Не искам антрето, г-н премиер, искам си задния двор на Европа

2 February 2018

Политиците трябва да се въздържат от употребата на метафори. Особено в публичните си слова, защото те ни интересуват, засягат и определят битността ни. Какво си говорят в тоалетната и в спалнята не би трябвало да ни касае. Ако сме нормална държава.

 

Политическата реч трябва да е ясна, конкретна и в никакъв случай двусмислена. Но това са правила за политици, които знаят, че едно грешно движение, или словосъчетание може да коства кариерата. У нас не е така.

 

По някакъв начин така наречените ни политици са усетили, че суверенът, сиреч ние, сме я подкарали съвсем по инерция. Обществената енергия незнайно защо е поизчерпана и е достатъчно да ни пуснат един-два заека за примамка и ние хукваме подир тях, та се забравяме.

 

Няма значение какви са зайците – дали ще е някакъв лифт в планината, или доскоро тотално неизвестен документ, наречен „Еди к’ва си конвенция“. Изведнъж се оказва, че това са каузи на живот и смърт и ние даваме и последната си килокалория и психическа енергия да ги защитаваме.

 

А през това време политическите ни мъже, жени и джендъри започват да си импровизират на свобода, без въобще да им пука дали казаната дума е хвърлен камък, или не.

 

Ето сега и премиерът Борисов – от една много висока трибуна, наречена Брюксел, опиянен от умението си в словесната еквилибристика, с лека ръка зачеркна досегашния статут на страната като заден двор на Европа. И с финес, чието великолепие ослепява – в традициите на най-висшата реторика, ни обяви за “антрето на общия ни европейски дом“.

 

Аз пък не съм съгласен (тук си самовнушавам, че някой ме пита и го интересува мнението ми). Да анализираме двете понятия. Не е трудно, познаваме ги, те са в бита ни, живели сме (живеем) в тях.

 

(Следва кратко лирично отклонение за задния двор.) Нима има нещо по-спокойно, сигурно, притегателно, символизиращо семейния уют и добросъседска идилия от задния двор? Безкрайните следобеди, в които децата откриват първите вълшебства на света, дългите летни вечери, когато инстинктът подсказва, че си се докоснал до ново преживяване, което след време ще научиш, че се казва романтика. Ако пък има и малко пясък за една игра на топчета, то щастието е пълно. Колко лютеница са сварили майките ни там (един голям наш поет и писател го възпя в тристишие).

 

И всичко това зачеркнато с едно премиерско изречение. Какво му е лошото да сме заден двор на Европа, г-н министър-председател? Защо от това вълшебно и хармонично място ни запратихте в антрето?

 

Антре – схлупено, сиво, скучно и почти незабележимо пространство. Влизаш, хвърляш калните обуща, сваляш прашните дрехи и продължаваш към дома, забравил за съществуването на нещото, наречено „антре“. То остава извън бита ти, встрани от ежедневието. Антрето е място, където държиш прав досадния съсед, тръгнал да събира таксата за входа. Толкоз.

 

Пристъпил в антрето, си с единия крак в дома, но с другия извън него. Доста некомфортно. Докато задният двор си е едно стабилно, защитено и престижно място. Което днес изгубихме.

 

Но може би не е късно. Председателството ни на Съвета на ЕС е дълго и най-вероятно премиерът ще му се отдаде възможност да ни върне в уважавания от целия дом заден двор. Заслужили сме си го и затова боли, когато непремерените думи ни го отнемат.

 

Да не говорим как при целия този битов хаос ще ни се намери малко въображение и смелост да си помислим за живот в същинския дом. Да забравим. Явно ще си се лутаме до края на историята между задния двор и антрето.

 

Макар, че светлинка има. Един приятел ми напомни думите на човек на име Мао (Дзедун), който преди десетилетия сравнил Европа със сляпо черво (това задъненото – в края на дебелото черво, чийто израстък е апендиксът).

 

Така че – в най-добрите традиции на полупълната чаша, антрето на Борисов е бална зала в сравнение с мрачния кошмар на виденията на Мао. Явно сме благословени.