Нийл Макгрегър е досегашният директор на Британския музей и автор на бестселъри, а от януари започва работа като директор на грандиозния културен проект „Форум Хумболт“, който е в рамките на изграждането на стария Градски дворец в Берлин, сграда, разрушена през 1950 г. В миналото дворецът е бил резиденция на пруските крале и въпреки сериозните щети оцелява след бомбардировките през Втората световна война. След взривяването му през 1950 г., на негово място е изграден Дворецът на републиката, където се помещава парламентът на ГДР и културни центрове. През 2006 г. Дворецът на републиката също е разрушен, за да се отвори място за възстановяването на някогашния кралски дворец. „Форум Хумболт“ ще бъде открит след четири години, а в него ще се представя неевропейско изкуство.
Защо един британец е влюбен в Германия и е впечатлен от германската добродетел да се учи от историята?
Господин Макгрегър, вие сте роден малко след Втората световна война в Глазгоу. Тогава за Великобритания Германия е била всичко друго освен популярна и е останала така дълго време след това. Защо започнахте да се интересувате толкова много от германците?
Тук трябва да се разграничат Шотландия и Англия. Шотландия винаги е била много по-свързана с континента отколкото Англия. Дядо ми през 20-те е имал търговски отношения с Германия. Родителите ми, които са лекари, са участвали във войната, но са искали следващото поколение да израсне като европейско.
В едно ръководство на британските войници от 1944 г. за тогавашните военни противници се е казвало: „От векове те са свикнали да се подчиняват на авторитети, не защото са смятали владетеля си за много мъдър или защото винаги е имал право, а защото тяхната покорност се изтръгва насила само с власт. Този метод е създал впечатляваща военна мощ, но не и добри човешки същества. Той е оставил германците да стоят мирно в краката на авторитета. Това е една от причините, заради които те приемат Хитлер. Той ги е командвал и това се е харесвало на повечето. Икономисвало им е усилието да се замислят“. Не много симпатичен народ. А вие сте решили да се интересувате точно от него.
Тази позиция е резултатът от две войни и е точно това, което човек би могъл да очаква след период, който се е усещал като война, продължаваща 30 години. Във всеки случай не вярвам, че това е бил възгледът на образовани и мислещи хора. Никой, който например знае, че Реформацията е започнала в Германия, не би написал такова нещо. Никой, който знае какво са постигнали германците в музиката, във философията и литературата, не би се оставил да бъде пленен от такова изказване. Противникът бива окарикатуряван, за да може да се води война срещу него. Той трябва да изглежда по всякакъв начин много различен и чужд.
До ден днешен на нас германците ни се струва страшно, че именно постиженията ни, които споменахте, не са ни съхранили чак толкова, че да не допуснем да дойде на власт Хитлер и да бъде заобиколен от огромно мнозинство, което ликува, докато той срива Европа със земята.
Защо тази много напреднала и духовна Германия на литературата, философията и музиката просто рухна, все още си остава загадка. Но идеята, че германците се подчиняват охотно на всеки голям авторитет, ми се струва прекалено слаб отговор. В една война, всички хора трябва да се подчинят на авторитета, това стои в природата на нещата.
Докато разпитвали служители по време на аушвицките процеси, дали са склонни да се обвинят сами в нещо, дали са сгрешили някъде, отговорите често били: „Не, просто се изпълняваха заповедите“. Заповедта като инстанция, която стои над всичко и оправдава всеки ужас. Това услужливо и самосъжалително подчинение може да се види рядко в британската история.
Това се дължи преди всичко на това, че ние британците от 17 век сме усвоявали съвършено различна политическа култура. Традицията на противоречията не е била толкова добре развита в германския политически свят.
Във вашата книга „Германия. Спомени за една нация“ вие хвалите германците за тяхната култура на памет. Този възглед, да се учим от катастрофите на собствената си история, го смятате за единствен по рода си. Защо?
