Преди 95 години на посещение в България по покана на Българската работническа социалдемократическа партия (обединена) - БРСДП (о) идва високопоставен политик от Западна Европа. Раните от Първата световна война са още пресни, а трагедията да са част от бежанската вълна у нас е споходила стотици хиляди. Петнадесет дни в края на лятото на 1924 г. той прави обиколка на почти цялата страна и навсякъде вижда както нейните красоти, така и покъртителни картини. Посрещнат е радушно от обществеността и многократно му се налага да говори на митинги, които съпътстват пътуването през големи и малки градове.
След това посещение остават неговите записки, които издателство „Напредък“ отпечатва в книга през 1925 г. под надслов „България и Балканите“. Записките са придружени в изданието от материали на посрещналите го домакини от БРСДП (о) и обяснителни бележки относно срещите и изявите. През 1957 г. обаче се случва нещо интересно и непонятно. Комунистическата власт включва тънкото книжле в списъка на опасната литература, която е забранена за читателя и го заключва в хранилищата на библиотеките.
Кой е този европейски политик дошъл на място да се запознае с тегобите на българите след голямата световна баталия? Каква е била целта на визитата и какво са искали да му покажат и пожелали да стори за България неговите домакини? Какво всъщност е накарало комунистическата цензура да се страхува от записките, за да ги забрани и то в години, когато сталинската диктатура уж е отречена е и се прокарва у нас път на новата лъкатушеща „Априлска линия“? Това бяха въпросите, които ме накараха да се поровя и измъкна от затрупаните с праха на времето източници фактите, за целите и резултатите на въпросното посещение.
Видният европейски политик, който идва в страната ни на 30 август 1924 г. се казва Емил Вандервелд и по това време, както се посочва във в. „Народ“ бр.193 от 30.08.1924 г е „член на бюрото на Втория интернационал от преди 1914 г. и на Хамбургския интернационал“ (Социалистическия работнически интернационал учреден в Хамбург през месец май 1923 г. б.а.). Той е белгиец по произход и е роден на 25.01.1866 в град Иксел. Завършва „Право“ и „Обществени науки“ в Брюкселския свободен университет, където по-късно става преподавател. От 1886 година е член на Белгийската работническа партия. През 1894 г. за пръв път е избран в парламента от окръг Шарлероа, а в последствие е депутат от Брюксел. От 1900 г. е председател на Втория социалистически интернационал до неговото разтуряне поради избухналата световната война.
След началото на Първата световна война Вандервелд получава почетната титла държавен министър (04.08.1914 г.) и става първия социалист, член на белгийското правителство. На 18.01.1016 г. поема портфейла на министър на прехраната, а от 21.11.1918 до 24.10.1921 г. е министър на правосъдието. През този период той провежда реформа на наказателното право и въвежда всеобщо избирателно право. Автор е на редица съчинения в областта на правото, синдикалните дела, кооперативното движение и международните проблеми.
За него Янко Сакъзов пише в статията си „Емил Вандервелд гост на България“, публикувана в бр.194 от 01.09.1924 г. на в. „Народ“: “Емил Вандервелд е не само най-крупната фигура на международния социализъм, значението на която става все по-решаващо за европейската политика, но той е започнал да замества днес с успех оная голяма празнина в средата на цялата европейска демокрация, която смъртта на Жан Жорес бе причинила. Негов съвременник и ученик Вандервелд се ползва днес със славата на общественик, който най добре е осведомен и най-правилно разбира и изразява политиката на западните демокрации. Следващ непрекъснато събитията на Изток и на Балканите, той идва днес у нас да се запознае отблизо и непосредствено, както с демократическите и политически движения на Балканите, така и с онова тягостно международно и вътрешностопанско положение, което се създаде вследствие на световната война, за някои от балканските народи и населения.“
Емил Вандервелд действително е политик който проявява жив интерес към процесите в Източна Европа през онези години и не се бои да има непосредствен поглед върху събития, носещи опасния заряд и пламък на открито противоборство. След Февруарската революция през 1917 г. посещава Русия. През 1920 г. е в Тбилиси с делегация на Втория интернационал, месеци преди Червената армия да нападне и ликвидира Демократична република Грузия на 25.02 1921 г. На връщане от тази мисия, както е посочено в началната страница на книгата „България и Балканите“ той преминава с влак от Цариград, на път към Белград през България и успява да се запознае с българския министър-председател тогава Александър Стамболийски, който пътува от Харманли в същата композиция. По време на процеса в Москва от 8 юни до 7 август 1922 г. защитава групата на неразкаялите се десни есери на устроения срещу тях шумен процес от болшевишката власт. Тези международни изяви на Вандервелд неминуемо му отреждат етикета „опортюнист“, с който е закичен от комунистическата пропагандна машина. Той, етикета, ще се появи и при оценката дадена от болшевишките следовници в България за неговото посещение на Балканите, съпътствана, разбира се, с изредени грехове за участието му от името на Белгия при подписване на мирните договори във Версай, Сен Жермен, Трианон и Ньой.
