Тазгодишната коледна фиеста у нас продължи нетрадиционно дълго. Организирана от политическите ни мъже и жени, тя започна още след първата седмица на ноември и ще завърши, както си е редно, около Коледа.
Вместо червено греяно вино обаче българите (или поне податливите на политическата драматургия) бяха нагостени с мощни струи от оставки, давани и връщани мандати, санирани и други панелки, напъни (оказа се доста фалшиви) за съставяне на някакво неслужебно правителство и пр.
Кулминацията започна с тържествено приетия от седесарите неизпълним мандат за съставяне на кабинет и мощно се възпламени от поредния Бойкоборисовски финт, с който безмилостно даде надежда на Лукарски и компания, че може да оглави техен кабинет със свои министри. Един вид – работата от него, славата за СДС (много благородно).
Както се оказа обаче, ключът е бил скрит под друг камък и за пореден път пред обществото нагледно бе показано защо никога (ама никога) не бива да се вярва на политици по нашите географски ширини.
Синята чета тъкмо се виждаше в министерските лимузини и кабинети, когато лъсна голата и грозна истина, че „партньорите“ им в дясно от ГЕРБ дори не са си и мислели да продължават живота на този парламент.
А това бе ясно още в самото начало, но уви силното мечтание замъглява съзнанието и лъже окото.
Борисов веднага след мощния намек, че може да обърне внимание на офертата на СДС, постави такова условие (за въвеждане на мажоритарни избори), чиято неизпълнимост би трябвало да отрезви и най-горещите радетели за нов кабинет.
Допълнително масло в огъня наляха и самите реформатори, а и патриотите, които – без да са в силна позиция за преговори, също артикулираха обречени искания.
Въпреки това няколко дни и нощи на българския избирател и данъкоплатец бяха демонстрирани тайни и явни преговори и многочасови заседания, за които от настоящата позиция на просветени граждани можем да попитаме – в същност какво толкова си говорихте, след като всичко е било ясно и провалено в зародиш.
Дори само феодалният акт, с който Борисов изпрати заместника си да участва на топ преговорите с другите лидери, трябваше да изясни, че всичко е сценка (трагична или комична предстои тепърва да разберем).
Дори във вторнишкия ден на истината, когато едва ли не се чакаше името на новия премиер, на преговорите отново бе Цв. Цв., а менторът му и партиен лидер откриваше пътища по Смолянско и редеше закани, че няма да спира борбата?!
Всичко това, а и подвизите преди „кулминацията“, потрошиха близо два месеца, през които – по Конституция, елитът ни във властта трябваше да си върши работата, а именно – да се труди за създаване блага за народа. И ако не бе трагедията в Хитрино, която изкара за кратко кабинета в оставка от следизборната летаргия, е редно с пълно основание да претендираме министрите да си пуснат неплатен отпуск за периода.
Но и без това можем уверено да констатираме, че КПД-то на висшите ни политици и управници удари абсолютната нула. Което държавата ни – на фона на последните няколко мизерни десетилетия, не бива да позволява да се случва.
Всички мантри на властимащите, че осъзнават отговорността си, че трябва да осигурят нормално управление на страната в контекста на тези размирни времена (още повече след атентата в Анкара и нечовешкия терористичен акт в Берлин) явно не струват и „една жълта стотинка“.
Затова, наистина – вярвайте на инстинкта си, но никога на политика пред вас.