Във Великобритания и Франция никога не е имало и дума за това. И двете държави разглеждат само позитивните аспекти на историята си, за да могат да надграждат над тях. И в двата случая това води до напълно селективно и ласкателно възприятие на собственото минало. Великобритания например се занимава с удоволствие с героичната си роля във Втората световна война и с отмяната на търговията с роби. Но не е приятно да се говори например за това, че Великобритания е именно страната, която е практикувала тази търговия един век за сметка на огромни собствени печалби. Не се засяга толкова и въпросът за собственото ни колониално и имперско господство. Във Франция се борави по същия начин. Да се сблъскаш с детайл от собствената си бруталност в Алжир – по-добре не. Само в Германия това не е така.
А как е в Германия?
Когато Германия се занимава с миналото си, като задължение е да се открият и най-мрачните глави от историята с намерението, никога повече да не се позволи да се повторят. Великобритания и Франция разглеждат миналото си така, сякаш в бъдеще искат да се държат както и преди. В Германия не е така. Невероятно е да си представим, че в центъра на Лондон или Париж можем да видим мемориален паметник на Холокоста. Няма друга европейска страна, която да е направила подобен впечатляващ паметник на собствения си позор в центъра на столицата, както и в други градове в страната.
Защо премиерът на Великобритания Дейвид Камерън се държи така, сякаш бежанците не подхождат на неговата страна?
Ако трябва да мислим логично, нарастващият брой мигранти от Северна Африка и Близкия Изток постави сериозни проблеми пред много европейски държави. Само в германската политическа класа обаче към тази криза се погледна от морална и етична гледна точка.
Камерън иска до 2020 г. да приеме само избрани 20 000 бежанци от Сирия. Възходът на ИДИЛ обаче е тясно свързан с войната в Ирак, която първи започнаха САЩ и Великобритания, беше немарливо проведена и доведе до лош край. Не би ли трябвало британците да поемат по-голяма отговорност?
Абсолютно, но ние за съжаление не държим на културата на памет, казах ви. Точно тук се вижда разликата.
Човек в случая не трябва да гледа двеста години назад, достатъчно е да погледне дванайсет.
Войната в Ирак не е момент, с който Великобритания се занимава, той също е оставен така, да си стои в миналото.
За разлика от много историци, вие интерпретирате в книгата си късното създаване на германска национална държава като предимство. Защо виждате федералния съюз на Свещената римска империя на германската нация толкова позитивен?
След 1648 г. в Германия е имало степен на многообразие, която е единствена по рода си в Европа. Едно голямо политическо тяло от католици, протестанти и евреи, които живеят заедно. Тази федерална взаимовръзка е позволила по-голяма свобода на мисленето и една прекрасна конкуренция между градовете, но също така богатство и самостоятелност, които от различните парични системи са стигнали и до културата на вурста. Идеята за една силна централизирана държава всъщност е една аномалия в германската история и тя е довела до аномалиите от 1870 г. и 1933 г.
Подчинението на авторитета завършва 125 години по-късно във фашизма. С него залязва и всякаква хуманистична представа за Германия. Тази борба за душата на страната се намира според вас нагледно пред вратите на Бухенвалд, който е само на 10 км от Ваймар на Гьоте и Шилер. Надписът на вратите на концентрационния лагер гласи „Всекиму своето“, Jedem das Seine. Това е подигравателна измяна на идеалите на Просвещението. Това извращение преднамерено ли е?
Този надпис говори за чист садизъм. На британците им е много добре известна физическата жестокост на нацистите. Това, което обаче не знаят е колко старателни и интелектуално подли са могли да бъдат. Всичко е върху вратите на Бухенвалд, където чрез този надпис затворените там всеки ден са били подлагани на допълнителни подигравки по отвратителен начин. Това е един надпис, който идва като ехо от правовата държава, но също така е заглавието на чудесната кантата на Бах, т.е. всичко, което носи традицията и културната изтънченост на тази държава. „Всекиму своето“ – тази извънредна състрадателна и демократична максима е извратена на вратите на Бухенвалд.
Този надпис е оформен от един от затворниците, който е бил ученик на Баухаус – Висшето училище по строителство и художествено конструиране, превърнало се по-късно в художествена школа на модернизма. Заради това в извайването на надписа на вратите на Бухенвалд виждаме елегантна и модернистична грациозност, която обаче, като краен ефект, подсилва в още по-висока степен жестокостта. Нацистите осъзнавали ли са, че един от лагеристите, архитектът Франц Ерлих, името на ученика на Баухаус, е използвал надписа, за да изобрази „изродилата“ се институция?