Възниква естествено въпроса за причината Емил Вандервелд да бъде поканен от видни дейци на БРСДП (о) да посети нашата страна. Неминуемо освен търсеното признание за социалдемократическата партия в международното социалистическо движение, организирано в Социалистическия работнически интернационал (СРИ) на лице са и други цели. Най – ясно те проличават в цитираната вече статия на Янко Сакъзов, публикувана във вестник „Народ“ бр. 194:
„Българската демокрация ще изпълни и сега своя международен и културен дълг. Тя ще посрещне с достойнство един велик работник за человеческо добруване и се надява, че ще спечели за своето потиснато население един силен и влиятелен защитник. Нека прочие направим всичко, за да може нашия гостенин да получи всички необходими обективни сведения и впечатления, които да го накарат да обикне нашия народ и да се застъпи за едно негово по-справедливо международно третиране.“
Социалдемократите разбират, че страната ни е в международна изолация оставена сама да се справя с множество трудности и обкръжена от съседи, които я разглеждат като апетитна хапка за подялба в подходящ момент. Нужни са защитници и приятели, които да се застъпят за нея и да променят натрапеното мнение пред обществото в Европа за нашия народ.
А България по онова време е в действително тежка ситуация. Разбита и разпокъсана от войната и последвалите унизителни мирни договори, натоварена с непосилни репарации тя е приела на своя територия над 400 000 бежанци не само сънародници от Македония, Тракия и Добруджа, но и емигранти от Русия и Армения. За тези проблеми Европа нехае, а новообразуваната международна организация Общество на народите (ОН) не иска да научи. Както сам Вандервелд посочва в заключението на своите записки след посещението си: „В документите издадени от Обществото на Народите ний намираме точни и внушителни цифри за „изкоренените“ в други страни: 1 500 000 бежанци от Русия, 320 000 бежанци от Армения, 1 200 000 бежанци от Мала Азия, но там не се казва нищо или почти нищо за бежанци в България. Най-много, което срещаме там, е една бележка за 6 300 души българофони от Западна Тракия, които гърците изгонили през 1923 г. по военни съображения, когато в самата България бежанците от съседните държави, от Добруджа, от Тракия, от Македония, без да поменаваме за арменци и руси се наброяват със стотици хиляди и числото им расте всеки ден. А свидетелствата ни говорят, че подобни движения на населението под натиска на неприятности и често на заплашвания и насилия, имат много опасни последствия.“
Във вестниците не веднъж се цитират данни, че репарациите на всички победени страни във войната са коригирани в по-поносим размер и единствено само България е изключена от този процес. “Всички победени страни получиха облекчения в своите задължения. За България се прави изключение. А България е по бедна от Австрия и от Унгария, а с Германия и сравнение не може да има“, пише в уводната статия на в „Народ“ бр.193 от 30.08.1924 г. автора й Хараламби Христов.
Посоченото до тук е гарнирано и с амбициите на дейците на Коминтерна да използват Балканите и най-вече нашата страна като плацдарм на бъдещата световна революция. Резултатите от комунистическите бунтове през септември 1923 г. са плачевни, но сега целта е прехвърлена в друга посока. На 06.05.1924 г. е подписан т. н. Манифест във Виена, с който Коминтерна се опитва да сложи ръка върху въоръжените бойци от ВМРО за формиране на една бъдеща комунистическа федерация на Балканите, която ще се осъществи посредством пролетарска революция. Националното потисничество, бедността и мизерията са естествена хранителна среда за този процес. Политическото противопоставяне довежда до разрастване на насилието, съпътствано с поредица от убийства в името на интереси, инспирирани от вън.
Какво е положението в икономиката на България показва изказване в парламента на депутата от БРСДП (о) Асен Господинов, публикувано под заглавието „Прехраната в парламента“ в бр.151 от 10.07.1924 г. на в. „Народ“: „От 678 акционерни дружества с 1 900 000 000 лв. капитал, днес само 258 дружества с 780 000 000 лв. капитал се занимават с производство, а всичките останали 420 с 1 120 000 000 лв. капитал са се отдали на търговия и спекула….. Картелите, закупуванията на стоки с цел да ги монополизират – всичко това са престъпни похождения на капитала, които водят към скъпотия недоволство и бунтове…… Държавната намеса енергична, неуклонна и ефикасна – ето единственото средство за борба срещу антисоциалните проявления на спекулативния капитал…..Свободната търговия проповядвана от правителствените вестници „Мир“ и „Слово“ значи свободно ограбване, значи още спекула, скъпотия, изгладняване и израждане на народа.“
Според оценките на ръководните кадри на Коминтерна в Москва ситуацията на Балканите е подходяща за революция, а България въпреки претърпения неуспех в първия опит може да се превърне в нейното огнище. Затова трескаво се търсят последователи и се наливат пари за реализиране на идеята. Още в началото на предговора на своите записки Вандервелт пише:“ В момента на нашето заминаване (15 август 1924 г.) цялата буржоазна преса на западна Европа възвестяваше, че България, вследствие комунистическата дейност, подпомагана от земеделците се намира в навечерието на пожар и кръвопролития. През петнадесетте дни, които ний прекарахме там станаха седем политически убийства.“
Няма съмнение, в изпълнение волята на шефа на Коминтерна Зиновиев, агентите продължават да действат по революционния план, пренасяйки оръжия и отстранявайки несъгласните. В навечерието на посещението в. “Народ“ бр.191 от 27.08.1924 г. помества поредното кратко съобщение със заглавие „Болшевишкото оръжие“:“ Официално е издадено комюнике по откритото болшевишко оръжие. В изложението се казва, че всички заловени лица признават, че са пренасяли оръжие от Русия…..Второто заловено лице е Сакария Гиридилии от Севастопол капитан на моторна лодка. Той натоварил в Севастопол 120 сандъка с оръжие и го е докарал в България“.
