„И никакви съображения за хуманност и милосърдие не трябва да играят каквато и да е роля.“ С тази заръка на Георги Димитров от Москва до ръководството на Българска работническа партия (комунисти) (БРП(к) в София през януари 1945 г. започват процесите на Народния съд. Само за няколко месеца 12-те върховни и 68-те областни състава на съда гледат дела на над 11 хил. подсъдими, оправдават около 1500 от тях и осъждат 9155, 2730 от които на смърт, а 1305 - на доживотен затвор. Така България се нарежда на челно място по брой на смъртни присъди сред всички държави, в които се провеждат трибунали след Втората световна война. За сравнение - Нюрнбергският процес в Германия осъжда на смърт 12 от 24 подсъдими. Народният съд, както и убийствата преди и след него, всъщност ликвидират политическия, военния и част от интелектуалния елит на страната от времето преди 9 септември 1944 г.
На 1 февруари тази година се навършиха 70 години от издаването на присъдите на I и II втори състав на Народния съд - денят, останал в историята с най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици. Подсъдими са били бившите министри, регенти, царски съветници и депутатите от 25-ото Народно събрание. Присъдите са обявени по радиото, свикан е митинг, народът скандира „смърт”. И са изпълнени още същата нощ - сред екзекутираните до запустяла яма в Орландовци са княз Кирил Преславски (братът на покойния цар Борис ІІІ), проф. Богдан Филов, ген. Никола Михов, Добри Божилов и Иван Багрянов.
През 1996 г. Върховният съд отмени присъдите на I и II състав на Народния съд поради “липса на доказателства”. От 2011 г. 1 февруари се чества официално като Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим - по предложение на общественика Дими Паница, внесено от президентите Желю Желев и Петър Стоянов. Въпреки това за събитията от края на 1944 г. и началото на 1945 г. се знае малко. Те не са застъпени в училищните програми, а и споровете - както на терена на историографията, така и на този на политиката - все още не позволяват обективен поглед върху случилото се. За разлика от България обаче в останалите посткомунистически държави тази страница отдавна е затворена. Благодарение на качественото образование, гражданска и политическа воля, обществени дебати и публична информация.
На следващите страници можете да прочетете един поглед върху събитията около Народния съд, който събира изследванията на историци и журналисти за това какво е предшествало този процес, как се е развил и какви са били последиците от него. Попитахме и защо е важно миналото да се знае днес. За да разберем, че много от днешните проблеми в обществото всъщност са отражение на нерешените проблеми от вчера.
Как се стига до Народния съд
"...Eскортът беше подреден в двора на Съдебната палата от входа към ул. "Алабинска". По този път се простираше конвой от шест камиона, към които бяха отправени жертвите. Беше дадена заповед да се удря и убива всеки, който протестираше, повишавайки глас. Един млад депутат, Иван Батембергски, извика: „Помощ”, но веднага му бе счупен черепът с приклад. Друг, министърът Тодор Кожухаров, инвалид от войната и блестящ писател, вървеше, опирайки се на бастун; изведнъж извика: „Не трябва да плачем за нас, а за България.” И запя националния химн „Шуми Марица”. Бе убит с удар от револвер. Тримата регенти Кирил, Филов и Михов бяха изведени последни заедно с двама тежко болни осъдени. Качиха ги на един полупразен камион. Духаше леден вятър." Това си спомня царица Йоанна, съпругата на цар Борис III, за така наречения кървав четвъртък - 1 февруари 1945 г., когато пише мемоарите си през 1964 г., вече от Испания. Те се публикуват официално в България чак през 1991 г. и са едни от първите източници за събитията от дните след 9 септември 1944 г.
Основният спор между историците е доколко създаването на Народния съд е продиктувано от международните договорки или е продукт на идващите на власт комунисти и двищежите ги сили от Съветския съюз. “Това е общ процес на наказване на виновните за престъпленията”, категорична е проф. Искра Баева, преподавател по нова и съвременна история в Софийския университет. Според нея идеята за наказване на управляващите в Българи до 9 септември 1944 г. е част от Споразумението за примирие, подписано от българското правителство и представителите на водещите страни от Антихитлеристката коалиция в Москва на 28 октомври 1944 г. Там е заявено, че „всички фашистки организации следва се разтурят, а лицата, обвинени във военни престъпления, се предават на съд”. "Колкото по-тежки са били битките и страданието в страните, толкова по-жесток е бил процесът на възмездие", смята проф. Баева. И припомня, че българската армия е участвала в унищожаването на партизанските движения не само в страната, но и в окупираните територии.
