Изпитвам лека тревога от бързото сбъдване на прогнозите си. Дворцовият преврат в ДПС по Коледа бе типична мини -"война за американското наследство"
В последните месеци изчетох доста страници, изгледах доста часове документални филми за историята на Русия след 1991 г. – за 90-те хаотични и нулевите преломни години. Препоръчвам особено филмите – интернетът е пълен с тях – на сините колеги. Питам се също – къде са българските им съответствия? Нашите документални филми за "Мултигруп", за ВИС и СИК, за ТИМ, за РМД приватизацията и ликвидацията на АК "Балкан", за сделката за "Мариците" и за пируетите около "Белене" и "Южен поток"...
Доскоро избягвах такива руски документални ленти като кремълска пропаганда, едва след операция "Крим" почнах да им обръщам известно внимание. Документалистите в Русия решително са изпреварили авторите на fiction, които сами по себе си също са значителни. Много от романите – и авторите им – не насмогват обаче да следват хода на събитията. Последният роман на Пелевин е голямо разочарование. Сорокин се чете, но все по-трудно. Чхартишвили-Акунин наяве не може да разпознае истината, която мощно си пробива път в прозата му – "Аристономия", "Фантастика", че и някои от романите за Николас Фандорин. Питам се също кога ще четем български роман като "Аристономия", написан от седесар?
Ставащото в Русия през последното десетилетие и половина е изключително важно за нас – също както в младостта ни бе важно ставащото там след 1986 г. За разлика от тогава, когато новото руско влияние се всмукваше от прогресивната ни интелигенция с възторг, граничещ с наркотично опиянение, сега то получава напълно изкривено негативно отражение в сините медии, а нали там са горе-долу същите хора, които така се радваха с нас навремето. Ставащото в Русия след 2000 г. трябва да бъде внимателно изучавано и в България, а и в Брюксел, и защо не в Америка.
Специално България обаче през последните повече от два века си е поначало безспорно в руската "сфера на влияние". България дължи съществуването си като съвременна европейска държава изключително на Русия. Трите най-определящи събития в най-новата й история – Освобождението и създаването на новобългарската държавност, социалистическите преобразувания след 1944 г., демократичните промени след 1989 г. – се дължат не просто на руското влияние, но на преки намеси на Русия – на победите й в две горещи войни и едно доброволно прекратяване на Студена война, или доброволна капитулация, на когото повече му харесва този термин.
Видяхме, че най-големите успехи в историята на България след 1878 г., измерени със съотношението на средния й БВП на глава спрямо средния световен и средния западноевропейски – по данни на Ангъс Медисън – се падат по времето на руската хегемония в средата на 70-те години на ХХ век. Тези постижения сега са недостижими за нас в обозримото бъдеще. По-голямата близост на България с Русия преопредели и нейния сравнително мирен посткомунистически път на сближаване със САЩ и ЕС – за разлика от по-независимата дотогава Сърбия.
А отдалечаването на България от Русия от началото на новото хилядолетие пък обуслови провалите й от тогава до сега. Руските патриотични елити, издигнали тогава Путин, успяха, както казват американците, to turn on a dime, да обърнат нещата в последния момент – да спасят страната си от пропадане в бездната на Третия свят с колапс на държавността, феодален разпад на територията, разграбване на природните й богатства от глобалните корпорации, деиндустриализация и обезлюдяване на регионите, отчаяна мизерия и мор за мнозинството плюс на върха шепа супербогати олигарси, трупащи и харчещи милиарди на Запад. Путин при това, много е важно сините колеги да го разберат, е по произход типичен руски либерал, "опомнил се седесар", а съвсем не невнедрил се в синята власт криптокомунист и ченге.
Нещата, за които и аз навремето критикувах Путин – обсесията му от "вертикала на властта", централното му назначаване на губернаторите – сега вече и премахване титлата "президент" на регионалните републикански лидери, преследването на "дисидентстващите" олигарси като Ходорковски и одържавяването на фирмите им – се оказаха решаващи в борбата за спирането на разпада, за спирането на ограбването, за напълването на бюджета, повишаване на жизненото равнище и създаването на нова средна класа. За реиндустриализацията – засега видима главно във ВПК, но напираща вече и извън него, за преобразяването на въоръжените сили и внезапното връщане на Русия като суверенна световна велика сила. Сегашните трудности се приемат от огромното мнозинство руски граждани само като необходим етап в борбата за спасението на отечеството. И тази борба все повече се приема по света като съзвучна с интересите на мнозинството страни и на мнозинствата в самите развити западни страни.
До лятото на 2009 г. евроеуфорията в България, споделяна и от мене, не ни позволяваше да прозрем тази несложна истина, но с пристигането на световната криза и у нас плюс установяването на режима на ГЕРБ тя бързо стана очевидна. В последните месеци изпитвам дори известно неудобство от бързото сбъдване на прогнозите ми – от "новата държава Новорусия" и "нашествието на сарацините" до "войните за американското наследство".