Франц Ерлих е бил принуден да направи план на този надпис. Проучването изхожда предимно от това, че той е избрал формата на надписа като акт на личната си съпротива, а нацистите са пропуснали баухаус елемента. Разбира се, тук възниква въпросът как един затворник е успял да достигне до такава форма на автономия. Как е било възможно да надживееш морално един такъв свят? Вероятно изборът на този надпис е бил неговата форма да го постигне.
Франц Ерлих преживява Бухенвалд, защо по-късно отива в ГДР?
Той бива освободен с амнистия през 1938 г. или 1939 г. Бил е комунист. След отварянето на делата на Щази, се е установило, че той е бил много активен в шпионирането на негови съседи.
Той винаги е живял като уверен комунист, който иска да участва в направата на по-добра германска държава. Вие бихте ли осъдили морално шпионирането?
Не бих си дал такива компетенции. Ние британците не сме се конфронтирали с такива въпроси в миналото си, заради това не мисля, че бихме могли да отговорим задоволително на тях. Въпреки това, съдбата на Франц Ерлих ми е много интересна. Напомня ми на онзи вид ужасяваща цена, която хората трябва да платят, когато живеят в диктатура. Тогава те често правят компромиси, които морално са повече от съмнителни.
Във Вашата експозиция в Британския музей „Германия: спомени за една нация“ показвате ГДР във формата на син костюм за сърф, с който някой през 1987 г. иска да преплува Балтийско море, но преди това е заловен. Ежедневието ли е това, което прави костюмът за сърф толкова силен обект?
Той показва колко отчаяни са били всички от системата и какви изходи са търсили, за да тръгнат по нов път. Костюмът за сърф в действителност е направен от много лош материал. Хора, които са си купували подобни, веднага са попадали в подозрение, че не просто искат да карат сърф, а да бягат. Притежателят е имал късмет, че е бил заловен. Планираното бягство през Балтийско море с един такъв костюм през ноември би довело до смърт.
Вие описвате ГДР като държава на надзора на високата класа?
Да, но германците научиха много от това. Ние във Великобритания намираме за впечатляващо това, колко последователно германците отказват да допуснат държавата близо до себе си, независимо дали става въпрос за подслушване или камери за наблюдение или за прекалено позитивни реакции към Сноудън. Повечето британци вярват инстинктивно, че държавата е тук, за да им помага и да ги закриля. Никой рационален германец не би споделил инстинктивно това схващане. Не и след диктатурата на нацистите.
След Втората световна война, до началото на съдебните процеси за „Аушвиц“ в началото на 60-те, в Западна Германия властваше страховито мълчание. Вместо да се конфронтираме с миналото си, гражданите се хвърлиха на работа, което допринесе и за бързото икономическо възстановяване. Костенурките на „Фолксваген“ водят началото си от идея на Хитлер. По-късно този модел, освен, че става знаков за марката, също така е символ на икономическото чудо. Вие го имате в изложбата си, тази кола също ли носи символиката на успешното потискане на чувства на германците?
Не съм психиатър, но ми изглежда пределно ясно, че повечето германци не искат да задълбават кой знае колко в това какво са направили или какво е направено в тяхно име. Най-добре се вижда това, че хората са заети с други неща. Първата дума, която ни се подхвърля в училище, когато започваме да учим немски език е „прилежен“. Прилежността е защитната зона на германеца. Това доведе до гигантското възстановяване на държавата и до големите постижения в технологиите и икономиката. В центъра на този успех обаче са костенурките на „Фолксваген“.
Как лондонската публика реагира на изложбата ви? Икономическият възход на германците не предизвика само възхищение у британците през 50-те и 60-те години, но и неудовлетвореност в стил: „Кой в крайна сметка победи в проклетата война?“
Възхищението на британците от машините “Made in Germany” датира от близо 400 години, още Шекспир пише: „Търся си съпруга! Жена, която е като германски часовник.“
Характеристика, която не звучи много добре за жена.
