Първоначален тласък за книгата ми даде стъписването и недоумението на младите хора, когато чуят името. Те питат: „ Кой е Кирил Христов?“ Литературните програми на училищата неизбежно се обновяват, техният обем не е безкраен и под натиска на новите автори биват изтласквани някои по-стари. Той има тази нещастна участ. Но въпреки всичко, мястото му на класик на българската литература не може да се оспорва. Пророчество е епитафията на поета: „- Ти, който цял живот безумствуваш за слънце,/ как ще лежиш в тъма и студ, довека сам?/ - Щом закопаят ме, ще бъда като зрънце:/ обилния си плод тепърва аз ще дам”.
Отговаряйки кратко на въпроса, не трябва да пропуснем, че е живял бурен, но мъченически живот и че е изключително продуктивен като поет и писател. Роден е на 26 юли 1875 г. в Стара Загора и е починал на 9 ноември 1944 г. в София. Изгнаник от септември 1922 до септември 1938 г. Първите седем години прекарва в Германия ( няколко месеца в Йена и после в Лайпциг) , а останалите в Прага. Кирил Христов е родéн поет.
В стихотворението „Паспорт“ се представя: „Занятие: Кирил прочетете/ обратно и ще разберете“. Александър Теодоров-Балан го величае като „бисерен лирик“. Патриотизмът е основна тема в творчеството му, в нея той следва традицията на Иван Вазов. Особено значение отдава на епоса си „Чеда на Балкана“ (1928/1930). Eстествено успява да свърже патриотизма с геополитиката като от германофил става славянофил и русофил.
Спорът с кого да вървим не е нов и почти цялата ни история след Освобождението минава под знака му. И днес пред българина стои за решаване тази дилема, въпреки че като цяло страната ни вече направи своя избор. Класикът ни е бил стамболовист по убеждение. Което означава с Германия и Австрия против Русия, но и против Антантата – Англия, Франция и САЩ. В България до 1917 г. и появаването на Съветския съюз русофилите са и антантофили.
Животът и творчеството му са изпълнени с жени. Класикът ни изразява страстите си в еротична поезия и разкази и издава през 1920 г. скандалния с откровеността си роман за тайните на пола „Тъмни зори”. Завършени през 1926 г. , но непубликувани приживе остават „Бездна” и „Бели дяволи”.
Това са романи с автобиографичен характер, описващи сексуалните му преживявания в Италия и Германия. Той е първата у нас „лястовица” на фройдизма в литературата, като сваля покривалото на фалшивия морал и признава голямото значение на подсъзнателното. В личните си отношения също следва поетическия си девиз „Жени и вино! Вино и жени!” Любовните му „успехи” са неизброими, той е българският Казанова.
В необятното му по обем литературно наследство респектираща част са дневниците и автобиографичният роман „Ад в рая”, неиздадени преди смъртта му. От неговата мемоаристика приживе бял свят вижда единствено „Затрупана София”( през 1944 г.). Дневниците и съкратеният им вариант „Ад в рая” са тайната история на литературата ни от началото на XX век и следващите няколко десетилетия. Те демитологизират писатели и политици, с които Кирил Христов е имал досег - снемат ореолите им, разрушават пиедесталите под тях.
Светилото на есеистичната критика Кръстьо Куюмджиев пише за дневниците му (в единствено число) – хем субективен, с неверни оценки, хем съдържа много ценни данни за дейци на културата. Нещо като „дървено желязо”, нарича се оксиморон. Наблегнах на втората част от твърдението на критика.
На жанра „тайната история” според мен слага началото летописецът и сенаторът Прокопий Кесарийски. Той оставя записки под това заглавие за императорството на Юстиниян II и благоверната му Теодора, на византийския трон от 527 до 565 г. след Христа , на което е очевидец „отвътре”. Например, „тайната история” на царуването на Фердинанд е написал Добри Ганчев (1857-1936), учител по български на монархическото семейство. Изричната му молба е „Спомени на княжеското време” да се публикуват двадесет и пет години след завършването им през 1923 г.
Така и дневниците на Кирил Христов се появяват в цензуриран вид чак през 1967 г. С тях е плашел свои съвременници. Класикът се бори за синекура и народна пенсия през целия си живот. Той задава на българското общество много съществения въпрос: Могат ли писателите в малка държавица като нашата да се издържат от хонорарите си? Не са успявали дори Яворов, Пенчо Славeйков, Петко Ю. Тодоров.
Кирил Христов е в постоянни войни с писателите и критиците. Прославил се е като егоцентрик, вечно недоволстващ, че не е достатъчно оценен. Но не трябва ли да го извиним за самолюбието му, което е присъщо в по-явен или лицемерен вид на всеки творец? Нарцистизмът е понятие, въведено в обръщение от Фройд и развито от последователите му. Той е нормален като инстинкта за самосъхранение у който и да е и още по-необходим на креативната личност за поддържане на самочувствието й.