Стана факт една предизвестена оставка. Валери Симеонов се оттегли от вицепремиерството, усетил на гърбината си това, че никой не може да е по-голям от народното недоволство. Без значение дали то е спонтанно, режисирано, манипулирано и т.н. Още повече, след като съпартийците му акапелно запригласяха на глупавите думи с още по-глупави думи. Та се наложи самите Бойко Борисов и Цецо Цветанов под път и над път да гасят пожари, да се извиняват, чудейки се как да озаптят вербално разпищолилите се свои коалиционни партньори.
Някои ще кажат, че едно „уж“ ритна столчето под Симеонов. Но не. Той положи неимоверни усилия да затвърди впечатлението от непремереното си (да се чете – наглото) изказване, сипвайки много масло в огъня на майчиния гняв. Вместо да посъбере прах от жълтите павета и да посипе смирено главата си, „патриотът“ продължи да се ежи, вбесявайки свои и чужди, както и Волен Сидеров, който въплъщава и двете в едно.
Но да не забравим. Всички фенове на технопартитата могат мощно да извикат „Ура!! Какаовият плаж е спасен и отново слънчев, защото тъмната сянка на Валерката вече я няма!“ И могат да си спретнат едно победно зимно парти. Още повече, че заради пустите курорти ще притеснят единствено чайките и гларусите.
Но да се върнем към държавните неволи. Защото оставката на вицепремиер, още повече коалиционен партньор, който осигурява рахата в парламента, си е държавна неволя. Едва ли титулярът на правителството – Б.Б., е много изненадан. Всъщност, това ще проличи по човека, който ще бъде избран да замести Валери Симеонов и колко време ще отнеме това. Дали ще е патриот и ще се казва Сидеров (макар, че той едва ли ще остави комфорта на депутатската банка, даващ възможността за принципни критики) ние не знаем. Анонимността на хората около Симеонов е въпиюща, така че ще е много трудно премиерът да отиграе подадената му топка с човек от НФСБ (партията на вицепремиерът в оставка).
И тук му е мястото за един визионерски и глобален въпрос. Ще има ли „Борисов 4“ след „Борисов 3“. Има ли живот след смъртта, тунел от светлина след последното издихание, ще предизвика ли лидерът на ГЕРБ будисткото учение с броя на преражданията си? Това са трансцедентни въпроси, материя от космическото познание, в което е посветен само един, най-много един и половина – Б.Б. и Цв. Цв.
Погледнато реалистично и прагматично, няма основания да сме песимисти и за появата на „Борисов 4“, но и за сравнителното дълголетие на „Борисов 3“. Защото момента парламентарното мнозинство е бетонирано от множеството депутати еднодневки, които знаят, че след този парламент никога повече няма да помиришат депутатска банка, парламентарно кюфте и редовно индексирана заплата, подплатена от правдоподобно формулирани бонуси. В тази компания целокупно са хората на Марешки и част от патриотите, националисти и воеводи около триединството Сидеров-Каракачанов-Симеонов.
Тук е редно да припомним и за комичната реалност, в която съществува опозицията БСП или както духовито коментира Цветанов преди време – те с един вестник „Дума“ не могат да се оправят, а искат да управляват…
Отваряме едни големи скоби. Оставката на Симеонов съвпада с едно много знаково (в контекста на европейския национализъм и патриотизъм и в прословутия постулат „Европа на нациите“) изказване, прозвучало като присъда. Самата Марин льо Пен, станала едно от знамената на евронационализма и повод за кошмарните сънища и бълнувания на президента Макрон, обяви, че от българския национализъм и патриотизъм припознава и признава единствено Веселин Марешки и партията му „Воля“.
Това би следвало да е огромен културен, цивилизационен и политически шок за патриотите от фронта на Сидеров, Каракачанов и Симеонов. Макар да е много справедливо, ако предположим, че достолепната дама нещо се е объркала. Някой я е подвел, посочвайки й класическата политическа еднодневка Марешки като неин достоен и просветен съратник. Идват евроизбори и аптекарят ще изпрати в Страсбург 0,000 евродепутати. Това ще охлади сигурно страстите на льо Пен, която ще пренасочи енергията си другаде.