На друго мнение за решаване на проблемите в България са социалдемократите. По време на Балканската социалдемократическа конференция проведена през март 1924 г. в присъствието на представителите на СРИ - Фридрих Адлер и Ираклий Церетели, БРСДП (о) се обявява срещу денационализаторската политика, провеждана спрямо българите в съседните балкански страни. Представителите на югославските и румънските социалисти се противопоставят на българската позиция да се разгледа в детайли положението на Балканите, но въпреки това в приетата резолюция на конференцията поемат ангажимент да се застъпят за пълното политическо равноправие на националните малцинства в духа на решенията на Хамбургския учредителен конгрес на СРИ. България е сред победените във войната страни и трябва да се отстоява и малкото възможно, за да се съхрани националното достойнство, ала за това са нужни приятели, влиятелни сред западното обществено мнение. Лидерите на социалдемокрацията у нас осъзнават, че един от тях може да стане именно Емил Вандервелд, който дава съгласие да изрази точната позиция, за да се преодолеят предразсъдъците и както сам посочва в предговора на своите записки „ да помогна на страдащите и да работя за закрепването на мира“.
Пътуването на Емил Вандервелд към Балканите започва в края на август 1924 г. За него съобщава социалдемократическия орган „Народ“ бр. 193 от 30.08.1924 г. в стил характерен за журналистиката от онова време. „Вандервелд лети с пасажерски самолет от Брюксел до Швейцария, от там с трен до Виена и сетне с параход до Белград и Гюргево, за да слезе накрая на българския бряг при Русе.“ Уводната статия на вестника от Х. Христов също е възторжена под заглавие „Нека приветстваме нашия гост!“:
„Днес вече гост на нашата партия и на България е Емил Вандервелд. През Гюргево, посрещнат от наши другари той ще слезе днес в Русе, дето ще държи първия си конферанс по международното политическо положение и за социализма след войната. От там придружен от наши другари той ще посети градовете Варна, Бургас, Пловдив, Казанлък, Търново и София“.
После следва информация за това какъв отговорен фактор в социалистическото движение е госта и неизменните пасажи за значението на посещението:“ Ние искаме щото първите хора на Социалистическия Интернационал да посетят България и да се запознаят непосредствено с нашата партия и с политическия и стопански живот в България ……Нека нашите водачи дойдат тук в сърцето на Балканите, за да видят непосредствено тия Балкани, които постоянно димят и постоянно залитат да балканизират цяла Европа. Тук на място те ще разберат лесно нашите болки и ще видят тежкото положение на измъчена и изтерзана малка България……Над България тежи наводнението от бежанци из Македония, Тракия, Добруджа. Тия бежанци желаят всеки момент да се върнат по своите огнища, стига да им гарантират там правото на малцинствата по мирните договори, са една голяма тяжест за живота и бюджета на България…….Над България тежат още по-страшно задълженията по мирния договор. България къса от залъка на своя народ от залъка на своите зле плащани чиновници и служащи, за да посреща задълженията към великите сили победителки. И докато тези задължения почти нищо няма да помогнат на великите сили, те сломяват нашата страна и не и дават възможност да възобнови своя стопански живот и хвърлят в мизерия и постоянни вътрешни конфликти цялата държава….. Ние сме гостоприемен народ. Но ние още повече желаем тия гости, когато чрез тях ще искаме Социалистическия Интернационал и Европа да чуят нашите болки и стенания на един цял народ поставен в кратера на Балканите.“
Всичко за целите на поканата към представителя на Европа е ясно, остава той да бъде запознат на място с действителността и с искреността на желанието проблемите да се решат с мир. От текста лъха не само надежда, но и известна наивна вяра, че онези фактори от Европа, видейки болки и страдания неминуемо ще откликнат, защото те са представители на едно просветено и цивилизовано общество.
Визитата на Вандервед тръгва от Русе, където в десет часа той слиза от австрийския параход „Нептун“, заедно със своя помощник и кореспондент Вандергинст. Посрещнат е от кмета на града Христо Стоянов, от лидера на местни социалдемократи Дойко Петков, от члена на ръководството на БРСДП (о) Тодор Димитров и от пъстро множество народ с цветя и овации. След посещението в клуба на социалдемократическата партия и в Образцов чифлик край Русе на следващия ден Вандервелд се запознава с бежанския квартал на града. Впечатленията са отразени във в. “Народ“: „Влизайки в къщите на бежанците Вандервелд видя страшна мизерия. Той събра сведения за положението на нещастниците и за причините, които са ги накарали да напуснат бащината стряха. Дълбоко покъртен гостът не се задоволяваше с общите отговори и разпитваше всекиго поотделно какво му е сторено и от кого, за да напусне родния си край. Бежанците също са трогнати от това внимание“. Вечерта на голямото събрание в русенския Модерен театър гостът заявява: “Принципите на самоопределение важат само за победителите. Договорите трябва да се коригират!“ Но пред медиите и гражданството Вандервелд е предпазлив и по негова молба Дойко Петков ги предупреждава, че изявление ще има след приключване на цялостната анкета в страната.
