През 1939 г. в София в печатницата на „Т. Драгнев и сие“ излиза много любопитния Възспоменателен сборник „Изпълнен отечествен дълг“, посветен на „българските евреи, участвали във войните“. Книгата се появява в последния възможен благоприятен момент за дискретна защита на еврейската кауза.
Знам с какъв труд се добрах до ЕДИНСТВЕНИЯ екземпляр от нея, съхраняван в университетската библиотека към СУ „Св. Климент Охридски“, който, естествено, не беше докосван осем десетилетия, и ми е ясно, чe e слабо известна за специалистите. Открих един интересен отзив на Henri Meirov (Анри Меиров) – „Размисли около една стара снимка (1912)“, поместен в “A Trip. Photographes by Nicky Davidov” (http://nickydavidov.net/ndvd/index.php?option=com_content&view=article&id=55;-1912&catid=43;anri&Itemid=56 ) където акцентът е поставен основно към Балканската война, докато за широката публика е напълно непозната.
Причината е тривиална – до 9.9. 1944 г., заради антисемитските страсти, раздухани след Коледа на 1940 г. и развихрилата се световна война, след 9.9.1944 г., защото част от еврейските активисти подкрепят БКП и Народния съд, осъдил на смърт и защитници на евреи като Тодор Кожухаров, подложили на преследване полк. Петър Дървингов през 1953 г. или потвърдили присъдата „ В името на народа“ за фигура като Сотир Янев…
Моят интерес към нея се оформи не веднага, но тъй като се интересувам от възлови факти в новата ни история, каквито са двете балкански и Първата световна война, водени за националното ни обединение и довели до две поредни катастрофи, ми бе любопитно да разбера какво е било участието на българските евреи в тези преломни събития.
Честно казано не знаех, че към 1939 г. в България са живеели 49320 евреи, от които само 1512 в селата, а във войните за национално обединение те са дали 951 жертви, от които офицери 31, подофицери 51 и редници 869. 870–ият загива в Сръбско – българската война.
Не допусках и че в йерархията има достигнали до висшия военен чин полковник, каквито са Рахамим Мушомов, Аврам Таджер, Морено Гарциано, д – р Самсон Алкалай или Арон Рафетов (стр.26), докато през 1912 – 1913 и 1915 – 1918 г. загиналите са основно подофицери, подпоручици и офицерски кандидати.
Контекстът, в който излиза сборникът е много важен и съдбоносен.
България е излекувала раните си от 1918 г., но цената е прекалено висока. В страната е установен монархически безпартиен личен режим Премиер е все още Георги Кьосеиванов, бивш началник на царската канцелария, парламентарни избори са проведени след четиригодишна пауза на 27 март 1938 г., но Търновската конституция не е възстановена, партийно – демократичната система е унищожена на 13 юни 1934 г.,, за сметка на все по явно засилващия се култ към цар Борис III, славен като вожд на нацията и вдъхновител на нейните успехи.
На 3 октомври 1938 г. в тържествена обстановка парламентът почита 20 г. от възцаряването на Борис, като краткото му слово, произнесено в образцов академичен стил – чувствам вещата ръка на проф. Михаил Арнаудов, негов някогашен частен учител, е изпратено с бурни акламации и ръкопляскания.
На 31 юли с. г. в Солун се сключва важно съглашение, с което България се споразумява със страните от Балканския пакт - Румъния, Югославия, Гърция и Турция - да премахне ограниченията си за своята армия, наложени от Ньойския диктат. 1939 г. е прочутата върхова година в нашето довоенно икономическо и стопанско развитие. Но и годината, в която новите съюзници – агресори в Европа - СССР и Германия, особено след сключения на 23 август 1939 г. пакт „Рибентроп – Молотов“ ,започват своите завоевателни действия, без да се съобразяват с международно – правните норми.
Любопитно е, че веднага след нападението на Германия срещу Полша на 1 септември 1939 г., на 3 септември Великобритания и Франция обявяват война на нацистка Германия. Но същите държави си затварят очите пред явната съветска агресия в същата Полша, почнала на 19 септември и особено след наглото нападение над Финландия на 30 ноември същата година.