Наредбата-закон за съдене от Народен съд обаче се приема в България месец преди подписването на споразумението. Според доц. Михаил Груев, преподавател по история на България в Софийския университет, съюзниците, включително вероятно и съветските окупационни власти, едва ли са си представяли процес в подобни мащаби. “По никакъв начин нямаме никакво свидетелство, че за една страна, която безспорено е съюзник на нацистка Германия и има своята вина от гледна точка на победителите, може да има такава диспропорция”, коментира доц. Груев. Той цитира косвени индикации, според които в началото съюзниците са си представяли Нюрнбергския процес по-мащабен и включващ и преките виновници от страните сателити. Към края на септември 1944 г. обаче съюзниците вероятно се отказват от международен процес и решават да съсредочат усилията си само върху германската върхушка. Така основните български обвиняеми, изпратени първоначално в Съветския съюз, са върнати обратно, а междувременно подписаното споразумение служи на властите за оправдание. “Съществуват сигурни свидетелства, от които става ясно, че самите първоначални съюзници на комунистите в Отечествения фронт - некомунистическите партии, са изключително изумени от мащабите и размера на всичко, което се случва”, допълва Михаил Груев.
Част от обвинителния акт на I състав, произнесен от Стефан Манов
В книгата си "9 септември 1944 г." историкът Александър Везенков също оспорва тезата, че Народният съд произтича изцяло от международните задължения на България и се аргументира с това какви престъпления са стояли в центъра на вниманието. На процеса за преследванията на евреите например били издадени само две смъртни присъди, при това задочни, пише Везенков и допълва: "... ако Народният съд беше плод на външни изисквания, тези престъпления биха получили много по-сериозно разследване и наказание". В изследването си историкът посочва, че самата идея за народен съд първоначално по-скоро се вписвала в линията на революционното правосъдие, така както го раздавали партизани и бойни групи. "Изобщо трябва да се прави разграничение между призивите въпросът за вината да се решава от съда и исканията за "народен съд", предупреждава Везенков и допълва, че второто преполагало бързо разглеждане на случаите и изпълнение на присъдите, а не истински процес пред компетентен съд.
Наредбата-закон за съдене от Народен съд е обнародвана в Държавен вестник на 6 октомври 1944 г. Върховните състави на съда гледат делата както на политици и военни, така и на журналисти, "фашистки агенти", прокурори и съдии, служители на БНБ и други банки, на участниците в депортирането на евреите от Беломорието и Вардарска Македония.
Макар и организиран като съдебен процес, Народният съд всъщност няма нищо общо с правото. Действащата още тогава Търновска конституция е забранявала създаването на извънредни съдилища със специален статут, както и подвеждането под съдебна отговорност на регентите. Министрите е можело да бъдат съдени само по решение на парламента, и то от особен Държавен съд, а депутатите не са подлежали на съд за своите изказвания и гласуване в парламента. Което прави Народния съд антиконституционен. "Тези съдилища, всички до едно, по отношение на правото не са легитимни и изправни", потвърждава и проф. Баева.
Освен това при избора на народни съдии и обвинители обикновено се е търсела пристрастност, разказва Михаил Груев - подбирали са се например хора, които имат загинали близки в съпротивата. А самата наредба-закон е позволила Народният съд да не се състои изцяло от юристи и е забранила обжалването на присъдите. Върху съда е била оказвана и пряка политическа намеса - народните съдии и обвинители са били предлагани от съответните комитети на Отечествения фронт, зад който е стояла Комунистическата партия. Присъдите на централните състави пък са били обсъждани и решавани направо от Политбюро на БРП(к). В свой текст в "Дневник" Георги Гочев цитира документи на първи и втори състав на Народния съд, сред които и инструкции на Георги Димитров до главния обвинител Георги Петров. В тях е указано каква линия трябва да следва Петров и кои факти да избягва - да представя например окупирането на България от Червената армия като "освободителна мисия".
Дивото правосъдие
Официално Народният съд е узаконен на 6 октомври, но преди това се минава през една “фаза на диво правосъдие”, по думите на доц. Груев. За около месец след 12 септември се случват масови убийства без съд и присъда, за които свидетелства и кореспонденцията между Георги Димитров, който тогава е в Москва, и най-високопоставения функционер на комунистическата партия в страната Трайчо Костов. Чистката включва стария политически и икономически елит на страната, но стига и на селско и битово ниво - преследвани и убити са свещеници, селски полицаи, бирници, горски стражари… “Хора, на които просто имат зъб”, обобщава Михаил Груев. И допълва: “Една от политическите задачи, които Народният съд има, е да даде на обществото аргументи за цялото това диво правосъдие”. Така преди Трайчо Костов да докладва на Георги Димитров, че "на революционната чистка слагаме решителен край", броят на убитите в периода септември-октомври 1944 г. стига изключително високи размери, като изследователите се колебаят между 8 и 30 хил. души.