Янко Сакъзов също уточнява: “Другаря Вандервелд е дошъл между нас не да ни ласкае или агитира, той иде у нас да ни изучи и ние сме длъжни да му улесним тази задача, толкова повече, че нашия народ е достатъчно клеветен на запад и ние трябва да се покажем такива, каквито искаме да бъдем в мнението на образцовия свят“.
Пътуването продължава с влак до Варна, за който правителството е отпуснало министерски вагон. В Каспичан го посрещат с духова музика, изпълнила белгийския химн и Интернационала. Гостът е затрупан с цветя и овации и говори с бежанци, живели и работили в Америка. През цялото пътуване с него е Димо Казасов. Той води свои подробни бележки, запазени в събраните му съчинения.
В морския град Вандервел отново има среща с бежанци от Добруджа. Отведен е даже с автомобил до близката граница с Румъния. Редят се впечатления за покъртителни картини, на хора, чиято стряха е останала зад граничната бразда. В записките си Вандервелд посочва:“ Нейков, секретар на партията, който е родом от Добруджа се хвърля на тревата, за да целуне родната земя. Една млада жена ни поднася цветя – безсмъртничета и ни казва: “Тези цветя не изсъхват, както не изсъхват сълзите на българските жени, оплакващи загубеното си отечество.“
Сетне следват посещение в манастира Св. Константин, речи пред множеството и банкет в морската градина. Пътя продължава с кораб към Бургас. Матросите показват на госта мястото, където с гемии болшевиците са сваляли оръжие за бунта. В Бургас Вандервелд пак се среща с бежанци, настанени в училищата. В подземията на едно от тях родилка е добила рожба. Вандергинст оставя от името на Вандервелд 500 лв. за семейството. Изненаданите родители обещават да кръстят дъщеря си Емилия. Вечерта идва с поредния митинг, а на сутринта пътешествието с влак поема през Ямбол и Стара Загора към Пловдив.
Социалдемократите желаят да покажат на своя виден европейски гостенин не само трагедията на хората, следствие тегобите на войната. Тяхната цел е да го запознаят и с местата, където се е съхранил духа на българина, както и неговото желание за съзидание. Затова в програмата е предвидено той да посети Бачковския и Рилския манастир. Съпътстващия Вандервелд кореспондент отбелязва: „Отидохме да посетиме и ближния Бачковски манастир, чиято черква датира от 1170 г. Разположени в недрата на Родопите и Рила планина (най-главен Рилски манастир) всред диви и тесни долини с високи островърхи скали, тези манастири са играели голяма роля в живота на българския народ. Там се е зародил духовния и културен български живот под турското владичество. От там е пак изникнало културното движение, което даде на угнетения народ съзнание за неговото съществуване.“
В Станимака (Асеновград) на Вандервелд е представена кооперация за обработка на тютюн. Кореспондентът Вандергинст пише в своите бележки със заглавие „Силата на кооперацията“: „Ний сме в центъра на производство на онзи превъзходен тютюн, който още от турско време има всесветска известност. Ние посетихме един от тия складове в Станимака. Той представлява кооперация управлявана вещо от другаря Стефан Иванов. Преди четири години той започна с една стая, гдето работиха три-четири работника. И струва ти се, че е блян като обикаляш днес огромните модерни постройки. На три и четири етажа, със салони за сортирване на тютюна, депа, заседателни стаи, бюра и счетоводни отделения. Кооперацията е независима от социалистическата партия, но тя е инспирирана от нашите белгийски кооперации….. Тя брои 4000 кооператори, селяни и тютюнопроизводители, които работят самостоятелно 50 хектара земя под ръководството на двама агронома и реколта, която достига 40 000 килограма превъзходен тютюн. Общото производство на склада е 2 500 000 килограма годишно. В него работят 3000 души работници и чиновници и цялата Станимашка околия, която тя снабдява с електрическа енергия е в техни ръце. Кооперативния принцип е проникнал във всички клонове от медицинската служба до ресторанта.“
На 5 септември вечерта в Пловдив се провежда „величествено събрание“. Вандервелд говори за изхода от положението и настоява за международно застъпничество за бежанците от трите области Македония, Добруджа и Тракия. Настоява за пълна амнистия с право на връщане в родните огнища и автономни демократически права като на всички граждани. Превод на речта прави Асен Цанков. Събранието завършва с бурни ръкопляскания и викове „Да живее Вандервелд!“. На следващия ден кратка разходка из града и с влака делегацията поема към Казанлък.
