Който се интересува, знае, че Слав Бакалов е един от най-интересните български аниматори и художници. За филмите си е получил всичко, което може да се получи. Дори Златната награда от Кан. Нея обаче не я е „получил”, защото не го пуснали да иде до Франция. Някакъв анонимен чиновник от посолството я взел и повече никой не я видял.
Слав има особено чувство за смешното, стигащо до гротеска, за абсурдното в живота, което е превърнал в стил в изкуството. Заедно с колегата му Илия Павлов и фоторепортера Рада Петкова гостуваме на Слав Бакалов и Тоня в едно от най-усамотените места, до които може да се стигне само с помощта на човек като Тоня.
Слав Бакалов и съпругата му Тоня живеят през лятото в едно усамотено място в Средна гора, наречено Равен рът (равен хълм), което си е оксиморон, защото не видях нищо подобно на равен баир. Дивотия, отдавна изоставени къщи, бавно превземани от храсталак и дървета, предимно джанки. Тоня вари ракия от тях, ама малко, данъчните да не бързат да се радват.
В двора на Бакалови вместо модните за столичния хайлайф джудженца и гипсови зайци има чепат клон, украсен с овнешки череп. Местните видели творбата и започнали да носят всякакви артефакти от околната фауна въпреки протестите на Слав. Конски череп виси над камината на верандата, дар от тукашен ценител.
През деня Слав рисува в ателието си, едностайна къщичка, кацнала на върха на баирестия имот. Вечер залага капани за съсели, а сутрин ги пуска в гората. Те отново се връщат в къщата, за да се хванат в капана, Слави отново да ги пусне някъде из поляните и така до безкрай. Те крадат от масата пхлодове, гъби и всичко, годно за ядене, а нощем търкалят по тавана орехи и каквото друго намерят, колкото да пречат на хората да спят. За несведущите съселът е гризач, подобен на катеричка, но с размерите на мишле.
Слав е ловец и има отношение към всякакви оръжия, включително и собственоръчни изделия. За дребни и нахални хищници има под ръка тояга с двойна верига в края във формата на камшик.. За борба със змиите е конструирал нещо като гребло - кол със забити на върха дълги винтове. Но само за самоотбрана с отровни влечуги, защото никога не убива смокове. С две изключения.
Един двуметров смок се нанесъл в дома, намотал се на гредореда в кухнята и явно имал намерение там да си живее во веки веков като част от семейството. Обаче уплашил до смърт негови роднини, та за тяхно успокоение Слави трябвало насилствено да принуди квартирантът да напусне.
Второто изключение от правилото да не убива смокове е типичен за някои художници авджии. Един ден близо до резервоара за вода между ателието и къщата видял една мишка. Тя бягала с мишлетата, качени на гърба й, който бил станал като палачинка, по думите на художника. И тогава Слав забелязал смока, който дебнел плячката заедно с цялото й потомство на гърба. Взел пушката, която винаги му е под ръка, и стрелял по смока. Убил го с един изстрел, но пробил и каптажа. Резервната вода около няколко кубика изтекла и малко наводнила къщата, но майката с мишлетата била спасена.
Когато тръгваме с Тоня за гъби, Слав ни предлага истинско въоръжение – пушка, газов пистолет, усъвършенствани тояги за борба с нападатели или каквото друго пожелаем. Предлагам му да се запише във фейсбук групата за приятелство със сирийските бунтовници, които ще се радват на всякакво въоръжаване.
Тоня не обича да говори много, но нейното присъствие е навсякъде в къщата. Тази невероятна жена кара джипа с десен волан по свлачища и коловози, които отракани „състезатели” не могат да минат. Родена е в Сибир, след като семейството й е изселено като буржоазия в един от сталинските лагери като „врагове на народа”. Свикнала е с къде по-тежки ситуации, тъй че нашите оплаквания сигурно й изглеждат като глезотии. Тя непрекъснато прави нещо, броди сама из дивотията наоколо и не се страхува от нищо. Може би малко само от змии, затова се разхожда със специалното оръжие, направено от Слав.