Състави на Народния съд са били сформирани във всеки околийски център, като има области, където борят на осъдените е изумително висок - например в днешния Елин Пелин или Ботевградско. Според историческите изследвания по-високият брой на смъртните присъди и на убийствата през септември-октомври 1944 г. съвпада с местата, където преди това е имало активно партизанско движение.
Арестите, съдебните процеси и изпълняването на присъдите са се случвали скоропостижно. Александър Везенков пише, че на много места арестуването на кметове, полицаи, стражари и набелязани политически противници е станало почти едновременно със завземането на властта. Централните обвиняеми също са били арестувани още на 10-11 септември. "Постановлението на Министерския съвет от 12 септември за задържането на бившите управници - [...] - било само санкция на вече започнали арести", допълва историкът. На същата дата по радиото е официално обявено, че всички бивши служители на Дирекция на полицията в София са граждански мобилизирани и на следващия ден трябва да се явят на работното си място. Само за да бъдат арестувани. Някои от заловените военни пък били незабавно екзекутирани. В книгата си Везенков прилага свидетелства за втора вълна на терор в края на септември и началото на октомври - с многократно по-голям брой екзекутирани.
Най-масовото произнасяне на смъртни присъди над политици се случва на 1 февруари 1945 г. от първи и втори върховен състав на Народния съд. Осъдени на смърт за 67 депутати от ХХV Народно събрание, трите правителства за периода януари 1941 г. до 3 септември 1944 г. начело с министър-председателите Богдан Филов, Добри Божилов и Иван Багрянов (общо 23 политици), тримата регенти на малолетния Симеон ІІ – княз Кирил Преславски, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов, девет секретари към двореца, издатели на централни вестници и публицисти, 47 генерали и полковници. Оцелява само един премиер - Константин Муравиев, който получава доживотна присъда и излиза от затвора през 1961 г.
Някои от присъдите, които Народният съд издава, са на вече убити хора, "за да се легитимира ретроспективно насилието непосредствено след предаването на властта" по думите на проф. Баева. А други - на такива, които са в неизвестност и се смятат за мъртви. Съдени са журналисти, писатели и публицисти, които в годините на войната са пропагандирали германската кауза или пък са били критични към съветския болшевизъм.
"Огромна част от убийствата след 9 септември не били сблъсък на противници, а попадали в съвсем други категории - отмъщение, саморазправа и в крайна сметка масов терор", пише Александър Везенков. В крайна сметка "безкръвният преврат бил последван от най-мащабния по броя на жертвите си политически терор", заключава историкът.
За Михаил Груев Народният съд е замислен като "мащабен спектакъл" - четенето на присъди се предава по радиото, по време на началото на заседанието на съда се организират т.нар. митинги на черните забрадки, в които участват съпруги, майки и дъщери на загинали антифашисти. Държавното радио пропагандира: “И българският народ разчистваше пътя за републиката. Той съдеше фашистките престъпници”, а вестниците публикуват снимки на убити партизани. "Ефектът е преди всичко психологически върху цялото общество", смята доц. Груев и допълва, че процесът има за цел да внуши, че никой не може да бъде недосегаем. Почти винаги присъдите включват и конфискация на имуществото и така в ръцете на държавата преминава сериозен ресурс.
"Така нареченият Народен съд е всъщност премислено и организирано, предимно от комунистическите водачи, масово изтребление на националния елит - не само незаконно, но и чудовищно по размерите си", категорична е Евелина Келбечева, професор в департамента "История и цивилизации" в Американски университет в България. И припомня, че както и да се съпоставят с присъдите на другите поствоенни трибунали, жертвите на терора в България са ужасяващи и по своята непропорционалност. "И то за страна, която, макар и съюзник, не е воювала на страната на национал-соцалистическа Германия, и то за страна, останала през войната в дипломатически отношения със СССР, за страна, в която фашизъм на власт няма и еврейското население след войната е по-многобройно, отколкото преди нея...", допълва проф. Келбечева.