Българското правителство предвидливо обявява неутралитет на 15 септември, един от последните далновидни ходове на отиващия си премиер, който ще бъде сменен на 15 февруари 1940 г. от германофила Богдан Филов.
За всички е ясно обаче, че ако войната стигне до родните граници, управниците ни ще трябва да направят избор – тежък, важен, необходим, съдбоносен. Защото не може едновременно да си миролюбиво настроен, да цениш и подкрепяш етническото и расово разбирателство и правата на малцинствата и същевременно да стенеш от несправедливия Ньойски договор, знаейки прекрасно, че единственият съюзник, който може да ти помогне за премахването на унизителните му клаузи, а и за възраждането на мечтата за национално обединение, е нацистка Германия…
Барутната атмосфера се усеща от страниците на сборника, появил се най–вероятно в самото навечерие на Втората световна война.
Внимателно е премислено каква да е структурата, а и съдържанието на книгата, за да излезе безпрепятствено и да подчертае лоялността на евреите към майка родина във време на изпитание и борби за национално единство. Не случайно последните редове на сборника завършват така – „Под трибагреника трябва да се притъпят всички политически и расови различия. Пропити от един дух, всички трябва да отстояват твърдо жизнените интереси на страната и да ратуват за една национална, икономическа и политически мощна България под скиптъра на негово Величество Цар Борис III“ (стр.112).
В предговора най – дейният участник в проекта , ангажиран от редактора ,театралният режисьор Леон Струти, Данаил Кацев – Бурски отбелязва – „Времената, в които живеем, са препълнени с ужаси и страдания. И българските евреи, отрасли и откърмени в духа на борците на свободата, не могат да се не радват на свободата, която имат в пределите на българското си Отечество. Поколенията, идещи след нас трябва да имат за пример падналите техни бащи и братя по бойните полета, да вървят по техния славен и огрян от ореола на победите път и да обичат земята, за която те мряха“. (стр.6 – 7).
Преди предговора обаче е поместена снимката на владетеля – мъдрият и миролюбив наш цар е индулгенцията, която ще осигури безпроблемно печатане на книгата. Сякаш и това се е видяло недостатъчно за създателите му. Затова са решили да се презастраховат с още две важни свидетелства.
Първото е откъс от писмо на български евреи, заселили се вече в Тел Авив , осигурили част от финансирането на проекта, до военния министър ген.Теодоси Даскалов, в което те верноподанически посочват – „Ние държим високо знамето и ценим името на Отечеството ни – България и Ви уверяваме, че пред английските власти сме примерен елемент, с което славим името на Родината.
Господин Генерал, ние долуподписаните Ви донасяме, че ако България ни призове още веднъж, ние сме готови пак да се жертвуваме за нашето Отечество и за нашия любим и мъдър Цар Борис III“.(стр.7).
Второто е на бившия премиер Никола Мушанов.
Малко патетично, но точно и ясно той посочва – „Почтително се прекланям пред светлата памет на падналите по бойните полета за величието на Отечеството ни граждани от еврейски произход. С кръвта си те запечатаха обичта и предаността си към земята, в която са се родили и живели. Отечеството ще им бъде вечно признателно, а техните сънародници с гордост ще посочват на градющите поколения героичния им пример.“(стр.8).
До приемането от 25 ОНС на 24 декември 1940 г. Закон за защита на нацията - копие под индиго на Нюрнбергските предписания от 15 септември 1935 г. - остава малко повече от година…
“Изпълнен отечествен дълг“ е сборник със смесено съдържание.
Основният акцент е да се разкрие пред редовия българин облика на средностатистическия евреин, който в мигове на върховни изпитания не се крие, не абдикира и не се страхува от поемане на отговорност, а е готов , заедно с всеки наш войник и офицер , да се бие за свободата, единството и величието на родината.
