Петер Паул Рубенс (на нидерландски: Peter Paul Rubens, [petər 'pʌul 'rybə(n)s]) е фламандски художник от епохата на Барока, известен със своя екстравагантен стил, който подчертава и въплъщава подвижността, жизнеността, цвета и чувствеността както никой друг. Във времето на Контрареформацията той рисува множество олтари, портрети, пейзажи и исторически картини с митологични, религиозни и алегорични сюжети. Неговото творчество съчетава традициите на брьогеловия реализъм с достиженията на венецианската школа. Освен че ръководи голямо ателие в Антверпен, произвеждащо картини за аристокрацията и колекционерите на изобразителното изкуство в цяла Европа, Рубенс е и добре образован хуманистичен учен, колекционер на изкуство и дипломат, получил рицарско звание както от испанския крал Филип IV, така и от английския крал Чарлз I. Рубенс е бил харизматичен и привлекателен мъж и компаньон, „висок, достолепен, с правилни форми на лицето, румени страни, кестенява коса, блестящи очи, владеел се е добре, бил е жизнерадостен, внимателен и любезен.“
Петер Паул Рубенс е роден на 28 юни 1577 година в Зиген, графство Насау-Диленбург (днес в Германия), в семейството на Ян Рубенс и Мария Пейпелинкс. Баща му е юрист с калвинистки убеждения, който през 1568 година напуска Антверпен, заради засилващите се религиозни преследвания след назначаването на херцог Алба за испански губернатор на Нидерландия. Първоначално той се установява в Кьолн, но след като става правен съветник на Анна Саксонска, съпругата на Вилхелм Орански, през 1570 година се премества в нейния двор в Зиген.
Адам и Ева
Преди раждането на Петер Паул Рубенс баща му Ян Рубенс е изпратен в затвора, заради любовна афера с Анна Саксонска. През 1578 година, след неговото освобождаване, семейството се връща в Кьолн. Ян Рубенс умира през 1587 година и две години по-късно Рубенс и майка му се връщат в Антверпен, където момчето приема отново католицизма. По-късно религията присъства отчетливо в работата на Рубенс, който казва: „Моята страст идва от небето, а не от земните размишления“. Той се превръща в един от водещите представители на католическата Контрареформация в живописта.
В Антверпен Рубенс получава хуманистично образование, изучава латински и класическа литература. На тринадесетгодишна възраст постъпва на служба при Маргарита Аренбургска в Ауденарде като паж, но след кратко време напуска, за да поеме по творческия си път. На четиринадесет години той става чирак на родственика си, художника на ландшафти и исторически сюжети Тобиас Верхахт. По-късно той учи при двама от водещите художници в града по това време, маниеристите Адам ван Норт и Ото ван Вен. Основната част от първоначалното му обучение се състои от копиране на работите на по-ранни художници, като ксилографиите на Ханс Холбайн Младия или гравюрите по Рафаело Санцио на Маркантонио Раймонди. Рубенс завършва обучението си през 1598 година, когато е приет в Гилдията на свети Лука като самостоятелен майстор.
В Италия
„Портрет на херцог Лерма на кон“, 1603 г.
През 1600 г. Рубенс заминава за Италия, където посещава Венеция и се запознава с работите на Тициан, Паоло Веронезе и Тинторето. Колоритът и композициите на Веронезе и Тинторето оказват незабавно влияние върху картините на Рубенс, а по-късно зрелият му стил е силно повлиян от Тициан. След това работи като придворен художник на херцога на Мантуа Винченцо Гонзага. Предполага се, че получава този висок пост с препоръка от ерцхерцозите Алберт Австрийски и Изабела Испанска, които управляват нидерландските владения на Хабсбургите и чийто придворен художник е Ван Вен, или от други влиятелни фигури. Работата му в Мантуа включва предимно рисуване и копиране на портрети, но позволява на Рубенс да се запознае с творби на Андреа Мантеня, Тициан и Джулио Романо от богатата колекция на Гонзага.
През 1601 г. с финансовата помощ на херцог Винченцо Гонзага Рубенс пътува до Рим, преминавайки през Флоренция. Там той изучава класическото гръцко и римско изкуство и копира работи на италианските майстори. Особено влияние му оказва елинистичната скулптура „Лаокоон и синовете му“, както и изкуството на Микеланджело Буонароти, Рафаело Санцио и Леонардо да Винчи.
Рубенс е повлиян и от по-новите и силно натуралистични картини на Микеланджело да Караваджо. По-късно той прави копие на неговата картина „Погребението на Христос“, препоръчва на херцога на Мантуа да купи „Смъртта на Девата“ и играе важна роля за придобиването на „Мадоната с броеницата“ от доминиканската църква в Антверпен. По време на своя пръв престой в Рим Рубенс завършва и първата си монументална творба - по поръчка на ерцхерцог Алберт, той рисува три творби за църквата Санта Кроче ин Джерузалеме в Рим - „Света Елена със Светия кръст“ за главния олтар и „Увенчаването на Христос с тръни“ и „Изкачването на кръста“ за страничните олтари. С това Рубенс затвърждава репутацията си в Италия.
