Публикуваме със съкращения първата част от академичното слово под заглавие „Разделената нация и обединената плутокрация” на проф. Кръстьо Петков , който бе удостоен с титлата доктор хонорис кауза на Европейския колеж по менидгмънт. Това е ново негово изследване на икономическите и социалните промени в света, които особено отчетливо се забелязват след началото на световната финансова криза. В първата част проф. Петков анализира световните тенденции в развитието на обществата:
Факт е, че българската нация и нейният граждански конструкт днес са дълбоко разделени! Едва ли има нещо по-предизвикателно и интересно за научен дебат от тази ситуация!? Промяна с такъв мащаб и дълбочина не може да се квалифицира като естествено и временно отклонение, нито като нормален/неизбежен и второстепенен обществен развой, както твърдят някои автори. Моето твърдение е, че сме изправени пред рядко срещано патологично състояние на обществото и неговата демократична система , което може да го превърне в коренно различен социален конструкт.
На мястото на общоприетия правов и социален ред, характерен за демократичнитеобщества, в България се настанява поръчковата, изгодна за доминиращото малцинство нормативна подредба на публичния живот. Как се случи този поврат?
Трите фази на олигахичната трансформация
Особеното в българския случай е, че прото-олигархията беше зачената още в недрата на предишния строй, в неговата последна фаза, обозначена като „развит социализъм”. Тогава в икономическата база се извърши първия акт на дирижирано от центъра преразпределение: на финансови ресурси и материални активи.
Имам предвид т.нар. Указ 56, който насърчи раждането на „капиталистически форми на икономика в рамките на социалистическите производствени отношения”. За скрупульозно мислещите хора това политикономическо словосъчетание звучеше като семантична безмислица; на прагматиците беше ясно, че така идеологически се завоалираше задкулисната селекция на новите социални актьори, подготвящи се изпреварващо за легитимната трансформация.
Трансформацията протече бързо и от 1989 до 2000 г. премина през две краткотрайни фази:
А/ Социогенезис - започнал с рекрутиране на нови членове и микрогрупи в нововъзникващата олигархична прослойка; завършил с вкореняване на нейните организационни мрежи и оформяне на профила на съвкупната олигархия на българска почва;
Б/ Институционализация – времеви отрязък, през който олигархичните екземпляри излязоха от сенчестите и подземни убежища и преминаха в т.нар. светла част на обществения живот (Това е времето за „рязане на опашките на гущерите”- ако ползваме култовата фраза, изречена от един от най-видните представители на новата прослойка).
Тук се налага да направя няколко уточнения от фактологичен характер:
Често слушаме твърдения, че политическата генеалогия на българската олигархия е изцяло свързана с бившата номенклатура; че тя, образно казано, е изцяло оцветена в червено. Тази констатация беше валидна до втората половина на 90-те години. Родилните петна отдавна изчезнаха и вече не се забелязват по цъфтящото тяло на властващия елит. В него се настаниха трайно представители от целия политико-икономически спектър. Именно липсата на партиен цвят днес е родов белег на тази, наглед разнолика, социална общност;
Както всяка макросоциална страта и съвременната българска олигархия е вертикално подредена по няколко признака: произход, разполагаеми ресурси, достъп до властта. Доскоро най-влиятелна беше наследствената/партийна аристокрация. След време до нея застанаха новоизгряли политически звезди (част от тях олицетворявали в миналото идеалите за индивидуална свобода и социална справедливост). Днес високи позиции в йерархията заемат и преуспели представители на бившата тоталитарна клиентела и свита – охранители и шофьори, доверени емисари и лечители, бивши и настоящи агенти на политическата полиция и др.
Както съзряването, така и институционилацията на българската олигархия не протече безконфликтно. Между първата и втората фаза бяха направени два безуспешни опита за организационна консолидация, паралелно на официалната власт (имам предвид „Г-13” и неговото второ издание). Но острото вътрешногрупово съперничество надделя над повика за обединение. От което първопроходците на олигархичното общество извадиха полезен урок за себе си: ускориха вграждането в институциите на властта, а впоследствие установиха контрол върху тях.
Как? Чрез добре познатия метод на узурпиране на държавната власт („State captured”). Настъпи последната фаза от социопатичната транформация – мутацията, която днес е в своя апогей!
Вододелът в тази регресивна еволюция е организираното от корпоративните кръгове завръщане на бившия монарх в България.
Този уникален епизод в световната политическа история осигури на олигархичната върхушка значително по-широко поле за социално-класова трансформация:
- вътрешна, чрез оформяне на собствен привилигерован елит, който открито заяви намеренията си да контролира властовите позиции в държавата;
- външна, като наложи на институциите и управляваните (т.нар. лузъри) нови правила на икономически и социален живот, изковани в лобистките лаборатории.
