла, която отговаря примерно на длъжността и титлата „вицекрал“ в испанската колониална империя. Няма съществена същностна разлика между позицията и ролята на княз Дондуков в Кавказ и примерно вицекраля на Перу в рамките на Испанската империя.
Кавказкият край има Императорски наместник, а в земите на Руската империя в Средна Азия и в Сибир има генерал-губернатори. Това е същата колониална администрация, както в страните които имат задморски колонии. Кавказкият наместник е един перфектен „вицеимператор“ с изключително широки пълномощия. Твърди се, че той управлявал Кавказкия край доста добре, но за нас е по-важно обстоятелството, че след мисията си в България, Княз Александър Дондуков-Корсаков е изпратен да изпълнява най-вероятно още по-трудна задача.
Когато спорим дали Русия е била колониална империя или не, ако погледнем институционално, то тя е била една сто процентова колониална сила. Едно от възраженията, че Русия не е била колониална държава е, че териториите и са имали сухопътна връзка, че тя не е задморска империя. Всъщност, задморската империя на Русия просто не се е състояла. Тя завзема земи оттатък Беринговия проток – Аляска и десетилетия по-късно Алексей Вандам ще пише за „огромния проигран шанс на Русия“, която дълги годиин е имала пълен контрол на северната част на Тихия океан. Същият Алексей Вандам ще въздиша и по пропуснатата възможност, Русия да завладее Хавайските острови. Трудовете на Алексей Вандам са преведени и издадени на български, така че всеки може да се увери дали е така или не.
Русия продава на САЩ своите владения в Аляска, защото знае, че не може да ги удържи в случай на английска интервенция, а отношенията между Руската и Британската империя по това време не са никак добри.
Но ако Алексей Вандам се тюхка за неосъществени възможности, руският антрополог, пътешественик и политически авантюрист – Миклюхо Маклай, направо настоява пред Императора и пред военното министерство, Русия да се намеси в Папуа – Нова Гвинея. Първоначално той предлага на остров Нова Гвинея да се създаде държава – Папуаски съюз (естествено начело с Миклухо-Маклай като държавен глава), която да Бъде поставена под руски протекторат. Когато вижда, че руското държавно ръководство не е въодушевено от това да завладее земите около така наречения „Бряг на Маклай“, той настоява там да се направи поне руска военноморска база.
Императорът лично разпорежда морският департамент на руското военно министерство да проучи предложението на Маклай, когото той е приел и внимателно изслушал. От Адмиралстейството след внимателно проучване отговарят, че „Брегът на Маклай“ и остров Нова Гвинея се намират твърде далече от маршрутите по които би трябвало да крайцеруват руските океански бойни кораби. Те пресмятат, че за да стигне и да зареди въглища (по това време това е горивото на океанските имперски флотове) на Брега на Маклай, даден руски крайцер ще трябва да изгори повече въглища отколкото ще може да зареди. Проектът е отхвърлен не от глупост, а с доста рационални аргументи.
Впрочем, по-късно „Брегът на Маклай“ е колонизиран от Германия, но владичеството й там трае от ден до пладне. По време на Първата световна война, Япония завладява германските земи в Нова Гвинея и Бисмарковия архипелаг без каквито и да са трудности.
Но от изложеното се вижда, че Русия винаги е имала амбиции за създаване на отвъд морска колониална империя и тя постига определени резултати, но просто обстоятелствата са й попречили да я задържи. Така или иначе в навечерието на „късия ХХ век“, Русия е една „пар екселанс“ колониална империя, с тази разлика, че има сухопътна връзка със земите, които са нейни колонии. Впрочем, много от владенията на Русия със сухопътна връзка с „центъра“ са били по-недостъпни от задморските владения на други държави.
Достатъчно е да си спомним епопеята с построяването на Транссибирската железопътна линия и на Източната китайска железница и трудностите да се установи транспортна връзка с Далечния Изток, в частност с пристанището на Владивосток. Огромни територии в Сибир и днес са съвършено недостъпни, освен по въздуха.
С Февруарската революция от 1917 година, това положение се променя. Започват вътрешни преобразувания, но те не са довършени, защото следва ударът нанесен от Октомврийския преврат, който прекъсва работата по набелязаните промени и най-вече по учредяването на новата Руска република.