През 1603 г. Петер Паул Рубенс е изпратен от херцога на Мантуа на дипломатическа мисия в Испания, като поднася подаръци от фамилията Гонзага в двора на крал Филип III. По време на това пътуване той се запознава с голямата колекция от картини на Рафаело и Тициан, както и на фламандски художници, събрана от предходния крал Филип II. По време на своя престой в Испания той рисува портрет на херцог Лерма на кон, повлиян от картини като Тициановия „Карл V при Мюлберг“. Това пътуване става първото от цяла поредица, съчетаващи изкуството и дипломацията.
Рубенс се връща в Италия през 1604 година и прекарва следващите няколко години в Мантуа, Генуа и Рим. В Генуа той рисува множество портрети, като тези на маркиза Бриджида Спинола-Дория и Мария ди Антонио Сера Палавичини, в стил, оказал влияние върху работата на Антонис ван Дайк, Джошуа Ренолдс и Томас Гейнсбъро. Той започва и книга с илюстрации на дворците в града.
През 1606-1608 година Рубенс прекарва повечето време в Рим, където с помощта на кардинал Джакопо Сера, брат на Мария Палавичини, получава най-значимата си поръчка до този момент - главния олтар на нашумялата новоизграждаща се църква Санта Мария ин Валичела, известна също като Киеза Нуова. Олтарът трябва да показва как Св. Григорий Велики и други местни светци се покланят на икона на Богородица и Младенеца. Първият вариант на платното бързо е заменен от втора версия от три панела, които дават възможност истинската икона, съхранявана в църквата, да бъде показвана на богомолците на важни празници чрез отварянето на меден капак, също изрисуван от Рубенс.
Опитът на Рубенс от Италия продължава да оказва влияние и върху по-късното му творчество. Той води голяма част от кореспонденцията си на италиански, подписва се като Pietro Paolo Rubens и често говори за връщането си в Италия, мечта, която така и не се осъществява.
Завръщане в Антверпен
Към 1607 г. Рубенс вече започва да намира работата в Мантуа тягостна и моли Алберт да се застъпи за него. Ерцхерцогът пише до Гонзага с молба да освободи Рубенс, но последният, бидейки изключително доволен от работата на художника, отказва. През 1608 година Рубенс научава, че майка му е тежко болна, и се подготвя за заминаване от Италия, но тя умира преди той да успее да стигне до Антверпен. Завръщането му съвпада с период на ново процъфтяване на града след подписването на Антверпенския договор, с който започва Дванадесетгодишното примирие между враждуващите страни в Нидерландия. Рубенс се колебае и в писмо до приятеля си Йохан Фабер в Рим споделя
„Все още не съм решил дали да остана в родината или да се върна в Рим, където съм поканен при най-изгодни условия. Тук също не пропускат да положат всички усилия да ме задържат, със всякакви комплименти. Ерцхерцогът и Нейна Светлост Инфантата ми писаха, настоявайки да остана в тяхна служба. Тяхното предложение е много щедро, но аз почти нямам желание да стана отново част от двора. Антверпен и гражданите му ще ме удовлетворят, при положение че мога да се простя с Рим. Мирът, или по-скоро примирието, почти сигурно ще бъде ратифицирано и за тези години нашата страна отново ще процъфти.“
Централният панел на триптиха „Издигането на Кръста“, 1611 г.
През септември 1609 година Рубенс е назначен за придворен художник на ерцхерцозите Алберт и Изабела. По думите на племенника на Рубенс Филип, ерцхерцог Алберт „го държи в двора със златни окови“: със специална диплома, издадена от Алберт на 23 септември 1609 година, Рубенс получава годишна пенсия от 500 ливри, както и допълнителни „права, почести, свободи, облекчения и франшизи, както и от услугите на нашите придворни“. Рубенс заема изключително висока позиция сред дворцовите художници - даден му е постът peintre de nostre hotel (приблизително, художник на покоите). За сравнение, Ян Брьогел Стари получава през 1608 година стандартния пост constschilder Harer Hoogheden (художник на Техни Величества), а през 1610 сам моли да бъде направен peintre domestique (придворен художник). Дипломата споменава неговите „разум и огромен опит в изобразителното изкуство, както и в други изкуства“ - уменията му като дизайнер на гоблени и ковьори, в украсата на златни и сребърни съдове и изографисване на книги. Рубенс получава специално разрешение да разположи ателието си в Антверпен, вместо в двора в Брюксел, като му се разрешава „да обучава в изкуството си когото пожелае, без да е обект на ограниченията на гилдията“, както и да приема поръчки от други клиенти. Всички творби по поръчка на Алберт и Изабела се заплащат допълнително. Рубенс остава близък с ерцхерцогиня Изабела до нейната смърт през 1633 година и тя използва услугите му не само като художник, но и като посланик и дипломат.
