Любовни скандали е имало през всички времена. “Неуместната” любов между едно туркинче и един българин преди близо 100 години в Русе става обаче паметно събитие поради смъртта на много невинни хора. Един битов инцидент прераства в повод за изява на националистични и религиозни чувства у населението и въвлича в конфликт българи и мюсюлмани. Драмата, която се разиграва на 12.02. 1910 г. на градската пиаца ще присъства на първите страници на всички тогавашни вестници, а събитието ще бъде наречено “кървавата сватба”, “злодеянието в Русе”, “злокобната любов”.
Историята е простичка - Саафет, дъщеря на ходжа, е влюбена в 33-годишния банков чиновник Юрдан Стефанов и решава да му пристане, т.е. избягва при него. Това се случва на 21 февруари 1910 г. Родителите й изискват от административната власт да се погрижи дъщеря им да се върне вкъщи. Градоначалникът привиква двамата на 24 февруари. Двама лекари преглеждат момичето и установяват, че тя е здрава и нормална, има 18 години и следователно може да се венчае за любимия си. Баща й, обаче, твърди, че момичето е на 15 години и 9 месеца и настоява властите да я върнат вкъщи.
На 27 февруари Русенският окръжен съд разпорежда връщането на момичето и наистина вечерта то си е вече при родителите. През нощта около къщата се събира група, наречена после от пресата “тълпа от македонстващи и авантюристи”, чуват се викове да се разбие вратата и да се открадне момата. Налага се властите в три след полунощ да отведат Саафет в полицейския участък. На 28 февруари около 10 часа сутринта на градската пиаца се събират около 200 души.
Денят е Сирни Заговезни, настроението е приповдигнато, появява се музика, която свири “Шуми Марица”, витае внушението за национална мисия. Пред полицейския участък множеството е от 1000 души. Те освобождават момичето и го отвеждат в дома на Юрдан, а пред самата къща се извива хоро. По това време Сирни Заговезни се празнува с карнавално шествие. Маскираните тръгват с весели викове по ул. “Александровска” в посока към днешните Хали на Русе.
В ранните следобедни часове в участъка пристига полицейският пристав Петков, който е раздразнителен и докачлив. Той повиква кавалерията на Девети полк и рота от Втори Искърски полк, знаят се и командващите – полк. Кацаров и полк. Пошев. Военните се мъчат да открият в тълпата бегълците. Сблъсъкът е неизбежен: от едната страна шествието от подпийнали, маскирани граждани, които подхвърлят остроти, подигравки, а и камъни към нелепите действия на униформените, а от другата страна – един полицейски пристав, чието самочувствие е уязвено. Дава се заповед за стреляне и празникът става “кървава баня”, която отнема живота на 24 човека, а ранените са около 70.
В същото време двамата влюбени, момичето – в мъжки дрехи, се измъкват от Русе и отиват в Свищов. Емине Саафет ще получи свето кръщение в близкото село Ряхово и ще стане Руска, по името на Русе. Сега вече може да се венчае и в края на април 1910 г. свищовският вестник “Свободна воля” ще публикува материал за тяхната венчавка. Те са щастливи, но за съжаление не така дълго, както се обещава в края на приказките: той загива на фронта, а тя умира скоро след него от туберкулоза.
Според съвременните историци събитието не е само местно и не е случайно, то е резултат от външнополитически фактор. Тъкмо по това време се готви среща между цар Фердинанд и турския султан Абдул Хамид ІІ. Тя е много важна, поради влошените отношения с Високата порта. Ето защо настояването на турския пълномощен министър в София Асим бей да се спре “потъпкването на турската религия” в Русе и Саафет да се прибере вкъщи, среща разбиране у правителството. От София в Русе пристига нареждане момичето да се върне обратно на родителите си дори със сила. Общественият отзвук дълго не затихва - вестниците спорят кой е виновен за случилото се, партиите взаимно се обвиняват.
Народното събрание приема резолюция против действията на правителството, а студентите провеждат в столицата демонстрация. Духовенството в Русе взема решение да лиши от светото причастие войниците, които са стреляла в народа. Находчив издател набързо издава брошура с подробно, почти белетризирано описание на “Злодеянието в Русе”. Появяват се песни, стихотворения. След време случката става легенда, броят на убитите варира, събитието се отмества ту напред, ту назад с десетилетия, почва да се говори за кръвополитие между турци и българи. Интересен е фактът, че на втория ден от окървавения празник в Русе пристига филмов екип от Букурещ, който заснима мястото на ужасните преживелици - площада, общата братска могила, погребенията на някои от жертвите. През 1912 г. филмът е показан в русенското кино “Биоскопа” и споменът отново е събуден, страстите отново пламват.
В Русе са отпечатани четири пощенски картички след събитията, като се използват оригинални снимки. На първата са шестнайсетте отворени ковчега с мъртвите в тях, а наоколо – граждани и Доростоло-Червенския Митрополит Василий. Снимката навярно е от 2 март 1910 г. Същата година полк. Г. Димитриев издава брошура, в която прави свой “критически обзор” на случката. Той изразява нетърпимостта си към подобна верска нетолерантност “и то в 20 век, когато отделната личност е свободна да премине от една религия в друга и когато самите закони не могат да попречат на това! А още повече в една модерна държава, за каквато се смятаме...”. Колко хубави звучат тези думи и днес!