Преобладават основно спомените от Първата световна война – Балканската , Междусъюзническата (присъства кратък „Епизод от Междусъюзническата война – 1913 г.“) и Сръбско – българската (белетристичният фрагмент „Сладката смърт“), са само маркирани.
Има текстове, които клонят към разказа – „Из близкото минало“ на Тодор Кожухаров, „Подвиг“ на Любомир Бобевски, налице са и кратки мемоарни скици като „Моско!“, подписан от „Боен другар“.
А сред многото въспоменания рязко се откроява блестящия и прецизен политологически анализ на Сотир Янев „Съвременният национализъм с оглед на българската държава“, както и цялостния и проникновен преглед на българо – еврейските контакти през вековете в изследването на Данаил Кацев – Бурски, озаглавен „Българи и евреи“.
Германският възпитаник Сотир Янев срещу нацистката расова теория.
Текстът на Сотир Янев (1891 – 1943), бъдещ депутат в 25 ОНС и председател на парламентарната комисия по външна политика, издава ерудираност и научна обективност и аргументираност – „От гледището на история и биология чистата раса е една недоказана научно хипотеза. Философът Освалд Шпенглер отрича чистата раса. Отрича я и идеологът на германския национализъм Мьолер ван ден Брюк. И най – чистата раса, това е положително, е сложен продукт на смешения и кръстосвания. Това е думата на науката.“ (стр.10).
След като полемизира открито с нацисткия постулат за чиста раса Янев осмисля и прочутия труд на Ортега и Гасет „Бунтът на масите“(1933), съгласявайки се с мислителя, че „тайната на националната държава трябва да се търси в нейното особено вдъхновение като държава, в нейната политика дори, а не в принципи, чужди ней от биологично или географско естество.“
Разсъждавайки върху значимостта и виталността на българската национална идея Янев приема, че тя „непринудено е внедрена в душите на всички социални класи и всички народности, включително малцинствените. Как иначе ще изтълкуваме проявеният героизъм от българските войници : турци, евреи, гърци и др., ако не като проява на предаността към българската държава и към нейните морални и политически олицетворения. Защото без любов към българската земя няма героизъм, няма жертвоприношение“. (стр.15)
Янев е наясно с неосъществения национален идеал и със сложната международна обстановка, затова пледира за „свободна обществена солидарност под егидата на българската държава“. (стр.16)
Във вътрешната политика трябва да се осъществи „заздравяване на политическото единство, наречено българска национална държава. И тук всяка бруталност и всяко варварско интерпретиране на национализма не ще покачи курса на българския лев и моралния курс на българското име. И тъкмо от тази гледна точка мене ми се виждат твърде изкуствени и пакостни раздухванията на националните страсти и подражателните лозунги от чужди политически доктрини, създавани другаде за нужди и цели , с които българска съдба няма нищо общо.“
Нея я очаква осъществяване в бъдеще. Но „Ако вътрешното обединение на национална и социална база ние не бихме могли да постигнеме в най – решителните часове на нашата създаваща се история, това би било лошо указание за нашата способност и към по – широки обединения.“ Точно затова българският национализъм трябва да е „за вътре и за вън уравновесен, човечен и годен да мобилизира всички сили, без разлика на вяра и народност, за едно голямо дело, което да ни обединява и вдъхновява сега повече, отколкото беше през войните“. (стр.16)
„Българи и евреи“ на Данаил Кацев – Бурски (1888 – 1958) разкрива съжителството на двата народа през вековете.
