Събитията в Украина и руската интервенция в Крим, завършила с анексията на полуострова, предизвикаха вълна от про-Путински публикации и коментари в българския интернет. Те бяха във всякакви тоналности и на всякакво интелектуално равнище. Общото при голяма част от тях беше тезата, че „за всичко са виновни американците и евреите“. Последните в много от случаите бяха наричани по други начини, но ние тук няма да цитираме тези квалификации, защото можем основателно да бъдем обвинени в разпространяване на езика на омразата.
По-важното обаче е, че твърдението за еврейски симпатии към новата украинска власт е меко казано изсмукано из пръстите, поне що се отнася до официалната позиция на държавата Израел. Фактите сочат точно обратното. Маневрите на премиера Бенямин Нетаняху за избягване на подкрепа за мерките на САЩ и ЕС срещу Русия, са факт, който беше забелязан от всички, освен може би от българските политически анализатори. Те предизвикаха разбираема нервност и раздразнение в Държавния департамент и сред американската дипломация.
В Израел отказът да се подкрепят Съединените щати и в крайна сметка – Украина срещу Русия предизвикаха сериозна обществена дискусия. Темата е изключително интересна и ние ще я проследим по-подробно в най-близко време. По-долу поместваме изцяло превод на коментара на колумниста на авторитетния израелски вестник „Аарец“ - Давид Ландау, в който се коментират предполагаемите мотиви на отказа на Нетаняху да подкрепи САЩ и Украина срещу Русия. Заглавието и подзаглавието на текста са оригиналните от публикацията във вестник „Аарец“.
Министър-председателят на Израел – Бенямин Нетаняху се намира заедно с правителството си пред ужасна дилема, очи в очи със суперсилата – Съединените Щати и с вече не суперсилата – Русия. Това не е за първи път. Сега Русия планира да завладее източна Украина и може би да я анексира по повече или по-малко насилствен начин.
Някои израелски управници по перверзен начин смятат на глас, на коя велика сила сме по-задължени. Казвам „перверзен“, защото всяко израелско дете знае отговора, с оглед на военните доставки, дипломатическата подкрепа в ООН и политическата подкрепа по целия свят. Те също така знаят какво и колко можем да загубим ако Белият дом и Държавният департамент наистина ни се ядост много.
Независимо от това, някои управници защитават про-руска позиция, въз основа на неясни съображения, които не са и ясно изразени. В този смисъл, днешната дилема е реминисценция на последната, от края на 90-те години, когато Вашингтон напълно естествено очкваше от своите държави – клиенти като Израел, подкрепа за анти-сръбската си балканска политика и откриха, че израелският външен министър Ариел Шарон съвсем не е ентусиазиран. Това стана, независимо от повтаряните от министър-председателя Нетаняху уверения, че Израел широко подкрепя своя патрон.
Мотивите на Шарон бяха неясни. Те никога не бяха обяснени изцяло. Вископоставени служители в Министерството на външните работи се позоваха на интересите на евреите. Те предположиха, че Шарон мисли за все още много голямата еврейска общност в Русия и нейното все още несигурно положение.
Други предположиха, че Холокостът е в основата на начина, по който той формира политиката си. Сърбите бяха преследвани от германските SS части. Много от тях бяха избити редом евреи и цигани. Еврейските бежанци донесоха истории за сърби спасяващи евреи и противопоставящи се на германците. (Покойният политик и журналист Томи Лапид разказваше такива истории. Той, както и Шарон не искаше да се присъедини към предвождания от НАТО анти-сръбски фронт).
В края на 90-те години, ръководените от Слободан Милошевич сърби бяха непопулярни в световен мащаб. Но Шарон предпочете да заяви, че „днес, много лоши неща се причиняват на албанците; не много отдавна, лоши неща се причиняваха на сърбите“.
Украинците бяха сред най-скандалните помагачи на нацистите по време на Холокоста. За евреите, които са страдали тогава, би било невъзможно да си представят, че една независима и силна еврейска държава, 60 години по-късно ще се поклони доземи на Украина и ще обърне гръб на Русия. Тези евреи са чакали отчаяно Червената армия да ги спаси. Сталинова Русия не беше голям благодетел на евреите, но тя беше страната, която спря Хитлер, плащайки огромна цена в убити, ранени и осакатени.
Ако това са мислите и спомените, които вълнуват Външното министерство днес, така както са вълнували външния министър преди 20 години, дилемата на Нетаняху е наистина жестока. Той е човак обладан от чувствителността си към историята, особено към еврейската история и още по-специално към историята на Холокоста. Той е бил критикуван за прекомерно позоваване на Холокоста. Но не може да се говори за прекомерно позоваване, когато става дума за лидера на Израел едва половин век след като клането е спряло.
Забележка: Този коментар е публикуван в изключително авторитетния израелски вестник „Аарец“ на 15 април 2014 г. (David Landau, Russia or Ukraine. For some Israelis, Holocaust memories are key, April 15, 2014, http://www.haaretz.com/opinion/.premium-1.585494).
Превод: Теодор Дечев