За природата и нравите на плутокрацията
Според класическите определения в историята, политологията и социологията, плутокрацията е власт на най-богатите. Тоест, на онази част от по-широката олигархична прослойка, чиито социален статус се извисява и видимо отличава от нейната стратификационна среда. Как да идентифицираме кой кой е в затворения и грижливо охраняван свят на плутократичния „елит”? Как да разберем тайната на личното и фамилно притежание на активи, които излизат далеч извън нормалните представи за размера на богатството в християнския свят? Може ли да изчислим на какви социални и финансови дистанции се намират от стоящите по-ниско в обществената йерархия ? Иначе казано, в състояние ли са социалните науки да реконструират процеса на преразпределение на обществените блага, довел до сегашното, непознато в най-новата историята на България, социално неравенство?
Опасявам се, че точен, количествено измерим отговор на поставените въпроси не е в състояние да даде нито един задълбочен и самовзискателен изследовател на посттоталитарната стратификация. Формално погледнато, причината е статистическа: такива данни не се събират в преброяванията. Алтернатива са журналистическите и криминологичните разследвания, но те като правило достигат до индивида и родовите мрежи. Елитната подкласа „плутокрация” остава недостъпна за икономико-социологически прочит; в извадките на ЕСИ тази категория българи изобщо не попада!
Нека оставим временно встрани този проблем и да се вгледаме в публичното поведение на съвременната плутокрация, в т.ч. българската. Още повече, че тя е обладана от нестихващ ексхибиционизъм, демонстрирайки неуморно - на живо, в ефира и чрез модните издания - своите интимни чувства, страсти и преживявания. Казано директно, нейната частна сфера (т.нар. privacy) доброволно е извадена на показ.
Ще се позова на проф. Ноам Чомски, който в нашумялото издание на своята книга „Occupy” открехва завесата , за да видим що за житейска философия и корпоративна етика изповядват богоизбраните - 10-те процента най-богати, от онзи прословут 1%, който в САЩ контролира над 40% от националното богатство.
Годината е 2005, т.е. в навечерието на глобалната криза.Мега-корпоративната мрежа „ Сити-груп” издава брошура за своите инвеститори, с емблематичното заглавие „Плутономия: купуване на луксозното. Обяснение на глобалната липса на равновесие”. Мотото на брошурата е: „Светът е разделен на два блока: Плутономия и останалите”. Издателите съветват инвеститорите да вложат парите си в т.нар. индекс на плутономията!
И така, що е плутономия? Според проф. Чомски това явление се отнася до супер-богатите, които купуват супермодни стоки и живеят в лукс. Иначе казано, това е постмодерният, препоръчителен и прогресивен лайфстайл. Защо прогресивен? За експертите от Сити-груп, изобретили модната buz-word, плутономията е двигател на икономически растеж, който се базира не на масовото потребление, а на елитната консумация.
Но от икономико-социологическа гледна точка плутономията е по-богато и нюансирано явление.
Бих добавил, че то олицетворява триумфа на индивидуалния успех, постигнат в общество,чиито дизайн е съобразен с вкусовете и навиците на родените да налагат волята си над останалите, т.е. на победителите. Приказното лично и фамилно богатство се постига чрез т.нар. процеждане нагоре („trickling up”) – точно обратното на баналната неолиберална мантра, че щом някой се замогне, той автоматично, по силата на вроден социален инстинкт ще прехвърля блага надолу по сълбата на доходите.
И накрая, плутономията е еманация на предприемаческия дух, но не на облагородения, а на другия, животинския, за което предупреждава още великия Джон Мейнард Кейнс.
Така вместо с духовно издигната аристокрация, национално отговорен и саможертвен елит, родолюбци и човеколюбци от ранга на братята Христо и Евлоги Георгиеви, общността на българските граждани в началото на 21 век. се сдоби с водачи-социални мутанти. За да им се състави точен портрет са потребни безпристрастни културни антрополози, психоаналитици и профайлъри. Просто няма как анормалното, патологичното да бъде обяснено със стандартните емпирични методи и процедури на социологията.
По повод на всяко от горните твърдения възниква въпрос: а какво се случва с останалите, с лузърите? С онези, които би трябвало да формират средната класа, или да окупират по-ниските, но социално приемливи позиции в постоталитарната стратификация.
Те, според проф. Чомски, влизат в широката категория на прекариата, т.е. обречените да живеят в несигурност – на работата, доходите, жизнените шансове и кариерните планове. Несигурността пронизва и често обезмисля целокупния им начин на живот. В България такъв е социалният статус на над 60% от населението. Авторът на бестселъра „Прекариатът-тази опасна нова класа” проф. Гай Стендинг (наскоро удостоен от Академичния съвет на ЕКИУ с почетното звание „Доктор хонорис кауза”) смята визираното преобръщане на класическата стратификационна пирамида за едно от най-уродливите явления на постмодерния капитализъм.
И тъй като България се движи по сходна историческа траектория, макар и на солидна дистанция от развитите западни държави, няма как същата дихотомия: „уинъри-лузъри” (побежзаващи-губещи) да не се появи и у нас. Подчертавам това, за да предпазя аудиторията от прибързания и доста повърхностен извод, че родната плутокрация и нейните превъплъщения са продукт на провинциално-ориенталския български/балкански манталитет. Или, което е още по нелогично: какъвто е народът, такава е и неговата плутокрация!
Коя е в България плутокрацията, четете в продължението.
Редактор: Светломира Димитрова.