Проф. Боян Дуранкев: Идеята на улицата днес е „да няма нужда от улицата в бъдеще

10 April 2013

Как ще се отразява оставката на кабинета „Борисов“ в дългосрочен план върху икономиката на страната?

Всяка оставка на правителство, особено внезапната оставка, извиква на дневен ред необходимостта от съставяне на служебно правителство. Служебното правителство се съставя по принцип „набързо“, с „ограничени“ правомощия и скромен времеви хоризонт. И понеже е със стеснен периметър на действие, то не се отличава със смели и запомнящи се постижения. От друга страна, бизнесът и трудещите се започват да функционират в условията на „временно правителство“ (традиционното мислене на масите) и в условия на по-хлабава администрация, което създава условия и възможности за укриване на данъци и осигуровки. С две думи, „внезапната смърт“ на всяко правителство е лош знак за икономиката на всяка страна.

Ако след изборите на 12 май не може да се сформира правителство и се наложи служебния кабинет да продължи съществуването си, какви ще са последиците за стабилността на лева, банките и изобщо на финансовия сектор?

Изборите ще променят, по всяка вероятност, конфигурацията на политическите субекти в парламента, но не революционно, а еволюционно. В парламента основните играчи ще бъдат ГЕРБ, БСП, ДПС и Атака, вероятно в компания на още няколко нови партии или коалиции. По всичко изглежда, че правителство ще се състави, макар и с цената на компромиси, „в името на България“. „Черните“ сценарии, особено на наша почва, са абсурдни – кои депутати ще пожелаят отново да се върнат към предизборната борба и ще заменят удобството на парламентарните кресла и доходи? Няма такива. Затова „Правителство на компромиса“ е най-вероятния сценарий. Но финансовият сектор и стабилността на лева ще останат стабилни, за разлика от фиска, където се усеща навечерие на криза.

Каква политика трябва да провежда служебния кабинет в областта на икономиката?

Ограничените правомощия не означават липса на правомощия. Напротив, служебният кабинет, освен основната си задача – организирането на честни избори, със сигурност ще опита да приложи нови хватки към монополите („гневът на мравките“ предполага такива решения), към някои олигарси и към онази част от бизнеса, която се чувства безгрижна към хазната. И нищо чудно тук-там да победи с туш. Малко време, но достатъчно за притискане на „враговете на народа“.

Правилен ход ли е национализация на някои от монополи - електроразпределителни дружества, ВиК и др.?

Наскоро писах накратко по този съществен въпрос. Когато в България се спомене думата „национализация“, в съзнанието на доста „демократи“ се получават незабавни асоциации или с концлагери, или с присвояването на малки обущарници и кафенета.

Въпросът обаче не е чисто юридически или пък строго „европейски“, а преди всичко икономически. Пазарната икономика, базирана върху частна собственост, се развива след 1450 г. Въпреки над петстотингодишната си история пазарната икономика оставя стоки – материални блага и услуги, които или са „забранени“ за притежание, или оставени изключително като „общонародна“ или „държавна“ собственост. Например, колкото и да е богат един частник, той не може да си напазарува роби (в това отношение „капиталистическият пазар“ е по-свит в сравнение с пазара при робовладелското общество) или пък атомни бомби (някой полудял частник може да ги задейства, затова са били винаги и остават „държавна“ собственост).

Икономическата интерпретация на различията на „частно“, „държавно“ и „обществено“ обаче открива огромни разлики. Например, ако планината Пирин е оставена на пазара и е единствено „частна собственост“, то тя ще е покрита с малки и средни владения, които ще бъдат достъпни само за техните собственици, но не и за повечето граждани на България. Затова тя не е „оставена на пазара“. Обратно, ако е изключително „държавна собственост“, то държавата остава части от нея на концесионери, други части – за държавни резиденции (в които да отмарят „слугите на народа“) и трети части – за свободен достъп на граждани.

В този смисъл, „държавната собственост“ се оказва по-прогресивна от частната. Накрая, ако Пирин е „обществена собственост“, до референдум ще реши, например, че 5% от планината могат да бъдат застроени с хотели и писти, но останалите 95% ще останат за свободен достъп за „всички“. Очевидно е, че в тези случаи „обществената собственост“ е по-прогресивна от държавната и носи повече ползи.

С други думи, равновесието между частно, държавно и обществено се мени през столетията в полза на последното. Джеферсън е можел да си купува роби, но Бил Гейтс или Гриша Ганчев – не.

България не е и не може да изключение в това отношение, даже нещо повече. Във времената на „прехода“ доминиращата идеология, изповядвана от „пазарниците“, твърдеше: „раздробете и приватизирайте всичко, ако искате да имате конкуренция, а на нейна база – благоденствие за всички“! Оказа се, че това е крупна схема на обществена криминална измама, от която се обогатиха единици (1%, както е популярно да се казва).

