Има случаи, в които по даден повод може да бъде създаден само един текст, който за конкретна индивидуалност остава валиден постоянно. Долните няколко кратки реда са доказателство за това. Писани са преди много години. Носят някакво настроение и успокояване. Може би е време да бъдат публикувани отново. След това ще изчакат следващите „много години“…
Като че ли понякога осмисляме „битието си" чрез малките бягства, които си позволяваме.
Ей тъй, напук на проблемите, на плановете, графиците, на платените и неплатените сметки, напук на деловите и другите срещи...
След тях някак си ставаме по-смели, по-уверени, дори тайничко се гордеем, че сме прекрачили собствената си дисциплинираност, че сме се оставили подвластни на чистата емоция, на спомена, на позабравена стара мечта.
Един бряг, един изгрев и една утрин, заедно с една стара песен - за някои велика класика, за други - прашясала досадна мелодия...
Може би са достатъчни, за да се озовем отвъд ежедневното - поне за малко - там, където е отредено за децата на цветята, за поклонниците на слънцето, за тези, които мислят свободата като състояние на духа, като част от пътя на Керуак, който трябва да извървят и преживеят поне веднъж.
И най-хубавото е това, че не е нужно да сме на брега, може да пропуснем изгрева, или да не намерим онази песен, достатъчен е краткият миг, в който разбираме, че сме в състояние да си задаваме винаги тези въпроси и да се вълнуваме от тях.
Че можем да се върнем от нашето си бягство малко по-добри и малко по-свободни...
Разбирайки онази свобода, живяна от Хендрикс и Ленън, от тези с достатъчно фантазия и въображение, даващи им силата да бъдат винаги на брега, огрени от изгрева.
За тях всяка утрин носи частица от първи юли, за другите - първи юли е само днес - да не го пропускаме.