Ако и да е мини студия „Българи и евреи“ е написана стегнато, занимателно и на популярен език. На мен ми беше любопитно да разбера, че според Данаил Кацев-Бурски, за създаването на славянското писмо Св. Кирил е използвал еврейската азбука (стр.99), да установя колко сродни думи и изрази има в двата езика (стр. 95 – 96), да се почувствам горд, че етническата и верска толерантност е налице и при управлението на Иван Шишман и Иван Страцимир, за което свидетелства документ на Бдинската еврейска община от 31 октомври 1376 г. (стр.101), че еврейските първенци от столичния търновски квартал „взимали участие в държавното управление и се ползвали с еднакви граждански и политически права, както българите“. (стр.101)
Местоположението на еврейския кватал във Велико Търново се установи коректно през 1993 г. от Иван Чокоев и Константин Тотев в тяхното съобщение „Еврейският квартал в Търновград през XIV век – опит за локализация“, сп.“Исторически преглед“, 1993, год. L, кн. 4 – 5, стр.100. То е северозападно от хълма Трапезица, тъй като през Средновековието на „друговерците“ не е било позволено да се заселват в кварталите на православните, затова се е избирала периферията на столицата, която обаче в случая със столицата на Второто Българско Царство се оказва сред най – стратегическите места в плановата схема на Търново.
Разположението му „най – добре отговаря на условията за тържище, тъй като оттук са влизали в Търновград и пътят, идващ от сегашното село Самоводене и този, слизащ от намиращото се североизточно от града плато, наречено Гарга баир. Потокът на минаващите през този кръстопът на столицата е бил твърде голям и затова от тази страна бил разположен един от основните проходи за крепостта Трапезица“.
Евреите помагали за откъсването на българите от духовното робство на цариградската патриаршия, като например в Пловдив памукчията Арон подпомага владиката Паисий с 10 лири турски и 70 гроша бели меджидии. (стр.103)
Дори великият Левски е разчитал на верни другари евреи като Герон в Пазарджик и Рахамим в Русе, а в Областното събрание в Източна Румелия дейно участие взимат Израел Гарти от Стара Загора , Моше Басан от Ямбол и Сабитай Грацияни от Пловдив.
Авторът не забравя за заслугите от участието във войните за национално обединение, вследствие на което „наред с гробовете на българските герои се редят и тия на техните другари евреи, чиито имена в навечерието на празника на храбростта се повикват през време на зарята с церемония, уреждана от всеки гарнизон като се чува отговора : „Падна на бойното поле за Родината“. (стр.104 – 105)
От поместените в сборника текстове откроявам „Из близкото минало“ на Тодор Кожухаров (1891 – 1945).
Това е малък белетристичен бисер. Стегнат, ярък и емоционално разтърсващ разказ , разкриващ непретенциозно, но ефектно делото на редови герой, наречен условно от автора Нисим. Войникът Нисим извършва подвиг през Първата световна война. Българската верига е на сто крачки от неприятелския окоп. В най - критичния момент Нисим „се изправя прав и пръв се хвърля в окопа, другарите му се увлекли по неговия пример и ротата записала бляскав подвиг“.
След сражението „ротният командир посещава в болницата ранения Нисим, окачва на гърдите му златния кръст за храброст и го пита :
- Кажи ми юначе, кое те направи тъй безразсъдно храбър? Може би ти искаше да докажеш, че и между евреите се намират храбри войници?
- Съвсем не, господин капитан!
- Може би ти желаеше да видиш своите домашни и да получиш отпуска след сражението?
- И това не е, господин капитан!
- Тогава ти си мечтал за златен кръст?!...
- И това не ме блазни, господин капитан…Че колко пари струва този кръст, ако река да го продам?...Аз съм богат човек, галантерия на едро имам…
-Тогава? Кое те стимулираше в този подвиг?
- Сметката, господин капитан, само сметката и нищо друго.
- Каква ти сметка, бе човече, ти луд ли си?!?
- Сметката, господин капитан, аз съм евреин и знам да правя добра сметка… Пресметнах, че ако бягам назад трябва да измина хиляда метра под убийствения огън на противника, което ще рече една вероятност от деветдесет на сто да бъда убит. Ако бягам напред трябваше да измина само сто крачки и вероятността да бъда убит е несравнено по – малка. Ето такава ми беше сметката…
Ротният командир беше принуден да свали шапка пред тази тънка сметка на Нисимчо“. (стр.33 – 34)
А за нас остава единствено да признаем белетристичното умение на Кожухаров и да се радваме на поредния му, изтупан от праха непознат прозаичен шедьовър…
Другият разказ е дело на небезизвестния Любомир Бобевски (1878 – 1960) – „Подвиг“.