Ако преди държавата е осигурявала и производството, и разпределението, и транспортирането, и доставката до дома на гражданина, например, на електроенергия, калкулирайки си накрая 10% печалба за инвестиции в бъдеще време, днес времената да други. Един доставя (калкулира си печалба), друг му доставя суровините и техниката (калкулира си печалба), трети разпределя (калкулира си печалба), четвърти доставя (калкулира си печалба), пети осъществява счетоводството (калкулира си печалба), шести  разрешава (калкулира си, хм, пак нещо като скрита „печалба“) и т.н. А плаща печалбите по веригата само един – крайният потребител! Затова и сметките му набъбват ежемесечно – за да растат печалбите. Впрочем, повечето печалби се изнасят в чужбина към фирмите-майки, а не оставят за инвестиции (както преди!) в България. И не само в енергетиката въпросът стои по този начин.

Именно по тази причина преходът от частна собственост към държавна и от държавна – към обществена, трябва да се тълкуват като „облекчаващи битието“ на местното население, а също и както „възможност за местни инвестиции и натрупвания“, разбира се, ако ги няма частниците по трасето. Може да се каже, че този процес е „ренационализация чрез обратно изкупуване“, а не първична „национализация“, както желаят да го представят. Че ще струва обществени средства, ще струва, при това много. Грешките винаги се заплащат много скъпо. Но си заслужава.

А това че не ставали „национализации“ в ЕС и по света просто не е вярно. Какво се случи на практика в САЩ в началото на кризата? Какво се случи в Испания с банките Банкия, Каталуня Банк, Нова Галиция Банк и Банко де Валенсия – национализираха ти в обществен и в европейски (!) интерес. Естествен процес!

Затова е нужна цяла смяна на икономическата и политическата система и тотален обществен контрол върху държавния апарат. В смисъл на преход от частна и държавна към обществена собственост, полза и интерес. А това е „радикална промяна“.

Кой е най-добрият вариант за решаване проблемите на БДЖ?

БДЖ са в тежка финансова криза. Причините за това състояние са многоаспектни, но сред тях изпъкват редица фактори от социално-икономически характер, които са широко известни: повече от две десетилетия развитие на автобусния и автомобилния превоз предимно в „сивата“ икономика, което му придаде конкурентно финансово предимство; упоритото източване на БДЖ под всякакви форма чрез доверените партийни ръководители, които назначаваше всяко правителство; минимизирането на реалните инвестициите в иновативни техники и технологии, и т.н. С други думи, финансовата и технологическата криза на БДЖ е изкуствено предизвикана. Оставя някой да си ги „приватизира“, за да печели.

В повечето европейски страни на железниците обаче се гледа като на елемент от националната сигурност, а това означава – те да останат в ръцете на обществото и да се развиват преимуществено.

Кое е по-изгодно на обикновения граждани – да си закупи автомобил, да плати за него данък, „Гражданска отговорност“, „Автокаско“, винетка, годишен технически преглед, летни гуми, бензин по 2.60 лв. литъра и да пътува по „Магистралата на бляновете“ (ако я завършат тази година) от София до Бургас за 4 часа? Или пък да се качи на „Влак-стрела“ от Централна гара и след 1 час и 10 минути да бъде в Бургас, като междувременно в уютна обстановка ползва вътре Интернет и почива? Отговорът се налага от самосебе си.

Кое е по-изгодно на държавата и бизнеса (особено за дребния и средния бизнес, но също и за едрия), по–нататък, дали да превозва с огромна печалба за автопревозвачите своите товари, или да ползва сигурно и евтино „Товарни превози“ на БДЖ? Предимствата са на страната на БДЖ. Именно по тази причина приватизацията на БДЖ не е решение на проблема, а го усложнява в бъдеще време.

Правилното обществено решение е само едно: БДЖ да остане в държавни ръце, като същевременно се осветли неговата дейност; автопрепозвачите да се натиснат докрай, за да спазват законодателство на България като плащат своите данъци и осигуровки докрай; да се увеличат акцизите върху течните горива; назначаване на некорумпирано управление на БДЖ; инвестиции в нова техника и технологии. И тогава БДЖ ще придобие фасон на нормална (за европейските стандарти) държавна обществено-икономическа структура. С други думи, който препоръчва чрез приватизация да се решат проблемите на БДЖ, или е силно корупционно зависим, или пък не разбира същността на проблемите.

Какво бихте препоръчали на хората, които имат спестявания в левове в банки? В момента се създава психоза в социалните мрежи, като масово се препоръчва на гражданите да обръщат левовете си в долари или евро. Разумно ли е това?

След „Кипърската болест“ сигурно място по света няма и не може да има. Този факт се отбеляза от всички професионалисти. Засега (твърде разтегливо понятие) заплаха за лева няма, Валутният борд е стабилен, финансовата стабилност е устойчива. Засега…

Има ли вероятност България да изпадне в криза тип гръцки вариант?

Кризите по света са от системен характер. Кризата в България е демографска, социална, икономическа, идеологическа, политическа, научна, екологическа и т.н. – типична „системна криза“. Гръцката криза има обаче особености, които не са налице в България. Нещо повече, Гърция бе подпомогната съществено, а България – не.

Именно по тези причини тежката системна криза в България ще се лекува по-продължително, с повече и по-тежки жертви за обикновените граждани, ако някой сериозно „запретне ръкави“ да решава проблемите.

