„Хроника на една предизвестена смърт” е роман на Габриел Гарсиа Маркес, но заглавието е познато повече като една от най-често ползваните литературни „заемки” в българската журналистиката. Вероятно защото пасва на почти всичко, което се отнася до нашата политика. В тази книга на Маркес се възпроизвежда един и същ епизод през очите на различни свидетели. Набиващи се, натяквани и монотонни повторения, търсещи причините за една смърт. Но истината така и остава скрита.
Затова що се отнася до сините, заглавието днес звучи особено актуално. През всичките години на драматични разцепления, лидерски битки и неспирни опити за обединения, тялото на СДС залиня. Духът напусна болното тяло и постепенно се материализира в нова конфигурация, наречена Демократи за силна България (ДСБ). Надеждите за възраждане на истинска дясна партия тогава бяха големи. Добри идеи, харизматичен лидер, интелигентни хора около него и възторжен електорат. Годината е 2004. Три години след загубата на СДС на парламентарните избори, които някои нарекоха катастрофа. Бившият министър-председател Иван Костов подаде оставка като лидер на сините и се обрече на мълчание. Според лаконичното му обяснение, за да остане извън политическата гмеж и да сочи правилната посока. Цели две години десните чакаха Иван Костов поне да проговори, нежели да направи анализ на изборната загуба.
А каква беше тя? Нека си припомним този епизод от историята на Съюза на демократичните сили.
На парламентарните избори на 17 юни 2001г. СДС бе на второ място в класацията със „скромните” 18.18 % след Национално движение Симеон Втори (НДСВ), което спечели 42.74% и почти пълно мнозинство в Народното събрание. СДС не можа да понесе „позорното” второ място и обърна гръб на над 830 000 избиратели, които не се подведоха на лакърдиите на царя за благоденствие след 800 дни.
БСП бе третата партия със 17.15% и малки шансове някога да увеличи подкрепата си. Защото изглеждаше естествено изгнаникът от Мадрид да е политически и генетично несъвместим с бившите комунисти, които мразят монархията и го бяха доказали с присъдите на „народния съд”, осъдил на смърт чичото на малкия тогава Симеончо, княз Кирил, двама регенти и 8 царски съветници, 22-ма министри от последните три правителства преди 1944 г., 67 депутати, 47 генерали и висши офицери. Почти целият политически елит на Царство България.
Потресът дойде от флирта на царя с ченгетата, които го доведоха и настаниха във властта. Но сините носталгици не можаха да повярват, че е възможен какъвто и да е съюз между наследникdа на короната и БСП, наследница на мракобесните времена след 1944г. И първият голям отлив на сини симпатизанти през 2001г. бе факт. Донякъде предизвестен, донякъде естествен, донякъде манипулиран.
Но НДСВ се срина до санитарния минимум след още два парламентарни избора. Къде тогава отидоха онези над 800 000 гласове плюс онези сини гласове, дадени за Сакскобургготски през 2001г.? Защо сините не калкулираха нито процент от загубата на основния си конкурент?
След създаването на ДСБ се очакваше на парламентарните избори през 2005г. те да заявят едно ярко дясно присъствие.
Резултатът обаче разочарова мнозина. ДСБ се нареди на пето място с 6.44% непосредствено след СДС, участващо като Обединени демократични сили (ОДС), което спечели 7.68%. Първите три места бяха за БСП (близо 31%), НДСВ (близо 20%) и ДПС (около 13%).
И ДСБ, и СДС отчетоха резултатите като успех! Честен анализ не бе направен. Доколкото се появиха някакви коментари, те посочиха за главен виновник тъпотата на българския избирател, селския му манталитет, колаборацията между несъвместимите БСП и НДСВ и многото участващи партии, които разпиляха гласовете. За сведение обаче през 2001г. партиите и коалициите също бяха около трийсетина, колкото и през 2005г. За мнозина основната причина бе разцеплението на СДС.
На следващи избори обаче ДСБ и СДС участваха като единна Синя коалиция, а резултатът продължи да пада.
Какво се случи с електората на сините? Къде отидоха онези над 800 000 избиратели плюс разочарованите от НДСВ избиратели? От двете централи не последва ни вопъл, ни стон. Колкото по-ниски бяха резултатите, толкова по-доволни изглеждаха ръководителите на сините. Използваше се една дежурна фраза като отговор на простичкия въпрос „Доволни ли са от резултатите си”? Обикновено се казваше, че социолозите са им предричали да не влязат в парламента, пък те, ето на, влезли са. И са взели мандати или кметове на много места.
Днес двете партии не успяха да минат 4-процентовата бариера. Защо? Едва ли някой ще повярва, че обединението между ДСБ и групата около Мартин Димитров и Надежда Михайлова е щяла съществено да промени този резултат. Но дори и да беше го променила над заветните 4%, това нямаше да промени нищо. Просто щеше да продължи политиката на оцеляването на всеки следващ избор.
Мнозина са убедени, че стратегически така е дори по-добре. За да се стреснат десните политици, да направят анализ и план за разстояние, по-далечно от носа на лидерите. Трябва да превъзмогнат личното си его и да видят какво може да се направи в името на този многострадален народ. Перспективата на миналото е пагубна за правене на политика. Убийството на синята идея от нейните лидери, макар и в законна защита на честта, е недопустимо заради други, по-висши цели. Просто трябва да изоставят мрънкането, че все някой им сяда на столчето. И политическата природа не търпи празни пространства.
И ако едната от двете партии има планове за бъдещето, различни от правенето на смислена дясна политика, то няма да е голяма трагедия нейната смърт. Защото всеки политически крах е предизвестен и белязан от поредица видими грешки, направили едно или друго събитие неизбежно.