У нас малко се учи и още по-малко се знае за генезиса на отделните бъдещи 15 съветски републики, процесът по формирането им минава през различни етапи и дори премеждия, но важното е, че ако сравним създадените съветски републики с териториите на другите колониални империи, то до 1945 година нито една съветска република не може да претендира да е достигнала дори статута на доминионите в Британската империя.
През 1945 година Украинската ССР и Белоруската ССР се издигат в йерархията, защото при създаването на ООН на тях е даден статут на членове на Организацията на обединените нации. Сталин успява да си осигури три гарантирани гласа в Общото събрание (Генералната асамблея) на ООН с аргумента, че Украинската и Белоруската ССР са понесли най-тежките щети в човешки ресурси и в разрушения и материални загуби през Втората световна война и им се полага някаква морална компенсация. Така Украинската и Белоруската ССР достигат до положението на доминиони или дори мъничко повече.
Затова и разпадането на СССР през 1991 година наистина е началото на получаване на независимост за съветските републики. Тук трябва да се отбележи (това направи и водещият Стоян Иванов), че през последните години на съществуването на СССР, общо взето в периода на така наречената „перестройка“ на различни места в Съветския съюз имаше тежки етнически сблъсъци. Разбира се, най-драматични са събитията между Азербайджан и Армения, които още през 1988 година започват истинска война. В Грузия има масови протести, които са жестоко потушени. В Узбекистан има тежък сблъсък между местните узбеки и преселените там месхетински турци.
Един от най-показателните случаи е в Казахстан, където опитът на Горбачов да замени като Първи секретар на Казахстанската комунистическа партия местния лидер Дин Мухамед Кунаев с етнически руснак - председателя на КПСС в Уляновск – Генадий Колбин, довежда до истинско въстание (на първо място сред местната интелигенция, но и сред обикновените работници), така нареченият „Желтоксан“, когато декември месец посред зима, студенти са извозвани далече в степта и са оставяни да се връщат пеша десетки километри, а студентките са карани да свалят панталоните си и да седят в снега, защото „казахите се били навъдили много“…
Тогава в крайна сметка, Михаил Горбачов оттегля напълно неуместната кандидатура на Генадий Колбин и така изгрява звездата на Назърбаев. Моето лично убеждение е, че много от тези конфликти са провокирани от заинтересувани вътрешни страни и среди в съветската империя. Има и много доказателства – примерно за Сумгаитския погром има и преки и особено много косени доказателства, че той е режисиран и провокиран от тогавашния КГБ. Целта разбира се е варирала от елиминирането на някои неудобни за „органите“ политици, до създаването на обстановка на несигурност и нестабилност. За това в крайна сметка свидетелства и опитът за преврат срещу първия и последен президент на СССР – Михаил Горбачов, чрез така наречения ГКЧП – Държавният комитет по извънредното положение.
Но цялата работа има един още по-важен аспект. Договорът за функциониране на СССР не беше безсрочен – той си имаше срок и този срок изтичаше. ГКЧП се опита да овладее ситуацията в навечерието на изтичането на този срок. Едно от основните занимания на Михаил Горбачов по това време беше да подготви новия съюзен договор. В крайна сметка, Горбачов стана жертва на опита за преврат и в Беловежката гора беше подписан нов договор – договорът за създаването на Общността на независимите държави (ОНД). Там със събраха лидерите на трите славянски републики – РСФСР, Украинската и Белоруската ССР.
Междувременно, хората малко знаят за едно друго събиране на лидери на съветски републики, на което се съвещават вождовете на средноазиатските републики. На това събрание, лидерът на Туркменската ССР, който по-късно ще си спечели печална слава с екстравагантното си поведение и с диктаторските си замашки (даже ще бъде обявен за Туркменбаши – баща на туркмените и ще издигне статуя на баща си от злато…) – Сапармурат Атаевич Ниязов, предлага да се създаде съюз от средноазиатските републики. Това предложение не минава само защото казахстанският ръководител – Назърбаев възразява, че така ще се създаде противостоене между славянските и тюркските републики от бившия СССР.
Ако това предложение беше направено не от Ниязов, а от Назърбаев, нищо чудно и да се бяха създали два съюза на мястото на СССР, но точно последният се застъпва за придържане към формулата на ОНД. От друга страна, твърденията че в Беловежката гора Елцин се бил напил и взимал безумни решения, няма абсолютно нищо общо с истината. Всъщност, срокът на съюзния договор на СССР е изтекъл, но в Беловежката гора не се назначава „ликвидационен съвет“, който да дели имуществото на Съюза, а се предлага нова формула, много по-хлабава от формулата на СССР разбира се, формулата на ОНД, но тя все пак задържа под един покрив повечето от бившите съветски републики.