Затваряме скобите и се канализираме към съдбата на ГЕРБ и лидера им, тълкувана в контекста на следващи нови избори и нов кабинет. Фактите са следните – от реалистичния политически космос у нас Борисов е имал коалиционни взаимоотношения с всички, с които теорията на партийното строителство позволява – десни и „демократични“ реформатори и незнайно какви, но готови на всичко родолюбиви патриоти. След предсрочните избори, без значение кога са, ще ги има със сигурност, Борисов и компания ще трябва да избират пак измежду някакви патриоти, някакви постреформатори (познати муцуни, но под друго име) и… БСП+ДПС. Истината боли, така е. Въпросът е дали ГЕРБ – ако все пак спечелят изборите, ще предпочетат познатото и преживяно зло, или подчертано авангардно, в духа на съвременното политическо изкуство, ще потърсят спасителен бряг по-наляво. Което би ни предложило сюрреалистичното видение „ГЕРБ+БСП=вечна (сърчице)“.
Това обаче са съждения, които поставят малко каруцата пред магарето. В момента имаме прекрасен кабинет (олекнал с един вицепремиер, но какво от това), непробиваема конфигурация в парламента, впечатляващ председател на Еврокомисията, чийто ишиас го омилостивява да създава прекрасни доклади за България, възхваляващи приказната ни съдебна система (защото само в една Вълшебна приказка трагедията със срутилата се сграда на „Алабин“ би останала без наказания и присъди).
Така че можем да си позволим да прогнозираме, че Валери Симеонов ще смени локацията „Дондуков 1“ с площад „Народно събрание 1“ и ще се хвърли в законодателството с енергия не по-малка от тази, с която атакуваше Какаовия плаж.
ГЕРБ и Борисов ще се насладят на комфорта да изчакат евроизборите, след които да става, каквото става, БСП най-вероятно, губейки идентичност, ще намерят главен редактор за „Дума“, Марешки ще усети „жегата“ на политическата си несъстоятелност, патриотите ще усъвършенстват играта „прескочи кобила“, а Догановите хора ще се преориентират от хидроенергия към атомна такава, учейки усилено китайски.
Ние пък най-сетне ще осъзнаем, че безвъзвратно сме изпуснали момента да хванем сопите. Но сега да не мислим за това, а да се насладим на вицепремиерската оставка. Заслужаваме я.
Съдоклад на главния редактор:
Познанството и дружбата ми с Милослав Йосифов датира от 1984 година, тоест догодина ще отпразнуваме 35-тата им годишнина. На езика на българската народопсихология (освен всичко друго с Милослав сме й аскер-аркадаши) това означава, че бих публикувал, каквото и той да е написал, дори това да създава заплаха от нападение на спяща клетка на Ал Кайда срещу редакцията.
В случая не става дума за нищо толкова страшно. На значителна част от хората с висок коефициент на интелигентност, цялата гарнитура на „Обединените патриоти” не им е по сърце. Затова не е за чудене, че Милослав Йосифов е удовлетворен от оставката на Валери Симеонов. И наистина, човек трябва да мисли с главата си и да внимава, какво приказва, независимо как точно е бил раздразнен, провокиран и афектиран.
Аз отдавна не се занимавам с партийна политика и едно от големите предимства на този факт е, че не е необходимо да си меря приказките на аптекарски везни. Макар че, каквото и да става, едва ли бих могъл да изстрелям такъв „картечен ред” по хора, които не ми харесват.
Пиша тези редове, защото се чувствам длъжен да отбележа две неща, по които гледната ми точка се различава в някаква степен от тази на Милослав Йосифов. Г-н Валери Симеонов не е любител на балансираната реч, но със сигурност от всички членове на Министерския съвет той най-добре се ориентираше в проблемите на реалната икономика. Пак той реагираше по най-адекватен начин от всички членове на кабинета „Борисов 3”, когато трябваше да се предприемат някакви конкретни действия.
Така че, справедливостта изисква да кажем по едно благодаря на подалия оставка вицепремиер за поне няколко негови намеси, особено за позицията му по въпроса за възможностите за привличане в България на човешки ресурси от трети страни и особено на квалифициран персонал и на хора с висше образование. За това наистина му благодарим.
Друг е въпросът, че г-н Валери Симеонов имаше и други „фалове”, на които никой не обърна никакво внимание, защото бяха извън предметното поле на интересите на широката българска публика. Не знам, какво точно са преживели във Външното ни министерство, когато г-н Симеонов с всичките си „титли и регалии” на вицепремиер внезапно изгря с присътвието си в ... Нагорни Карабах, където присъствува като наблюдател на референдум на непризната от България и от целия останал свят квази държава – Република Арцах. Слава Богу, международният скандал се размина, може би и покрай изключителната симпатия на азербайджанските власти към България.