В социалдемократическата столица на страната ги приветства Константин Бозвелиев с реч на френски: „Мечта дълго лелеяна се осъществява: европейския социализъм посещава старото социалистическо гнездо на България“. Отсядат в градския клуб на партията, посещават Шипченския манастир и даже кореспондентът Вандергинст присъства на българска сватба. Атмосферата е приятелска и задушевна, а гостите на изпроводяк са с български калпаци на главата. Вестник „Народ“ в брой 200 от 08.09.1924г. информира за случилото се в Казанлък: „Величествено публичното събрание на открито в градината на театър „Искра“. Другаря Вандервелд държа отлична реч, в която издигна лозунги за ревизия на договорите, за мира, особено за тия засягащи България, които разпокъсаха, унизиха и опропастиха народа и за малцинствата. Иска пълна амнистия и връщане по родните огнища. Накрая завърши, че това е социализма и Интернационала, които ще освободят човечеството и поробените. Ентусиазма бе небивал.“
Очевидно след множеството срещи и изяви Вандервелд и напипал струната, чийто звук неговите домакини най-добре улавят и е разбрал, че търсения компромис може да се открие именно в тази посока. Тезата, която плахо прозвучава във Варна и по-ясно в Пловдив се повтаря отново. На събранието в София той вече открито признава, че „идвайки в България се е тъкмел да ни занимае с въпросите на репарациите с конференцията в Лондон, с Обществото на народите и т. н. Но щом стъпих на вашата земя, казва госта, аз разбрах, че други въпроси ви занимават, въпроси важни, които вие свързахте с общоевропейските въпроси.“
Подир Казанлък следва път към Търново, ала на Царева ливада влака спира за дълго, защото там чакат делегации от Габрово, Трявна и Дряново с цветя, музика и подаръци. В старопрестолния град Вандервелд е очарован от гледката „на амфитеатър от къщи с красивата Янтра в глъбините“. Вечерта на събранието слушателите замират, когато той заявява:“ Всичките ми симпатии са на ваша страна. Уверявам ви, че с всички сили ще се боря за премахването на неправдата, която е поставила страната ви и народа ви в тези ужасни условия.“
Заедно със своите спътници, социалдемократи от ръководството на БРСДП (о) гостът поема с влака към Плевен и после към София. На Червен бряг обаче го срещат множество селяни, които му „поднасят грозде и една голяма любеница като земно кълбо“. Вандервелд говори пред тях за съюза на града и селото и прави алегория с поднесената диня: “Знайте, че този подарък плод на вашия труд е зелен от вън и червен от вътре“. Същата алегория той повтаря и при тържественото събрание в столицата в театър „Ренесанс“ като противовес на изказванията на болшевика Лео Троцки, че селянинът отвън е червен, а отвътре бял.
В столицата както съобщава в. „Народ“ в бр.202 от 10.09.1924 г. Вандервелд пристига на 9-ти септември към седем и десет вечерта, посрещнат от 15 000 души с възгласи:“ Да живее Интернационала - да живее Вандервелд!“ Следва дълга поредица от приветствия от работническа София, синдикалния съюз, кооперативна централа „Напред“, софийска община, македонски братства, царибродски емигранти, тракийци и добруджанци. Речта му на събранието в театър „Ренесанс“ на следващия ден е публикувана както във в. „Народ“ бр. 204 от 12.09.1924 г., така и във въведението на книгата „България и Балканите“. Най-характерния момент в нея е встъплението, в което той казва:
„Ние сме социалистически пратеници и като такива минахме вашата страна. Ние видяхме тук войната да продължава, войната на победители и победени. Двата метода насилието и споразумението, те и до сега се борят в световната история. Насилието донесе войната, то създаде нещастията. Ние видяхме как се доближава то. Бебел и Жорес и двамата виждаха тая война и предупреждаваха. Бебел казваше: подир войната ще последват катастрофи, а Жорес четири дни преди да се обяви войната и два дни преди убийството му говореше на митинга в Брюксел: “Ние виждаме, че войната иде. Тя е като нашествието на Атила, тя гърми, унася, увлича народите и тези народи когато се освободят от нея ще викнат към Романовци, към Хабсбургите и към Хохенцолерните:“ Пазете се народите се събуждат и ще ви пратят там горе да искате прошка от Бога и народите.“
На финала на своята реч Вандервелд отново напомня за цветята, които е получил във Варна и завършва с думите: “Аз ще отнеса със себе си всичко онова хубаво, което видях и чух тука между вас и мога да ви уверя, че вие ще намерите винаги у мен един ваш приятел.“
Дали това са били думи на любезност на политик, предизвикани от сърдечното посрещане на домакините или вътрешно убеждение е трудно да се оцени. Във всички случаи целта, поставена от лидерите на БРСДП (о), да запознаят един виден представител на социалистите от Европа с действителното положение и проблемите в България е била изпълнена.
Вандервелд като посланик на мира, който трябва да отнесе на Запад нова визия за България и нейния народ е приет радушно и от други политически сили в страната. Вестник „Народ“ в брой 197 от 04.09.1924 г цитира оценката за посещението в техните печатни органи:
Вестник „Демократически сговор“ от 30 август 1924 г.: „Ние с удоволствие отбелязваме пристигането на тоя голям гост, който ще има възможност да се запознае непосредствено с всичките събития, които станаха у нас от една година насам и за които на запад се разправят най-превратни и противоречиви неща. Видният социалистически деец, ще уясни много въпроси във връзка с положението в България и изобщо на Балканите“.