Но идеята на Народния съд не е само да унищожи физически елита на нацията. Той носи последствия и за техните фамилии и роднини. На принципа "Децата носят вина за делата на бащите си" имуществото на съдените е конфискувано, в домовете им се настаняват партийни функционери, семействата им са изселвани, отказвано им е право на работа, не са допускани до образование, поколенията им носят клеймото "враг на народа" и са изолирани от какъвто и да е обществен живот по време на целия комунистически режим. Дори в биографиите на децата и внуците на и малкото оправдани от Народния съд пише, че са потомци на "съден от народния съд".
В крайна сметка "Народният съд изпълнява политическата задача, с която е замислен", коментира доц. Груев. Той смазва не само политически, но и икономически, както и като социален капитал, стария елит на буржоазна България. А чувството на страх, който всява в обществото, се оказва особено резултатно за комунистическата партия, която по този начин разчиства терена за пълно овладяване на властта, допълва Михаил Груев. “Процесите да послужат за превъзпитание на народа”, както диктува тогава и Георги Димитров от Москва.
През 1964 г. царица Йоанна си спомня: "Това не бе нито акт на партийно правосъдие, нито жест на социално отмъщение, разбираемо, макар и облечено в грешките и жестоката слепота на революционерите. Това бе само изпълнение на една чужда политическа воля, извършено в най-трагично сервилно почитание."
Какво се случва в другите държави
Краят на Втората световна война слага точка на продължилите шест години кръвопролития по бойните полета. Но победата далеч не означава, че сметките с разгромените режими са разчистени. На конференциите в Москва и Ялта в края на войната Чърчил, Рузвелт и Сталин се разбират да „преследват до края на света” военнопрестъпниците от другия лагер. В условията на примирията, които съюзниците сключват с победените режими от страната на Оста, задължително е включен член, задължаващ нацията да предаде военнопрестъпниците си. Договорът с България не прави изключение, но в него няма указания за създаването на извънредни съдилища и масово издаване на радикални присъди, наказващи не само виновните, а и семействата им. За разлика от извънредните трибунали в Нюрнберг и Токио, където са съдени само най-висшите представители на военновременната власт, в България протича пълна идеологическа чистка с елементи на вендета.
Подобни гонения е имало и в други държави. След отблъскването на немските части от окупирани територии местното население се е саморазправяло със своите колаборационисти. Ожесточението, с което това се е случвало, обикновено е превишавало насилието, преживяно от хората на съответното място, както и устойчивостта на институциите по места. В Украйна и Русия, където унищоженията имат апокалиптични измерения, а партията е единственият възмездител, се действа по войнишката процедура – бързо и ефикасно.
В Белгия, Холандия и Франция, където окупацията е продължила четири години, но много по-спокойно, отколкото на Източния фронт, изблиците на насилие могат да бъдат брутални, но са редки. Главите на жени, които са имали връзка с окупатори, са били обръснати, а управници, помагали на врага, са сваляни от постовете им. Но щом се стигнело до съда, в тези страни няма въведени специални съдилища или нови закони – използва се законодателството за военни престъпления и държавна измяна, а процесите се провеждат в обикновените съдилища. Въпреки че са повдигнати стотици хиляди обвинения, издадените смъртни присъди в трите държави са общо по-малко, отколкото в България. А повечето никога не се изпълняват.
Поляците преследват наказателно само „немските окупатори и изменниците на полския народ“. Същото се случва в Чехословакия, където с декрет от юни 1945 г. – месец и половина след края на войната – се учредява нов съд.
В окупираните западни държави по-голямата част от сътрудниците на окупаторите загубват част от политическите си права (да се кандидатират за избори например), както и правото да работят на държавна работа. В Германия, където законът за денацификация е най-суров, ограничен брой висши държавни апаратчици се разделят с част от имуществото си. В България почти всички от близо десетте хиляди осъдени губят цялото си имущество, а семействата им са разселени в провинцията.
В Югославия, Унгария и Чехословакия също има изселвания – под влиянието на местни шовинисти стотици хиляди судетски германци, хървати и словенци са изгонени от родните си места със сила. Но няма място, където подобни гонения да са били базирани на класова, а не на етническа основа. В Унгария и Румъния - държави, които са се били рамо до рамо с немската армия на Източния фронт и са преживели сериозни бойни действия на своя територия, единствените, осъдени на смърт, са няколко десетки висши администратори и генерали.
За съдилищата в двете държави народният обвинител Георги Петров споделя: „Народният съд там (в Унгария) издава такива меки присъди, че може да се нарече един чисто противонароден, пораженски съд.“ И „Народният съд там (в Румъния) остава само на книга - резултати никакви“. А самият Петров е наречен от Георги Димитров „мек обвинител”.
