Румен Радев вече с обеца на ухото – тежка и напомняща

8 February 2019

Една голяма обеца е редно да висне на ухото на президента Радев. Ама от тежките, за да се усеща и напомня на държавния глава какво може и какво не е добре да прави.

 

Започваме от второто. Не бива – по подобие на колегата си от САЩ, да използва социалните мрежи за твърде важни, касаещи държавата, позиции, послания и мнения. Най-малкото, преди да поства във fb, да вземе да се консултира с някой от съветниците или секретарите си, има ги достатъчно. А не като стопанина на Белия дом - да хвърля в паника администрация и правителство със сутрешните си туитове.

 

Ако пък Радев изпляска това за Венецуела след консултиране, то значи, че има голям кадрови проблем около себе си и трябва да се замисли.

 

Всъщност, редно е да уточним някои неща – справедливо е. Държавният ни глава никъде в постинга си не дава и не призовава за подкрепа на Мадуро. Просто съветва позицията ни да бъде за честни избори с международно наблюдение в тази държава. И да – не застава зад Хуан Гуайдо, какъвто и да е той в момента.

 

Между другото, ако преди време някой се беше хванал да поразпита гражданите по улицата къде се намира Венецуела, щеше да се стресне от малкия брой верни отговори. Подобен въпрос за Мадуро пък е съвсем обречен. Той по-скоро може да предизвика някои деликатни асоциации у родните зевзеци. Не че в САЩ такава анкета би имала друг резултат…

 

Но сега ситуацията е коренно изменена, защото случващото се в Каракас е пореден повод за хвърляне на картите на международната маса и за уточняване на позиции и лобирания. Единственото неоспоримо нещо е, че мизерстващата и бедстваща южноамериканска страна заслужава нормално съществуване. Странно, защо Мадуро не успя са управлява вярно и в правилната посока държавното кормило, все пак е шофьор на автобус, не е случаен човек…

 

Но да се върнем у нас. Президентът Радев явно не предвиди, че всяка позиция по темата „Венецуела“ ще бъде обръщана с хастара нагоре, ще се ровичка за текст между редовете и такъв винаги ще бъде намиран. Да повторим, въпросът не е толкова дали подкрепяме Гуайдо, или не, а в чий лагер заставаме – на ЕС и САЩ, или на Русия и другите. Както и се случи. Държавният глава заслужи критиките, някои от които изключително остри, стигащи до абсурдни призиви за импийчмънт. Той не оцени добре създалата се ситуация, не предвиди, че дори и да няма скелети в гардероба си, съвременната политика винаги може да намери такива.

 

Радев призова за честни избори в Каракас, но опонентите му прочетоха между редовете – подкрепа за Мадуро и съглашателство (прекрасна дума) с Путин и обръщане гръб на Брюксел. Прави са, че подобна позиция е в правомощията на изпълнителната власт, респективно външното ни ведомство, а държавният глава може да изказва единствено лично мнение и то не е препоръчително.

 

Да не говорим, че в ситуацията на огромната поляризация и противопоставяне у нас, дори и нищо да не беше казал президентът, пак щеше да му се вмени вина. Факт е, че има въпроси, по които Дондуков 1 и 2 трябва да имат единна позиция. Случаят „Венецуела“ е такъв и Радев трябваше да го анализира и подкрепи МС, още повече, че Борисов и компания не направиха кой знае какво геройство, просто застанаха до позицията на огромния брой страни от ЕС.

 

Каквито и да са тълкуванията, Румен Радев е на път да изгуби още някой и друг процент от рейтинга си. И то – ей така, лековато и непремерено, по тема, която не предполагаше никакви сътресения за Дондуков 2. Казват – неопитен е. Ами тогава тези около него трябва да компенсират липсата.

 

Защото истината е, че независимо прав или не, грешащ или адекватен, Радев е необходим. Като коректив на могъществото на ГЕРБ, обхванало почти всичко в държавното управление. Явно политическата опозиция не е особено силна, затова на страната й трябва институционална. И това е Дондуков 2. За добро или лошо. Критичната вълна, идваща от тази сграда понякога е здравословна, тя държи нащрек и в някаква кондиция управляващите, предпазва ги от леност и самозабравяне.

 

Но още една-две „Венецуели“ и настоящият държавен глава ще изпадне в ситуацията на тъжното политическо изолиране на своя предшественик. И то „на попрището жизнено в средата“ на мандата си. Демотивиращо и жалко.