Вестник „Знаме“ от 30 август 1924 г.: „Като общественик, преди да принадлежи на партията, той принадлежи на отечеството си, така и у нас преди да бъде гост на широките социалисти, той е гост на целия български народ. В своята полумесечна обиколка на страната ни Вандервелд ще има възможност да опознае нашия малък нещастен народ и да се убеди в неговото миролюбие и твърдата му вола да бъде пионер на балканската култура и демокрация. Вандервелд носи със себе си новия дух на международните отношения: оня дух, който поставя интересите на мира над правата на победата.“
Вестник „Слово“ от 01 септември 1924 г.: “Както Жорес, Вандервелд е не само видима социалистическа фигура, водител на социалистическата партия, но един от най-забележителните апостоли на мира, един европейски държавник от първа величина. България го посреща именно като апостол на мира и като държавник с голям морален авторитет. И ние вярваме, че неговата дума ще бъде искрена и правдива, защото не може да не бъде искрена и правдива думата на един честен общественик, който лично се е осведомил за едно положение на нещата. Ние се надяваме, че истината, като клонче на мира ще бъде отнесена чрез неговото авторитетно и мощно слово далеч там, гдето още не са се освободили от предубежденията, поради които България бе разпъната в Ньой.“
Цитиран е и вестник „Мир“ бр.7262 от 01 септември 1924 г. с малък пасаж от уводната статия озаглавена „Емил Вандервелд“:“Едно от най-ценните качества на Вандервелда е неговото силно развито чувство за реалност. На това негово чувство се дължи успеха му да организира социалистическата партия..“ Материалът обаче продължава с характерната за нашия политически живот от онова време хапливост: “ Чувството за реалност е накарало Вандервелда да дойде сам на Балканите и да изучи истинското положение. Нека се надяваме, че той ще бъде улеснен в тази задача от нашите социалисти и те по-малко ще мислят да го използват за своята партия, отколкото за България.“
На този и на няколко подобни пасажа със заядливи нотки социалдемократите бързат да отговорят с уводна статия във в. „Народ“ бр.196 от 03.09.1924 г. озаглавена “Вълкът козината си мени….“ И продължаваща с довършване на поговорката като начало на текста: “Но табихета- никога! Така е и с народнящината: тя старата познайница уж се показва, че се приспособява към идеологията и манталитета на Демократичния сговор, но всъщност, тя е, която дава неговото съдържание и се опитва да му даде облик….. С византийски чувства тя посреща големия гостенин на България – Емиля Вандервелда.“
И докато във вестниците политическите сили от онова време си подхвърлят хапливи реплики, печатът, ориентиран към комунистите, демонстрира пълното си отрицание към госта от Западна Европа, припомняйки неговото участие при подписване на мирните договори след войната. Социалдемократите бързат да отговорят на писанията във в. „Отзив“ със статия във в. „Народ“, бр.193 от 30.08.1924 г. под заглавие „Комунистически изстъпления“. От нея лъха дъх на обида, който вади на показ доста интересни и непознати моменти от вътрешните борби в социалдемократическото движение и методите на противоборство от онези години, както и осъществената ориентация към могъщите външни фактори. Обширните пасажи дават характеристиките на картината:
„Комунистическия вестник „Отзив“ от няколко дни е пълен с ругатни против Емил Вандервелд. Защо ругаят, защо беснеят, защо подканват своите хора към изтъпление комунистите? Комунистите са гледали с хладнокръвие пристигането на десетки представители на буржоазна Европа, кое ги кара да губят самообладание, когато идва един знаменит социалист въодушевен от желанието да опознае страната ни? Срещу Вандервелд не може да се формулира никакво обвинение. Самите комунисти не могат да намерят тъмно петно в неговия живот……Комунистите обаче ругаят Вандервелда. Защо? Защото са едно движение на слаба култура, на дивотия и реакция. И не за пръв път вършат срамотия като днешната. Преди 15 години, когато Жан Жорес бе в силата си, Централния комитет на тесняшката партия начело с Д. Благоев реши да предложи Жан Жорес да бъде изключен от Интернационала. Това решение тесняшкия делегат Роман Аврамов съобщи и подкрепи пред Интернационала. Жорес се посмя на тая работа. Той писа, че „може би някога“ Интернационала ще се занимае с тесняшката предложение и прибави:“ За българските тесняци аз съм по-лош отколкото турските башибозуци…“ … Съвсем неприкрито комунистите призовават обаче своите хора към изстъпление и този срам срещу един чужденец, срещу един голям социалист, който иде да разбере положението на народа след войната“.
Отговорът на въпросите за противопоставянето на посещението е даден на финала на статията. Той явно насочва към един център, който има интереси на Балканите. Във в. „Зора“ бр. 1562 от 31.08.1924 г има малко съобщение, позоваващо се на белградския вестник „Политика“. То е показателно само по себе си още със заглавието: “Как сърбите посрещнаха Вандервелда, “Живйо“, „долу“ и бой с юмруци и бастуни“. По този повод в. „Народ“ заключава: “В Русия болшевиките се опитаха с озверели типове да малтретират Вандервелда, когато той отиде да защити невинните жертви на една тирания…….Тесняшките беснения, тесняшките хулиганства още веднъж ще донесат позор на своите автори.“
Посещението вече е започнало, но страстите не са утихнали. В рубриката „Въпроси на деня“ на в. “Народ“ бр.194 от 01.09.1925 г. със статията :“Разбойниците съскат“ социалдемократите напомнят: “Какво може и трябва да научи Вандервелд: 1. Комунистите, бившите тесняци през 1915 г. бяха най-отявлените патриотари. Те се бяха продали на Радославов и на кайзер Вилхелм II. Те проповядваха войната: Парвус на 11.01.1915 г. от трибуната на театър „Нова Америка“ /сега „Ренесанс“/ призова тесняческата партия и българското работничество да вдигнат меч против Русия в полза на Кайзерова Германия. 2. В „Работнически вестник“ бр.153 от 23.10.1914 г. 80 дни преди събранието в „Нова Америка“ – Парвус написа една статия, която заключаваше дословно така: “… аз не мога да разбера по какъв начин един социалист, от която и да е страна може да остане неутрален спрямо настоящата всесветска борба“.