Рубенс и Алберт се радват на изключително близки взаимоотношения. Кореспонденцията им е освободена от формалности; по молба на Рубенс Алберт прави опити да прекрати проект за скулптурен олтар на катедралата „Св. Бавон“ в Гент; Рубенс кръщава първородния си син Алберт, на ерцхерцога.
Рубенс утвърждава връзката си с Антверпен, като на 3 октомври 1609 година се жени за Изабела Брант, дъщеря на изтъкнатия местен гражданин и хуманист Ян Брант. Двамата имат три деца - Клара, Николас и Алберт.
През 1610 година Петер Паул Рубенс се премества в нова къща с ателие, проектирани от самия него. Сградата в стил с подчертано италианско влияние, днес музей Рубенсхойс, е разположена в центъра на Антверпен и включва работни помещения за Рубенс и неговите помощници, библиотека и помещения за личната му колекция от произведения на изкуството. Към сградата Рубенс проектира и кръгла постройка подобна на Пантеона в Рим.[1] По същото време, поради многото поръчки, организира и ателието си с голям брой ученици и асистенти. Най-известният от учениците му е младият Антонис ван Дайк, който работи в ателието му от 1618 до 1620 година и който скоро след това ще се превърне във най-видният фламандски портретист. Ателието си сътрудничи активно и с множество специалисти от града, като художника на животни Франс Снейдерс и неговия приятел и съратник Ян Брьогел Стари.
В работата си Рубенс е дисциплиниран и прилежен. Денят му е започвал в 4:00 ч. сутринта и е работил до 17:00 ч., след което е излизал да язди, за да поддържа добра физическа форма. Докато е рисувал, е обичал да му се чете класическа литература. Рубенс е и запален колекционер на скъпоценни камъни, антични скулптури и монети и други артефакти. Колекцията му, в която е имало дори и египетска мумия, е атракцион за високопоставени чуждестранни гости.
Картините на Рубенс за олтара на Антверпенската катедрала „Издигането на Кръста“ (1610-1611) и „Свалянето от Кръста“ (1611-1614), рисувани малко след връщането му от Италия, изиграват важна роля за неговото утвърждаване като водещия фламандски религиозен художник. „Издигането на Кръста“, например, демонстрира художествения синтез на „Разпятието“ на Тинторето, рисувана за Скуола Гранде ди Сан Роко във Венеция, с динамичните фигури на Микеланджело и собствения стил на самия Рубенс. Тази картина е сочена като основен пример за религиозното изкуство на Барока.
През този период от своята кариера Рубенс използва активно производството на печатни репродукции и заглавни страници за книги, особено издавани от неговия приятел Балтасар Моретус, собственик на голямото антверпенско издателство Плантен, за да разпространи славата си в цяла Европа. С изключение на няколко брилянтни офорта, той подготвя само рисунките за тези издания, оставяйки подготовката на печата на специалисти, като Лукас Ворстерман. Той наема няколко гравьори, работили при Хендрик Голциус, които внимателно обучава за по-енергичния стил, към който се стреми. Рубенс създава и последните значими ксилографии преди възраждането на тази техника през 19 век. Той установява практиката на заплащане на права за копиране на работите му, особено в Холандия, където печатни репродукции на негови картини намират широко разпространение, но също и в Англия, Франция и Испания.
Последни годиниРубенс прекарва последното десетилетие от живота си близо до Антверпен. Продължава да изпълнява големи поръчки за чуждестранни клиенти, като украсата на тавана на Банкетната къща в двореца Уайтхол в Лондон, но сега се насочва и към по-интимни художествени теми.
„Трите грации“, ок. 1635 г.
През 1630 година, четири години след смъртта на първата си съпруга, петдесет и три годишният художник се жени за шестнайсетгодишната Хелена Фурман. Изборът му е донякъде изненадващ, защото Фурман произхожда от уважавана търговска фамилия, а художникът, движейки се в по-високи обществени кръгове, е можел да се ожени за аристократка. През следващите години Фурман му ражда пет деца, последното родено осем месеца след смъртта му. Фурман се превръща във вдъхновение за чувствените фигури в много от късните картини на Рубенс, като „Градината на любовта“, „Трите грации“ и „Съдът на Парис“. В последната картина, рисувана за испанския двор, младата съпруга на художника е изобразена като Венера.
През 1635 година Рубенс купува замъка Стен (днес известен като Рубенскастел), разположен в днешната община Земст, между Мехелен и Брюксел, където до края на живота си прекарва голяма част от своето време. Тук той рисува пейзажи, като „Замъкът Стен с ловец“ и „Селяни се връщат от полето“, които отразяват по-личния характер на много от късните му работи. През този период той се вдъхновява и от нидерландските традиции на Питер Брьогел Стария в картини като „Селски празник“ (ок. 1630 г.).
Петер Паул Рубенс умира на 30 май 1640 година в дома си в Антверпен от сърдечна недостатъчност в резултат на хронична подагра и е погребан в църквата „Свети Яков“.