Има ли вариант в краткосрочен план да се вдигнат доходите на хората, каквито идея лансират предизборно някои политически партии?

Не само има варианти за вдигане на доходите, но е и задължително условие пред бъдещото правителство. Баналните приказки от типа „заплатите трябва да нарастват след нарастването на производителността на труда“ и „оставете пазара да решава за доходите“ водят до задънена улица. До края на мандата на следващото правителство минималната заплата трябва да достигне поне 300 евро, за да останат българи в България. Иначе – ще имаме пенсионери, но няма кой да им заработва пенсиите. Затова и ЕС трябва да помогне да разрешим тежките проблеми, които са пред нас.

Как ще коментирате идеите за граждански квоти в управлението и контролните органи в държавата, които лансират протестиращите срещу монополите?

Улицата никога не е идеологизирана (висок политически пилотаж), а винаги конкретизирана (предимно групови интереси). По тази причина Улицата винаги ще е партикуларно силна и универсално слаба – както  против войната във Виетнам (САЩ), така и за безплатно образование и здравеопазване (Франция), също и за висока трудова заетост (Испания, Гърция, Италия и др.). В България е против монополите (само някои, но не и банкови, медийни, политически, търговски и др.). Гражданските квоти в управлението, ако не станат бързо корумпирани, могат да имат полезен хигиенизиращ ефект.

Какво е Вашето мнение за мажоритарен вот, какъвто беше предложен от протестиращите?

Един призрак броди из България – призракът на мажоритарните избори. Религията, която изповядват всички привърженици на подобна идея, проповядва, че не един „месия“ (Цар или господар), не няколко „партии“, а няколко „граждани“ (240 или по-малко, или пък повече – това е без значение), които представляват различни и често разнопосочни (!) интереси, ще изведат страната от кризата, ще решат националните и световни проблеми, и ще настъпи новото „светло бъдеще“.

Подобни тези имат своето основание.

Неколкото „месии“, които оглавиха България, още от времената на Фердинанд и чак досега от цар и местен бизнесмен, включително със щипка „вносни юпита-експерти“ (о, колко възвишено!), не предизвикаха необходимия растеж, нито пък възцариха търсените справедливост и солидарност. По-нататък, класическите партии, базирани върху стандартната дилема „дясно - ляво“ и добавъчната дилема „глобално – национално“, също позагубиха своето очарование и блясък. Идеите им за „силен пазар“ или „силна държава“ (в различни комбинации), плюс „силна корупция“ (без да се декларира), се провалиха не само у нас, но и в САЩ, Испания, Гърция, Унгария и т.н. Накрая, партиите, формирани на случаен сборен принцип, обикновено под щедър етикет „за европейско развитие“, „за гражданите“ и т.н., не индикират големи различия с класическите партии, още повече че не предлагат радикални програми. Налице е както криза на „вярата в месията“, така и криза на „вярата в класическите партии“, а също – и в „партиите на случаен принцип“.

При тази ситуация, не е ли възможно избори на „чисто мажоритарен принцип“ да доведат до кормилото на властта „чисти, свети личности“, които, независимо от различията в знанията си, интересите и идеите, да направят системата „работеща за всички“, да генерират растеж и да проведат социална справедливост? Още повече, че всички до една от класическите и случайните партии, включително и Президента, „застанаха на страната на протестиращите“.

Простичкият отговор е „не“. Не нови хора в старата система на управление, а нови хора в нова система на обществени решения, това е по-доброто. Нова система, насочена не към вертикална, а към по-хоризонтална („по-плоска“) държава. Нова система, базирана върху повече национални и регионални референдуми, плюс парламентарно представени политически партии с ясни идеи и цели. Защо и в България да няма поне няколко референдума годишно по важни въпроси, предизвикани чрез състезание на предлагащи проекти за промяна (който проект за референдум влезе в десетката на най-одобряваните през предната година, отива към реален референдум през следващата година)? Защо в общините също да няма референдуми от този тип? Защо при почти консенсусни решения от референдумите (с над две трети от имащите право на глас), да не се осъществяват изменения на конституцията?

При една подобна хоризонтална система на вземане на решения, гражданинът може да се сърди за качеството на решенията единствено на себе си, но не и на управляващите, управляващи на база на референдумите. Тогава и „месианството“ (силна фигура за силна държава), и случайните партии, ще станат просто ненужни, ако не се базират върху реални и стойностни идеи за бъдещето. А що се отнася до класическите партии, те ще бъдат обективно принудени да се откажат от мумификацията на ръководствата си и да се насочат към търсенето на идеи и личности, които да бъдат иновативни и конкурентни по отношение както на 1-ния процент (десницата), така и на 99-те процента (левицата). И да търсят компромисни решения, отнасящи се до националната сигурност и публичните блага.

Всъщност, нима идеята на Улицата днес не е точно „Да няма нужда от Улицата в бъдеще“? А подобна идея се вписва отлично както в системата на добрите европейски практики, така и в системата на здравите национално-патриотични традиции.