Тази формула в някакъв смисъл е вдъхновена от Британската общност на нациите. В нея естествено категорично отказват да участват прибалтийските републики.- Азербайджан също първоначално не участва, но остават трите големи, индустриални и населени славянски републики и това опровергава проклетисванията, че в Беловежката гора някакви престъпници „съсипаха СССР“. Срокът на годност на СССР изтече и той беше заменен от нещо, което беше политически възможно за осъществяване в този исторически момент – ОНД (Сообщество независимых государств – СНГ).
Друг е въпросът, че впоследствие тази Общност се оказа неефикасна и трудно работеща. Тя съществува и до днес, но освен работещата в нейните общностни структури бюрокрация, едва ли в момента някой се вълнува особено от нейната съдба. На практика, всяка от бившите съветски републики трябва по свой собствен път. Споменатият Азербайджан ще влезе в ОНД няколко години по-късно, но това ще е като някаква много скромна утешителна печалба за Москва, след като Хайдар Алиев е подписал „Сделката на века“, с която Баку се сдружава с най-големите световни нефтено-газови компании за експлоатацията на огромното находище „Азери-Чираг-Гюнешли“. Със „Сделката на века“, Азербайджан на практика направи това, което президентът Петър Стоянов наричаше „цивилизационен избор“ – ясно заяви на света, че се ориентира към западните енергийни пазари, в частност към най-големия такъв – европейският.
От своя страна, Украйна напусна ОНД със скандал, след незаконното анексиране на Кримския полуостров и началото на войната в Донбас през 2014 година.
Пак в хлабавото пространство на ОНД е създадена и алтернативната в определен смисъл формация ГУАМ – Грузия, Украйна, Азербайджан и Молдова, която известно време е и ГУУАМ, тъй като за известно време Узбекистан се включва в нея, но после я напуска.
През първите години след разпадането на СССР, Руската федерация няма нужда да се намесва едностранно и агресивно – тя е викана от различни страни в избухналите конфликти. Тогава Русия се намесва в конфликтите в Абхазия и в Южна Осетия, пак тогава се ангажира и в Приднестровието.
Така например, при цялата демократичност и добронамереност на Борис Елцин към останалия свят, руската страна предпочете да подкрепи абхазките сепаратисти, за да разполага с поне едно дълбоководно пристанище в Черно море – пристанището на Сухуми. Така само в Грузия бързо възникнаха два „замразени конфликта“. Можеше да има и трети в Аджария, но той беше пресечен от грузинските власти.
В Нагорни Карабах, руските части като цяло оказаха важно съдействие на Армения срещу Азербайджан по време на Първата Карабахска война. В Киргизстан и Таджикистан, руснаците постоянно играеха ролята на „миротворци“ в пограничните конфликти между двете държави.
Дълго време, Руската федерация запази контрола си и над полигона в Семипалатинск. Неслучайно, когато наскоро се заговори за възстановяването на използването на ядрена енергия в Казахстан, Президентът Токаев обяви, че по този въпрос ще се проведе референдум. Аргументът му беше, че в държава в която насред територията й е изпитвано ядрено оръжие, в това число и с надземни взривове, не може да се посяга към ядрената енергетика, без да се пита цялото общество.
(Край на първата част)
Пълният текст на разговора можете да видите адрес: https://www.youtube.com/watch?v=M_dYD7DgRT0
Освен основната илюстрация, представляваща карта на потенциалните териториални придобивки на Русия в Тихия океан, приложена от Миклухо-Маклай в писмо до Император Александър ІІІ от месец декември 1883 година са приложени и факсимилета от две писма:
- Писмо от Н. Н. Миклухо-Маклай до началника на отряда кораби в тихия океан за създаване на складове за въглища на островите в Тихия океан от 30 март 1883 година.
- Писмо от Министерството на Външните работи на Руската империя до Главния морски щаб във връзка с предложението на Н. Н. Миклухо-Маклай с резолюция „… въпросът да се смята за окончателно приключен. Да се откаже на Миклухо-Маклай“ от месец декември 1886 година.