Написан е темпераментно и с емоционален плам. Образът на симпатичния Нисим, превърнал се пред очите ни в герой, особено при пленяването на вражеското знаме, е претворен майсторски и със замах, но като цяло „Подвиг“ отстъпва по простотата на изказа и непосредствеността на емоционалното въздействие на опуса на Тодор Кожухаров „Из близкото минало“.
Еврейският войник и подофицер са представени комплексно и всеобхватно по фронтовете – особено на Първата световна война. Ще ги открием в Тракия, Македония и добруджанските степи.
Това са лекари – д–р Саулов в „Един дружинен лекар“ и Ашеров в „Евреинът Ашеров“, офицери – подпоручик Рубенов, загинал в ада на Дойранската епопея на 14 септември 1918 г. в „Последни дни“; поручик Исак Розанов , получил германски железен кръст за храброст при отбраната на Ресен на 13 март 1916 г.; взводен командир – старши подофицер Бохор Нисимов Йомтов, отишъл си със смъртта на храбрите при нощната атака на връх Голаш на 24 ноември 1915 г. – „Нощна атака на връх Голаш“; радиотелеграфист – „Телеграфистът Бенямин“ (Натан), възстановил връзката с батарейния командир под дъжд от куршуми при отбранителните сражения край Серес през лятото на 1916 г. и съвсем обикновени войници, извършили героични дела, които биха били гордост за всяка армия.
Такива са:
Насим Меворах Хаимов, отличил се на Южния фронт с отмъкване на баките с противниковия обяд, със залавянето на пленник – „език“ и най – вече с пленяването на знамето на врага, при който подвиг „Насим загина под смъртоносните удари на вражите ножове“ (стр.61 - „Подвиг“);
продавачът на фъстъци Бохор от едноименната скица на свещеноиконом Атанас Маджаров, дал приноса си за изтласкването на руските войници в един от участъците на Добруджанския фронт.
Сблъскваме се и с куриозен факт – за ломския евреин Мойсей Яков са поместени два спомена – „Моско!“, подписан от анонимен „Боен другар“ и „В историята на българското племе…“, дело на М.Охраниев.
Това обаче съвсем не е случайно. Оказва се, че съименникът на библейския пророк, водач и законодател е бил „телефонен факир“, като при Тараверди „той загубва три коня и все пак успя да възстанови телефонната връзка“. (стр. 63)
Мемоарните скици, очерци и фрагменти са написани искрено и непосредствено от широк спектър автори. Между тях откриваме и професионални писатели като Тодор Кожухаров и Любомир Бобевски и свещеници като Атанас Маджаров, висши офицери – полк. Петър Дървингов (1875 – 1958), участвал в сборника с текст – смесица между есе и научно изследване – „Евреите в Българското Отечество и участието им във войните“ в качеството си на генералщабен офицер, за да стигнем до генерал Сотир Маринков, бивш началник щаб на армията от 1929 – 1930 г., автор на топлия и задушевен мемоар „Един дружинен лекар“, запасният генерал Лазар Козаров (1864 – 1945), написал спомена „Последни дни“ и някогашния премиер Никола Мушанов (1872 – 1951), отчел се с пет дежурни, но пък много важни изречения.
Най – ценната за мен информация открих в края на сборника.
Това е списъкът със загиналите във войните за национално обединение евреи.
От него разбираме, че през 1912 - 1913 г. загиват общо 236 евреи, призовани под знамето на родината, от които редници 225, подофицери – 8 и офицери – 3. Логично е в Първата световна война жертвите да са доста повече – 715, от които редници – 644, подофицери 43 и офицери 28.
Общо за 6 години загиват 951 евреи.
Най - много са от София – 296, от Пловдив – 109, от Кюстендил – 47, от Шумен – 44, от Дупница и Варна – 41, Ямбол – 35, Русе – 33, Пазарджик – 32, Карнобат – 25, Казанлък – 23, Бяла Слатина – 21.