Защо е важно да помним
„Изследвания показват, че няма млад човек до 35-годишна възраст, който да не може да каже какво е "Аушвиц", но като ги попитат какво е ГУЛАГ, те отговарят – интернет търсачка.” Думите на историка проф. Евелина Келбечева са от една от малкото дискусии за наследството на тоталитаризма, които се състояха около 70-годишнината от присъдите на I и II състав на Народния съд. Датата 1 февруари беше отбелязана със скромна и не много посетена церемония при мемориала край НДК. И с няколко кратки репортажа по медиите.
Масовото незнание какво точно се е случило в края на 1944 г. и началото на 1945 г. и съответно липсата на обществена памет за събитията около 9 септември се дължи на много фактори. От това, че не се преподават в училище, през политическите и историческите спорове по въпросите на близкото минало до второстепенното им място в обществения дебат. Крайният ефект от всичко това е, че българското общество така и не успява обективно да затвори страниците на миналото и продължава да живее с последиците от предишни епохи.
Именно проф. Келбечева беше тази, която миналата година поде инициативата историята на комунизма да бъде включена в учебниците. В повечето училища уроците обикновено свършват с Втората световна война, а дори и близкото минало да присъства формално на края на учебника, учителите рядко намират време да стигнат до него. Проф. Искра Баева дава едно от обясненията защо - кандидатстудентските изпити включват основно теми от Средновековието и преподавателите в гимназиите не намират стимул да включат 20-и век в програмите си.
"Без да бъде инвестирано в образованието, бъдещето не може да бъде спечелено", категоричен е разследващият журналист Христо Христoв, основател на сайтовете desebg.com и agentibg.com. Той дава пример с Германия, където ясната държавна и образователна политика е включила изучаването на нацизма и престъпленията на диктатурата. Освен в училище за тези събития се говори и в семейството, местата за терор са превърнати в музеи, архивите се проучват, а лустрацията е гласувана от Бундестага до 2019 г. Добър пример дава и съседна Румъния, където преди две години лагерът от времето на комунизма край Букурещ беше превърнат в музей. Оттогава досега той месечно се посещава от над 20 хил. души, разказва Христов.
Преосмислянето на тоталитарното минало е важно не само защото без него се повтарят грешки, но и най-вече защото младите поколения не могат да формират своята ценностна система, смята журналистът. Той вижда причините за липсата на този обективен прочит както във всички десни правителства, които, когато са били на власт, са пропуснали да извършат декомунизацията, така и в гражданското общество, което не е оказвало необходимия натиск за това. "Цялата тази тематика е в периферията и на медиите, и на обществото, защото си мислим, че не ни засяга", казва Христов и допълва: "А това е изключително погрешно и деконструктивно."
За разлика от България другите страни от бившия Източен блок се справят доста по-добре с преосмислянето на близкото си минало. „За да се примирим с комунистическото ни минало, не стига просто да се дистанцираме вербално от режима или да осъдим няколко лидери. Ние трябва да разгледаме структурните причини, поради които комунизмът е оцелял толкова дълго”, разказа на дискусията за наследството на тоталитаризма монсеньор Томаш Халик, професор по социология на Карловия университет в Прага и президент на чешката Християнска академия. В интервю за "Капитал" той поясни, че Чехия активно се стреми да обучи младото поколение за близкото минало - институции и фондации се занимават със събирането и възстановяването на документи и спомени от концентрационните лагери, а специална радиопрограма всяка неделя кани за гости както хора, които са били подложени на систематичен терор, така и съучастници на тайните служби. Освен това веднага след промените Чехия бързо приема закон за лустрацията, а комунистическата партия започва "на чисто", като признава ролята си за потискане на несъгласието и репресиране.
"При нас компартията беше и остана през 90-те много силна, в контраст на случилото се навсякъде другаде в Източна Европа", описва разликите проф. Искра Баева. Партията преминава през катарзис, но това става бавно и спира преразглеждането на миналото, добавя историкът. Роля в другите държави играят и силните дисидентски движения, които в България по-скоро закъсняват.
А къде виждаме отражението на тези събития и липсата на тяхното преосмисляне днес? Според проф. Келбечева - в неподплатените и объркани граждански реакции на младите хора. В манталитета на обществото и визията за бъдещето, казва Христо Христов. В разрушения социален капитал и фрагментираното общество, в което никой не вярва нито на институциите, нито на съседа си, по думите на политолога д-р Димитър Бечев на форума за наследството на тоталитаризма. В крайна сметка, казва Евелина Келбечева, "жертвите ги няма и техните наследници изчезват тихо. Остава страшната асиметрия на историческата несправедливост."