Коментирам това, не за да „връзвам кусур” на г-н Валери Симеонов допълнително. Ни най-малко нямам подбни намерения и още един път ще кажа, че на вече бившия вицепремиер тябва да се отдаде заслуженото за това, с което той беше полезен на българската икономика. (На тези, които пишеха във Фейсбук глупости за „звисимостта” на Валери Симеонов от „едрия капитал” бих отговорил с думите на Ботьова – „ ... а Вий, Вий сте и....и”.
По-скоро трябва да обърнем внимание на интересния факт, че у нас денонощно се насажда разбирането, че така наречената „политическа коректност” е нещо лошо и вредно. Да си политически некоректен се смята за нещо „cool” и за нещо достойно. Ако питаме разните фейсбукови ментори, политическата коректност е ... нещо еврейско или пък гейско ... Изобщо нещо пагубно, зад което стоят поне две глобални конспирации – едната етническа, а другата еротическа. Дори един досадил на цялата държава радио водещ озаглави поредната си книга „Политически НЕкоректно”. И ни гледа от снимката си на четвърта корица „с молния в очите”, както би казал Алеко Константинов.
Всъщност, наричам споменатия книжен продукт „книга”, а не да речем „екологично престъпление срещу горския фонд”, точно пак заради политическата коректност. Защото първообразът й е просто ... доброто възпитание. Г-н Валери Симеонов поне в някаква степен стана жертва на разбирането си, че политиците няма какво да усукват и да „увъртолват” изказа си и трябва да карат направо. Върху това негово разбиране със сигурност оказа въздействие и всеобщият повик срещу политическата коректност и срещу „мейнстрийм политическите течения”. Само че, оказа се, че крилата на този масов „полет на освободеността” от условностите на „политкоректността” и на „политическото говорене” могат да те отнесат и извън изпълнителната власт.
Второто ми несъгласие с Милослав Йосифов е оценката му за г-н Марешки, като някаква политическа еднодневка. Вярно е, че последното, в което можем да заподозрем г-н Марешки е в каквото и да е харизматично излъчване и лидерско обаяние, но не бива да бъдем късопаметни. В крайна сметка, Веселин Марешки беше човекът, който хвърли на везните на премерването „има ли у нас картел на търговците на горива или няма” онази теглилка, която принуди КЗК да признае, че картел има. След което станахме свидетели на върховия цинизъм – пак КЗК глоби компанията на Марешки за ... продаване на горива на дъмпингови цени.
Трябва да зачетем на г-н Марешки факта, че той е може би първият български гражданин, наказан за НЕучастие в картел. „Аптекарят Марешки” видимо не е любимец на широката публика, но иначе е корав човек и издържа на натиск. За което трябва да го поздравим.
Виж, за неговото „прикаламисване” към „Европа на отечествата” и към „евроскептиците”, изобщо не би трябвало да го поздравяваме, но уви – и най-съобразителните хора правят грешки. Едни не си мерят приказките в публичната си реч, други се събират най-меко казано с „лоши другарчета” на европейско равнище. Последното може да му изиграе много лоша шега, но г-н Марешки си е направил избора сам и никой не е държал пистолет до главата му. Лично аз не бих се домогвал до похвалите на Марин льо Пен, но ...
Иначе, Веселин Марешки напълно си заслужи пребиваването в този парламент. Друг е въпросът, с какво ще запомнят „драгите зрители” участието му в последното за сега издание на Народното събрание. Със сигурност обаче трябва да признаем, че срещу него бяха насъскани най-различни независими и безпристрастни журналисти, че и цели средства за масово осведомяване. Така де, горивният картел не е останал без пари, а на медийния пазар „ден година храни”.
За да се приближа поне малко до специфичния стил на „Обединените патриоти” , ще дам допълнителни пояснения, какво съм искал да кажа до тук. Веднага ще поясня, че по никакъв начин не правя каквито и да са внушения, че безкрайно ценения, уважаван и харесван от мен като автор и като човек Милослав Йосифов има каквото и да е отношение към организираната кампания срещу Веселин Марешки. Пази Боже, не ми е изпила чавка акъла, дори и за да си помисля мимоходом подобни неща. Милослав Йосифов просто не одобрява господата Симеонов и Марешки и изразява това си мнение писмено, което е негово свещенно и неотменимо право. Зад което право трябва да се застава неотклонно. Не чак с гръмкоречията на Волтер, но достатъчно твърдо ...
Теодор Дечев
Главен редактор на "Свободен народ онлайн