Сред жертвите преобладават редниците, следвани от подофицерите. Сред офицерите откривам основно подпоручици – като Давид Щайнберг и Адолф Фархи и офицерски кандидати – Арон Нисимов и Йосиф Фархи…
Подробно са описани чина, името, презимето и фамилията на починалия, от коя част е, месторождение, дата на смъртта, къде е убит или умрял, местонахождение на гроба, местожителство, занятие и в кои войни е участвал , обхващайки страниците от I до LXII.
Списъкът е пълен, точен и прецизно поднесен.
Според авторите на сборника „верен и напълно сходен със списъците на отделението Военни музеи, паметници и гробове“. (Информацията е на последната, необозначена страница).
Съществени уточнения и изправяне на допуснатите грешки на част от загиналите прави Анри Маиров в своя „Възпоменателен албум на падналите за обединението на България войници – евреи през Първата балканска война (1912 – 1913)“, съставен на 26 април 2013 г.
Той дава списък на 13 загинали евреи, чиито записи във Възспоменателния сборник е идентифицирал като двойни, докато пет записа на загинали от същия сборник не са на евреи.
Скритият замисъл около издаването на книгата е най-вероятно изясняване броя на загиналите за обединението на България еврейски войници и офицери.
Да не забравяме, че по направен отчет на Благотворителното дружество на участвалите във войните български евреи за 1933 г. е установен непълен списък от 859 души. Имената от него фигурират върху паметните плочи в предверието на Еврейската болница - паметник, осветен през 1934 г.
Сборникът излиза в последния възможен за това момент.
На 24 декември 1940 г. вече е приет Законът за защита на нацията, а през 1943 г. се води продължителна и упорита борба за спасяването от лагерите на смъртта на българските евреи.Акцията започва от Кюстендил на 8 март, за да се стигне до прочутото писмо на подпредседателя на парламента Димитър Пешев до премиера Филов от 17 март, коствало му поста на 26 март.
По същото време монархът също маневрира и предлага евреите от старите предели на царството да се ползват като работници при строежа на пътища.
Цар Борис убеждава германското ръководство, че у нас условията са различни от тези в Райха и не бива да се прилагат същите мерки, както в Германия. Немските съюзници склоняват на компромис – това е видно от директива № 422 от 4 април 1943 г. на външния министър Рибентроп до посланика в България Бекерле.
Спасени са 48 000 евреи от старите предели на царството, в присъединените към царството на 19 април 1941 г. Македония и Беломорска Тракия положението е по – различно.
Първо – няма активно обществено мнение, готово да се застъпи за местните юдеи и второ – с разпоредба от 5 юни 1942 г. всички югославски и гръцки поданици от тези територии получават българско гражданство, с изключение на евреите, които са лишени от него по силата на българското антисемитско законодателство.
В резултат на това 11 343 души са депортирани в Аушвиц и Треблинка, от които оцеляват само 12. Аз не искам да влизам в диспут можела ли е да бъде друга тяхната съдба, но ми е ясно, че вина за смъртта им носи българското правителство и държава. Не и народът ни.
Той е направил, каквото трябва, при това в наистина в екстремни условия. За да докаже за пореден път своята толерантност, етническа и верска търпимост. И да допринесе за признаване на държавата Израел на 29 ноември 1948 г.
Примерът откриваме и в този непознат, но толкова ценен сборник – „Изпълнен отечествен дълг“, възкресил приноса на българските евреи към тяхната родина в преломните години на борба за обединение и възход, излязъл в мрачната 1939 г., сякаш, за да потвърди онези национални добродетели, с които сме в правото си да се гордеем.
А паметта за падналите на бойните полета на България еврейски граждани трябва да бъде пазена. Убеден съм в това.
И е похвално, че столичната общинска власт в лицето на зам. – кмета Тодор Чобанов и в присъствието на председателя на организацията на евреите в България д–р Александър Оскар на 27 септември 2017 г. откри възпоменателна плоча, почитаща евреите, сражавали се и загинали за България, намираща се в бившата Еврейска болница на ул.“Дамян Груев“.