Очевидно появата на името на Парвус, свързано с връщането на Ленин в Русия през 1917 г. и последвалите революционни събития, както и негово гостуване в България по покана на БРСДП (т. с.) отварят пробив в официалната теза, поддържана десетилетия, че тесните социалисти са били категорично против включване на България в Първата световна война. Може би такива дребни свидетелства са една от причините в днешно време трудно да се достигне в библиотеките у нас до периодиката преди 09.09.1944 г.
Но да се спрем на въпроса: “Защо тънкото книжле със записките на Вандервелд от посещението му и включените в него материали от съпътстващи го автори се е оказало толкова опасно, че да бъде забранено за читателската око?“. Едва ли причината е в онази раздел, озаглавен: “Какво трябва да се мисли за правителството на Цанков?“. Ванделвелд определено не храни симпатии към премиера, излъчен от Сговора и още в началото цитира казаното му от представители на земеделската емиграция в Париж и Белград, че „правителството на Цанков му е представено, като българско изделие на фашизма, дошло на власт с насилие, като се поддържа само с терор и убийства на своите противници“. В същото време той се сблъсква с друг феномен, който не може да не отбележи. Родният брат на министър-председателя - Асен Цанков е лидер в социалдемократическата партия, която го среща и той му превежда на организираните митинги. Това го кара да се вгледа по-внимателно и накрая даже се обърква от разнопосочната информация, с която е захранен от земеделски емигранти и техните опоненти. Налага се Янко Сакъзов да внася уточнения за събития и корекции като ремарки в текста, преди появата на книгата „България и Балканите“.
Най-вероятно причината за забраната на книгата се корени в указаното в следващата глава: “Защо не видяхме Тодор Александров?“. Социалдемократите са подготвяли среща с лидера на ВМРО, но тя се е оказала невъзможна, поради неговото убийство, което повече от десет дни е държано в тайна от обществеността. Тодор Александров, за когото Вандервелд посочва полярните мнения: от „един от главните виновници за войната“ до „народен герой“, също изразява съгласие да застане очи в очи с госта от Западна Европа. Срещата трябвало да се състои на връщане от Рилския манастир, но „на съдбата било угодно никога да не видят“. По този повод Вандервелд директно отбелязва:“ Оказа се, че не хората на Тодор Александров са били, които откриха кървавата редица. На 31 август, ден след нашето пристигане в България, Александров лично отявлен противник на сближаването с комунистите е бил убит от комитаджии болшевики, но това убийство се държало в тайна цели три седмици, до деня в който подстрекателите и съучастниците на престъпленията, осъдени на смърт от комитета, са били екзекутирани на свой ред.“ Казано по просто, опитът да се болшевизира ВМРО, посредством убийството на несъгласните ръководители на организацията се оказал неуспешен.
Има, разбира се и ред други поводи и причини довели до намесата на тоталитарните цензури. Навсякъде из записките Вандервелд ясно посочва, че трагичните събития на бунта през есента на 1923 г. са инспирирани отвън, от болшевиките и най-много жертви дават земеделците, заплетени в играта поради загубата на своя вожд Стамболийски и агитацията на част от комунистическите лидери в България, свързани пряко с Москва. Тази теза явно е влизала в противоречие на официалната версия за спонтанно народно въстание, прокарвана от комунистическата пропаганда след 1944 г. Това за почитателите на „Краткия курс“ на Йосиф Висарионович е било равносилно на открита ерес, за която най-подходяща е била кладата.
В книгата „България и Балканите“ освен записките на Вандервелд има и няколко приложения. В едно от тях, изготвено от Христо Калфов - министър на външните работи и пръв делегат в 5-то заседание на Обществото на народите ясно се посочва българската теза, че след като страната ни е изпълнила всички изисквания по мирния договор, тя желае задължителен арбитраж и решаване на въпроса с посочения в договора излаз на Егейско море. Този момент стои като ясен контрапункт на стореното от комунистите през октомври 1944 г., когато Добри Терпешев предава доброволно Беломорска Тракия на гръцките партизани от ЕЛАС и обрича българите от областта на репресии.
На края на книгата са поместени два материала с автор Янко Сакъзов. Първият е експозе изпратено до екзекутива на Социалистическия интернационал със заглавие „Трагедията на Балканите“. То е публикувано и в бр. 210 от 19.09.1924 г. на в. „Народ“. В него има пасажи, които също може да са предизвикали гнева на цензорите. Те отново са по темата за намесата на Москва и звучат с дисонанс с официалната историография: “След като миналата есен болшевишките въстания на България оставиха маса жертви, без да сполучат в нищо, усилията на Москва се насочиха да овладеят македонското революционно движение, та да го насочат не толкова за освобождението на Македония, колкото за болшевизирането на Балканите…… Оръжията се пренасят в България и македонци се подават на болшевиците, и всички тези сили – комунисти, аграрници, македонци-болшевици, увлечени от Москва, се насочват със средствата на най-отчаяното изтребление към съветизиране на България. – Това щеше да бъде нейното окончателно погубване. Изпърво една вътрешна кървава разправа и отпосле едно външно нашествие от три, а може и от четири страни. Щеше ли някой да заплаче за нашата страна или някой народ в Европа щеше да се вдигне в наша защита?“ Тези думи изписани макар и не от Вандервелд, а от един от патриарсите на социализма у нас, очевидно са прелели чашата и книгата е попаднала в списъка на опасните четива.