Той казва, че на Равен рът се стреми да забрави всичко, обаче докато рисува, слуша радио, а вечер гледа телевизия. „Не мога да избягам. А и май не искам да избягам окончателно. Въпреки да виждам, че моите години няма да стигнат да дочакам светлото бъдеще. Не съм част от проблема, не съм част от решението, значи съм част от пейзажа.”
Приличат ли днешните митинги днес с онези отпреди години?
Той смята, че митингите някога бяха много различни. „Не се съмнявахме, ама нито за секунда, че има нещо друго скришно освен нас и нашата подкрепа. Но постепенно в нашето мислене се привнесе привкусът на вечното съмнение. Този е такъв, онзи е онакъв, този не става и онзи не става. И от СДС не стават, и от БСП не стават. БСП наистина въобще не стават. Абе всички не стават. И за мен е много трудно да участвам в митингите”, казва Слав.
Спомня си от онези години как са се събирали в „базовата квартира” на Севдалин Генов на „Гурко”. „От там тръгвахме към Народното събрание. Беше такъв празник за душата, защото вярвахме, че ще има резултат. И скандирахме „Червени боклуци”, както сега. Не е съвсем същото, но иначе пак не е зле. Не е зле, защото те са млади хора и трябва да се научат да ненавиждат комунизма. Обаче няма резултат, няма лица, няма лидери.”
„Веднъж след митинга се прибрахме у Севдалин, 30-40 бурни младежи. Седим на пода, защото нямаше толкова столове, не е ясно кой влиза и кой излиза, част от хората не ги познавах. Седим и гледаме по телевизията някакви предизборни клипове и едни политици от кол и въже, претендиращи за лидери. И някаква висока дама с обувки 46 номер изведнъж се обажда на английски. Оказва се американка, кой знае как попаднала при нас. Жената очевидно не разбираше какво ломотят политиците, но по външността, по израза е решила, че това е комедийно шоу, защото казва: „И ние в Америка имаме толкова добри комедианти! Обаче вашите са по-смешни!”
„Вече взех да не вярвам и в Господ. След като Мая Манолова заяви пред едни журналисти, че бърза, защото отива на църква, няма какво да правя и аз там. Комунистите се настаниха навсякъде, включително и в цървата.”
„След тази кратка болест, която изкарах, дано да е кратка, реших да се променя изцяло. Постепенно се променям, виждам своите работи от миналото, че са несъвършени, че съм играл, докато съм рисувал, забавлявал съм се, бил съм вътре в играта, а не съм я видял отвън. И напълно успешно, обаче не ми е достатъчно това. Сега искам да вкарам в своите картини всичките си знания. Миналат година преглеждах старите си скици с молив и исках да ги поправя за съвременното си мислене, но се получаваше нещо половинчато. Сега, когато правя много скици, отбирам няколко от тях и започвам да правя живопис. Искам да направя изложба цялата в нюанси на бялото, като във всяка картина ще има акцент в червено, в синьо, в зелено. Но не като Светлин Русев, а по Бакаловски.
Слави написа много книги, но казва, че сега не може вече да пише. „Не ми се удава”, казва той.
Разказва една истинска случка, която я има в една от книгите му.
„Един ден моят съсед в Равен рът писателят Емил Андреев притичва до ателието ми с един телескоп с триножник. Слага телескопа на стойката и ме вика. И виждам полянка на отсрещния хълм Станчов рът, на около 2 км, обаче се вижда идеално през телескопа. После дори разпознах хората, които видях да лежат на полянката – баща и син. Лежат като умрели, ама обикновено са пияни. Около тях тича една жена и си скубе косите и нещо вика нечленоразделно. И както се търкалят двамата, през една-две минути младият се надига и с една сопа удря баща си по гърдите. Онзи крещи като заклан, после двамата се усмиряват и пак се просват като умрели. Мине-не мине и той пак „баам”, удря баща си със сопата. Жената продължава да врещи около тях. Викнах им „Ей, какво правите бе?” Явно ме чуха, защото синът престана да налага баща си и след малко тримата се помъкнаха към къщи.”
Чудни картинки от съвременното българско село! Фелини и Хичкок взети заедно. Но Слав е прав в едно, ние наистина станахме част от пейзажа. Макар тук той да е много хубав!