Вероятно той е имал предвид, че дамата би била много скъпа и много надеждна. Но ако бъдем сериозни, костенурките на „Фолксваген“ имат много голямо място в онази традиция, според която се смята, че германците произвеждат най-чудните и най-надеждни машини на света и никой друг не може като тях. Във Великобритания обаче има един много популярен възглед, че човек трябва да води строго организиран живот без капка хумор, за да успее в такива постижения.
В една друга ваша известна изложба „История на света в 100 обекта“, обектът под номер 97 е една гравюра на Дейвид Хокни със заглавие „В тъпото село“. Тази творба се появява през 60-те и показва двама мъже в едно легло. Хомосексуалните отношения в Англия тогава са били наказуеми. Вие пишете за работата на Хокни: „Неговите гравюри не предупреждават, те се смеят и пеят“. Защо според Вас Хокни се решава да презентира изкуството си по този начин?
Ние сме фриволен народ. Изпитваме ужасен страх от това да дискутираме идеи с висока степен на сериозност. Така се чувстваме много неприятно. Искаме да се лишим от нея. Германците намират спасение в прилежността, а ние в хумора. Хуморът ни пази от това, да не трябва да се караме, което би довело до това да се чувстваме добре.
Изкуството на Хокни преследва сериозна и прогресивна цел: публичното признаване на хомосексуалните.
Ние предпочитаме да не форсираме сериозните дискусии, за да можем да се държим така, сякаш сме искали да бъдем сериозни, но не сме успяли. Хуморът е нашият камуфлаж.
Сега идвате в Берлин като…. моля, кажете си пак точното наименование на поста?
Ръководител на учредителното управление на „Форум Хумболт“.
Това вече си звучи доста германско.
Да. Звучи ужасяващо германско.
Можете ли да преведете тази длъжност на английски език?
Ужасявам се, имах големи трудности да го преведа. Това е нещо като да си представител на една сенчеста организация, който има задачата да я направи напълно нормална и в реда на нещата. Много е германско това име. Но да бъдем сериозни: ролята ми е да формулирам с колегите, какъв смисъл и цел би трябвало да има „Форум Хумболт“ и тогава да се посъветваме с министърката, от какви структури се нуждаем, за да ги постигнем.
Във Вашата книга за Германия пишете „Берлин мечтае в архитектура“. Каква функция може да има издигането на берлинския Градски дворец наново?
Мечтата е в това, че един исторически аспект на Берлин намира напълно нова роля в отношението, което Берлин ще има със света. Старата сграда е била елемент от един Берлин, който е станал столица, столица на агресията, столица на националсоциалистите, столица на разрухата. Сега имаме един контейнер, който може да бъде ново място на отношенията на Берлин със света, отношение на една друга Германия, хуманна, култивирана и космополитна.
Под Ваше ръководство Британският музей беше на второ място по посещения в Европа след Лувъра. Защо спирате с тази дейност? Само за да дойдете в Берлин и да се занимавате с един противоречив за берлинчани и германци проект?
Следващата година навършвам 70 години и се оттеглям от директорския пост на Британския музей не само, за да скоча от едното място на другото. Поканиха ме да участвам в този проект и да помогна за неговото оформяне. Той е единствен по рода си и без аналог в целия свят. Колекциите на Острова на музеите в Берлин и тези, които ще дойдат в Двореца, са от глобално значение. В Берлин е шансът светът да бъде мислен по съвършено различен начин.
Във вашите изложби кондензирате историята в предмети. Вие сте нещо като модерен исторически разказвач?
В Германия музеите стоят като изследователски институти на университетите и на държавата. Във Великобритания музеите винаги са били по-близко до народа, те трябва да са там преди всичко заради публиката.
В тези музеи работят абсолвенти на едни от най-добрите университети в света, но от музеите никога не се казва и дума за това. Защо във Великобритания хората са толкова плахи и не изтъкват образованието си?
На британската общественост никак не й се харесва, когато някой се опитва да се прави на прекалено умен. Изглежда ни помпозно. Затова и пресата ни е толкова непочтителна. Авторитетът се счупва с хумор, никоя идеология не би могла да издържи срещу хумора. Затова в нашата страна не държим на идеологиите.
Източник: http://a-specto.bg/humorat-kamuflazhat-na-britantsite/