Каква е фактически ролята на посещението на Вандервелд? Янко Сакъзов на финала изрежда стореното от него за България. Вандервелд декларира при срещите си у нас готовността си да застане зад българската национална кауза и да защити интересите на малцинствата пред ОН и СРИ. Той се обръща към Лигата на правата на човека, „прави осветления в официалните среди в Лондон, Париж и Женева (Обществото на Народите)“. Среща се с английския министър председател Макдоналд и с френския Ерио. Това неминуемо е спомогнало една пренебрегвана истина да стигне до ушите на отговорни фактори в Европа, ала остава голямото „Но“, свързано с фактическия резултат.
Че въпросът се усложнява разбира и самия Вандервел, посочвайки в записките си:“ „За нас югославяните не съществува македонски въпрос“, ни каза министърът на вънкашните работи г-н Маринкович. А Русос, колегата му в Гърция като ехо казваше на свой ред: „За нас няма или по-право, няма вече македонски въпрос: в гръцката провинция Македония, турците са се изселили, българите също съвсем скоро ще си отидат: бежанците от Мала Азия заемат техните места. Грамадната част от населението от сега нататък е гръцко“. Политика на свършените факти. За Вандервелд остава само да сравнява как Гърция и България приемат своите бежанци, съобразно възможностите си и да се надява, че под егидата на Обществото на народите една смесена гръцко-българска комисия ще улесни прегрупирането и обмяната на население.
Според обявената програма на пътуването във в. „Народ“, позовавайки се на органа на Белгийската социалистическа партия „Le Peuple“, Емил Вандервелд трябвало да мине след визитата у нас през Ниш, Скопие и Битоля, преди да стигне в Солун. В записките няма нито ред за подобни посещения. Дали преминаването му през земите, които са стояли като отворена кървава рана на разделението, изобщо се е случило остава неясно. Социалдемократите също отбелязват в статията „Вандервел в Гърция“, поместена във в. “Народ“ бр. 221 от 02.10.1924 г.: “Ние не знаем до колко е била дадена възможността на бележития представител на западноевропейския социализъм да споходи Южна Македония и лагерите на малоазиатските бежанци“.
Неизвестност покрива и онова, което усилията на Вандервелд практически са допринесли. Като външен министър на Белгия 1925-1927 г. той участва в изработването на договорите в Локарно през 1925 г., които някои наричат прелюдия към Втората световна война, макар външните министри на Франция и Германия да получават Нобелова награда през 1926 г. за своето старание да умиротворят Европа. От 1929 г. е председател на Социалистическия работнически интернационал. В периода 1936 - 1937 г. е отново министър на здравеопазването на Белгия и умира в Брюксел на 25.12.1938 г. на 72 годишна възраст. Желанията за мир и компромис на Вандервел не се сбъдват. Егоизма в Европа побеждава и на сцената се явяват освен болшевизма и други тоталитарни режими, фашизма в Италия и национал-социализма в Германия.
Янко Сакъзов завършва раздела в книгата, озаглавен :“Какво е направил Вандервелд за България?“ по твърде особен начин. Налага се да го цитирам в цялост, тъй като ми се струва, че в него има вложен някакъв подтекст: “Накрай трябва да споменем и за някой особени съждения на Вандервелда, за допуснати преувеличения или неточности в неговото изложение. Ние не можем да изискваме от него да споделя всички наши съждения и да взема нашата мярка. Неточностите се изправят, съжденията се коригират, ако действителността спомага за това. Нека ние от нашата българска страна, се погрижим да поправим нашите дела и фактите на нашия живот, и да оставиме те да говорят за себе си. Нашите приятели в странство само това желаят и очакват от нас. Останалото те ще направят и ще поправят.“
Дали Янко Сакъзов е започнал да усеща онова голямо „Но“ не е ясно, ала то определено остава като белег от борбата на градивното и разрушителното, на разбирателството и противопоставянето, в което не винаги по-доброто побеждава.
При срещата през 2008 г., която имах с г-н Дянко Марков - депутат в З8-то ОНС, докато ми показваше броеве от социалдемократическия вестник „Червено знаме“, издаван от неговия баща в Плевен през двадесетте години на ХХ век, той сподели, че в онези времена българския народ е имал голяма надежда в солидарността и помощта от социалистите в Западна Европа. За съжаление техния дневен ред се е насочил в друго направление, а връх в политиката започнали да вземат радикалните сили, което довело и до поредното световно крушение.
Незнайно защо като финал на опита да разгърна и прочета една забранена книга, не само като текст, а като отглас от различни исторически епохи, ми се набива сравнение с времето от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век, когато комунистическата тоталитарна система се рушеше. Тогава народите от Източна Европа с надежда гледаха на демократичните общества от Запад и очакваха море от солидарност по своя път на обществено обновление. Но се оказа, че някои важни фактори в онези цивилизовани земи са омесили понятията си за солидарност с всеизвестното правило на римския император Веспасиан, за парите, които не миришат. Така преродилата се стара номенклатура от Изток се сдоби с общонародните богатства като частна собственост, а за милиони други останаха само спомените от хубавите думи и обещания от времената на надеждата. Тоест на тях се наложи да мислят, какво идва след голямото „Но!“ и дали някой пак леко няма да им разкаже историята по друг, удобен за него начин, като запази кориците, но смени съдържанието на написаното в листите между тях.