Защо подписах антивоенното обръщение на руската интелигенция ? Най-страшното за мен е да се окажа подлец. Много повече се боя от това да загубя доброто си име, отколкото да от това да бъда подхвърлен на някакакви гонения и притеснения от страна на властта. Затова и по съветско време си позволявах разни неща без да се треса от страх след това.
Днешното положение е тревожно за хората, които жиевят в Украина, а съко така и за тези, които са в Русия. Цялата тази дандания около Украина, пропагандистките предавания за несъществуващи нацисти, фашисти или „бендеровци“ (непонятно е само, защо ги пишат с „е“, а не с „а“), безусловно изиграват ролята си – подгряват у руснаците желание да вървят някъде си, да защитават някого си, един вид „Я хату покинул, пошел воевать, чтоб землю в Гренаде крестьянам отдать“.
(Буквалният превод на този хумористичен стих е: “Напуснах дома си и отидох да воювам, за да дам на селяните земята в Гренада”, б. ред. По-горе, Владимир Войнович изразява недоумението си, защо руската пропаганда нарича противниците си в Украина „бендеровци“, а не „бандеровци“. Бандеровците са последователите на Степан Бандера – един от лидерите на украинското национално-освободително движение, изключително силно ненавиждан от съветските власти и в крайна сметка убит по тяхно нареждане през 1959 година в Мюнхен.
Руската пропаганда обаче говори за „бендеровци“ в Украина, като смяната на „а“ с „е“ препраща единствено към популярния образ на героя на Илф и Петров – Остап Бендер, за когото знаем, че не е имал никаква конфронтация със съветската власт, освен че е искал да избяга от нея в Рио де Жанейро.
Затова Войнович се чуди дали става дума за някаква неуместна шега или за откровено невежество, б. ред.).
Но кой знае защо, никой не се замисля, какъв кошмар ще настане ако противопоставянето се разгорещи още повече – казва Владимир Войнович пред предаването „Булевардът на Гордон“. (Вижте: http://gordonua.com/publications/Voynovich-Kakoy-by-ni-byla-voyna-ukrainskiy-narod-nam-nikogda-ee-ne-prostit-18882.html).
Аз все пак се надявам, че истинска война няма да има (макар че, кой точно ще ни каже, какво точно е истинската война?), макар че Вие (украинците, б. ред.) загубихте Крим за дълго. Безусловно, аз осъждам анексията. Първо, защото тя не се вписва нито в правовите, нито в каквито и да са други рамки. Второ, защото това е отдавана остаряла задача – да разширяваш границите си за сметка на завладяването на чужди територии, това вече никой не прави!
По света има много държави, които граничат с малки или слаби държави, но никой не започва война с тях. Например, за какво й е на Италия да завладява Сан Марино, на Франция – Монако, на Испания – Андора? На тях и през ум не им минава, а на Русия както виждате и мина през ума ...
И сега аз даже не се опитвам да призовавам руския лидер и неговото обкръжение към хуманност, а просто ги съветвам да помислят поне за изгодата, защото войната ще стане кошмар не само за Украина, но и за Русия и която и да е територия не струва да се дават човешки жертви.
Каквато и да е войната, нека дори да бъде и най-леката и победоносна, украинският народ никога няма да ни я прости и ако сега той още не изпитва тотална вражда по отношение на руския народ, то непременно ще започне да я изпитва. И тогава украинците ще смятат всеки руснак за враг, както на времето ние смятахме всеки немец за фашист.
От двете страни на границата живеят хора, свързани с родствени връзки, какво ще има наредите на тях да правят? Един вид, братът с руски паспорт да тръгне да убива брат си, който е с украински? Как ще се обясни това на тези хора, за какво им е да воюват едни с други? Честно казано, аз се надявам, че родствените, приятелските и исторические връзки ще се окажат по-силни от нечии си там политически интереси и непоправимото няма да се случи. На майките няма да изпращат цинкови ковчези, както на времето от Афганистан ...
Впрочем, Афганистан е един от примерите за това, как завоевателната война не донесе на завоевателя нищо добро: Съветската армия затъна там за десет години. Преди това – във Финландия тя загуби още една завоевателна война. А като стана Руска армия, тя удържа една пирова победа в Чечня. Очевидно, не напразно се казва, че този който се отбранява, винаги дава на завоевателя достоен отпор – той знае за какво воюва.
За Владимир Войнович:
Владимир Войнович е изключително популярно име в страните от бившия Съветски съюз и в днешна Русия. Талантът му се сравнява с гения на Илф и Петров, както и на Ярослав Хашек. Творческата му биография започва през 1960 година, когато започва работа като редактор във Всесъюзното радио. Скоро след това, той написва стиховете, по които е създадена песента за съветските космонавти „Четиринадесет минути до старта“, която става всесъюзен „хит“.
През 1961 г., публикува първата си повест в списание „Новый мир“. Повестта се нарича „Ние живеем тук“. Следват разкади и повести: „Разстояние от половин километър“ (1963), „Искам да бъда честен“ (1963), „Двама другари“ (1967), „Повелителката“ (1972), „Степен на доверие“ (1972). През 1962 г., Владимир Войнович е приет за член на Съюза на писателите на СССР.
От 1966 година нататък, той се включва в движението за защита на правата на човека, което предизвиква конфликт между него и съветските власти. Заради правозащитната си дейност и заради нелицеприятното представяне на съветскта действителност в романа „Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин“, той е подложен на преследване. През 1974 г., Войнович е изключен от Съюза на писателите на СССР.
През декември 1980 г., писателят емигрира и напуска СССР. През 1981 г. е лишен от съветско гражданство.От 1980 до 1992 година, Владимир Войновеч живее във Федерална република Германия, а след това в САЩ. През 80-те години на 20-ия век сътрудничи на Радио „Свобода“.
Извън Съветския съюз, освен първите части на романа „Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин“ (1969-1975, 1979) за първи път са публикувани книгите „Иванькиада“ (1976), “Москав 2042“ (1986), “Шапка” (1987), „Антисъветският Съветски съюз“ (1991), както и пиесите „Фиктивен брак“ (1983) и „Трибунал“ (1989), разкази, очерци, фейлетони, приказки и стихове.През 1990 година, на Владимир Войнович му е върнато съветското гражданство и писателят се връща в родината си.
Книгите на Владимир Войнович са преведени на 30 езика. Сред най-оичаните и популярни могат да се посочат: трилогията за приключенията на войника Иван Чонкин („Животът и необикновените приключения на войника Иван Чонкин“, „Претендент за престола“, „Преместено лице“, 2007), “Москва 2042” (1986), пиесата „Домашен котарак – средно пухкав“ (1990 заедно с драматурка Григорий Горин), “Монументалната пропаганда” (2000).
От 1995 година, Владимир Войнович се занимава и с живопис, при това със значителен успех. Той е почетен член на Руската художествена академия, член е на Съюза на писателите в Русия и на Международния ПЕН-клуб, член е на Баварската академия за изящни изкуства, член е на Сръбската академия за наука и изкуства, почетен член е на Американското общество „Марк Твен“. Лауреат е на премията „За гражданско мъжество на писателя“ на името на Андрей Сахаров (2002). През 2000-та година му е връчена Държавната награда на Руската федерация.