Статията на проф. Георги Петков, председател на намиращата се в изгнание антикомунистическа Българска социалдемократическа партия (БСДП) е от 26 ноември 1967 година и е публикувана във вестник ”Свободен народ”, издаван по това време във Виена, в брой 9 (ноември 1967 г.) и е излъчена в ефира на Радио ”Свободна Европа”.
Когато болшевиките се добраха до властта след преврата срещу първото демократично правителство в историята на Русия, мнозина от болшевишките водачи се съмняваха, чу техният режим ще празнува 50-годишен юбилей. Самият Ленин допускаше, че прокламирания от него режим едва ли ще изтрае повече от Парижката комуна – само 71 дни.
Въпреки това съмнение на болшевишките водачи, техния установен през октомври 1917 г. режим можа да преживее до 50 годишен юбилей. Този парадокс на историята Ленин обясняваше така: ”Най-много изненадващо беше обстоятелството, че не се намери никой, който да ни изрита още в началото.”
Това едностранчиво твърдение не беше исторически потвърдено. Епичните борби на моряците и работниците от Кронщат, гражданските борби до 1931 г. бяха събития, потвърждаващи привързаността на руския народ към свободата и социалната справедливост. Срещу тази мощна съпротива, болшевиките противопоставиха терора и унищожението. Терорът беше наложен над руския народ през близо 30-годишния период на сталинизма. Унищожението на “врага” беше проведено и оправдано с моралния цинизъм:
“Французката революция и Парижката комуна се провалиха, защото те имаха своя морал. Болшевишката революция отрича всеки морал”. Това беше не само оправдание, но и садистка предпоставка на комунистическата диктатура и ужасите на терора. Режим на садизъм и унищожение на всичко онова, което беше извоювано като демокрация в продължение на вековни борби на народите. Унищожени бяха основните права на човека и неговото гражданско и човешко достойнство.
Под булото на привидния блясък и развихрена фанатична пропаганда на юбилейни тържества тлее несигурност и страх всред диктаторите от Кремъл и техните сателити в страните от Източна Европа. Порочното минало в Съветския съюз и неговите нечовешки изстъпления, беше приложено и в сателитните комунистически страни в продължение на две десетилетия като методи и образец на болшевишката революция.
Същите тези методи и “опит” бяха наложени и в България от “братския” Съветски съюз, чрез заплаха от Червената армия, обстоятелство, признавано открито от оръдията на Кремъл: Югов, Червенков, днес Живков и др. Методите на изтребление и унищожаване на всяка опозиция бяха проведени чрез разтуряне на всички демократични партии, включително и социалдемократическата партия, установявайки еднопартийна диктатура на комунистическата партия.
Завършекът на този процес беше разтурването на антикомунистическата Коалиция от БЗНС и Социалдемократическата партия, като нейните водачи увиснаха на въжето или бяха хвърлени в затвора. Това беше извършено през времето, когато терорът на Сталинизма вилнееше и унищожаваше.
Българските комунисти нямаха куража да приложат срещу водачите на социалдемократическата партия методите на “безследното изчезване”. Политическото влияние и популярност на демократичния социализъм бяха силни всред трудящите се маси на народа. Комунистите прибягнаха до монтиран съд с неистови обвинения, стереотипни за физическата или политическа чистка по “опита на братския Съветски съюз”. Както процесът така и скроените обвинения бяха диктувани от Москва.
Десет души членове на социалистическата парламентарна група и на ЦК на партията бяха арестувани в началото на м. Юли 1948 г. Те бяха обвинени във вражеска и подривна дейност срещу “народната” (комунистическа ) власт. Нормалните връзки на партията със Социалистическия интернационал бяха използвани от обвинителната власт като шпионаж.
В продължение на 4 месечния предварителен затвор над обвиняемите беше употребена сатанинска духовна и физическа инквизиция, за да признаят предписаните им обвинения. Социалистическите водачи трябваше да изпитат в затвора ужасите на “революционната ярост” и садизъм на комунистите. Въпреки всички тези изтезания и заплахи никой от затворените не призна предписаните им обвинения.
При процеса обвиненията на комунистическия прокурор Петрински стереотипни за всички процеси в комунистическите страни при чистката на “враговете” на комунистическата власт: отрицание на истината, омраза и фанатизъм. Самите съдници не бяха хора на правораздаването, а жалки оръдия на изпълнение на заповеди от Кремъл.
Самият процес бе проведен в присъствието на една тълпа фанатично настроени комунистически хулигани, докарани да създават и подсилват атмосферата на омраза и садизъм. Това не беше процес на установяване истината и невинността на подсъдимите, а оргия на отмъщение и жестокост! Целта беше ясна, с политическото обезвредяване на водачите на партията, да се унищожат и последните останки от опозиция и демокрация в България.
Въпреки тази отровена атмосфера на омраза и хулиганство в съдебната зала, всички решително отхвърлиха предписаните им деяния. Това обаче нищо не помогна за установяване на истината, защото това не беше съд на правораздаване. Приложен беше един от методите на Сталинския терор, за който Хрушчов открито заяви по-късно 1956 г. пред ХХ конгрес на съветската КП:” ТОВА БЯХА ТЕЖКИ ВРЕМЕНА, КОГАТО НИКОЙ НЕ БЕШЕ СИГУРЕН СРЕЩУ ПРОИЗВОЛА И ПРЕСЛЕДВАНИЯТА... ЗАГИНАХА СЪВЪРШЕННО НЕВИННИ ХОРА”...
Присъдата беше тежка. Подсъдимите бяха осъдени на 10 до 15 години затвор. Унищожени бяха и последните останки от демокрация и опозиция. Наложена бе еднопартийна диктатура на комунистическата партия.
Фурията на “революционната ярост” празнуваше своите победи.
Мрачни облаци на политическо обезправяване, тежка тирания се надвеси над политическия хоризонт на Родината. Българският народ загуби своята свобода, а България своята независимост.
Сбъднаха се мрачните пророкувания на Кръстю Пастухов – водач на социалистическата партия, пред парламента в 1922 г.
26 ноември 1967 г. Г. Петков