Дворцовият преврат в ДПС по Коледа например бе типична минивойна за американското наследство, за препозициониране в постамериканския свят – от партия – пета колона на Ердоган, предполагаемото американско протеже, в "националноотговорна българска партия", предполагаемо под руско влияние. Много хора смятат Доган за изключителен политик – какъвто той, разбира се, не е, както не е и що-годе интересен философ (чел съм едно време негови опуси по метафизика), макар още да пуска в речта си разни – старомодни съветски – наукообразни изрази. Но Доган, за разлика от останалите марионетки, проявява автономен здрав разум и разбира донякъде правилно "съдържанието на съвременната епоха". А самият живот на Доган дава чудесен материал за тв сериал, нови "Записки".
В коментара ми отпреди месец и нещо се прогнозираше и колапсът на ГЕРБ като пета колона на Ердоган, и ето, Борисов с поредното новогодишно салтомортале вече претендира за значката на "човек на Москва" в София – ако не били го свалили с "пуч", щял бил досега да построи "Южен поток". (Казват, май там Кери и Лавров се били договорили вече за "новата Ялта".) Общонародната партия-държава ГЕРБ с олелия и скърцане развърта щурвала за падане по вятъра. Но както констатирах по-миналия декември, нормализацията с Русия минава само през трупа на Борисов и ГЕРБ.
Пребиваването на България в руската сфера на влияние не е нещо добро или лошо, а обективен географски и исторически факт. Между двете страни има и много по-стара специална връзка, датираща от самото им възникване в Ранното средновековие, в която първоначално водеща в културно отношение е България. Тази връзка е извънредно подобна на специалното отношение между Англия и Америка и не е точно отношение на "вечна дружба" или на имперско господство.
Между Англия и Америка са водени и войни, в Ню Йорк още ходим сред паметниците от тях, осеяли всички райони на града. Америка на Ф. Д. Рузвелт даде важен импулс за разпадането на английската колониална империя. Но след края на войните им специалното отношение винаги надделявало, САЩ проумявали, че въпреки всичко нямат по-близък съюзник от бившата си метрополия – така е и в нашия случай с Русия.
В наше време Англия е в американската сфера на влияние, което не значи, че Лондон е напълно лишен от суверенитет, нито му попречи досега да участва в европейската интеграция. По същия начин съвременна България е в руската сфера на влияние и това не й пречи да членува в ЕС, който сега е в дълбока криза, но подлежи на ремонт и има бъдеще. Нито й пречи, при наличие на компетентно национално правителство в бъдеще, да води относително суверенна външна политика.
Това, което й е обективно невъзможно да прави безнаказано, е да участва в открито антируски съюзи и кампании. Т.е. може да участва, но бива наказана, както виждаме и в момента от анихилирането на Украйна. Това наказание не е непременно кремълска завера, а настъпва от обективното действие на факторите, определящи принадлежността на страната към дадената сфера на влияние. Същото е с Англия – и тя обективно не може да участва в открито антиамерикански съюзи и кампании. Англия и България са двата полюса на Европа, и двата посвоему и недоевропейски, отдето хората "отиват в Европа", когато пътуват до Париж или Виена, и двете в специално отношение със съседна квазиевропейска велика сила, порождение на Европа и на самите тях двете, но далече надрасли мащаба на европейството.
Има ли в България патриотични елити, които да оглавят "путинизацията" на страната? Задачите са сравнително ясни – прекратяване васалитета на САЩ, установяване взаимоизгодни равноправни отношения с Вашингтон, както и с Москва, прекратяване участието на страната във всички незаконни и контрапродуктивни форми на политически и икономически натиск на Запада спрямо Русия, напускане на НАТО, активна и прагматична национална индустриална и социална политика.
Последната обаче ще е невъзможна без дълбока реформа на ЕС – а в зависимост от преобладаващия в близко бъдеще политически климат на Стария континент тя ще бъде или напред към политически и фискален съюз в добавка към монетарния, но с икономическа политика за растеж и пълна заетост плюс външна политика на равнопоставеност на САЩ и Русия в отношенията им с Брюксел. Или пък назад с ликвидация на паричния съюз и брюкселската бюрокрация – връщане към началата на ЕИО от 80-те години. Засега няма определена тенденция за развитието на политическия климат – в едни страни от ЕС сега побеждава десницата, в други – левицата, на много места се засилват партиите на протеста. Но общата историческа логика ще е движението вляво.
Но кой ще оглави "путинизацията"? Сред подписалите интересната Харта за свободна, справедлива и солидарна България, под която с няколко малки поправки се подписвам, има само интелектуалци. Няма политици, капитани на индустрията, банкери, генерали, дипломати, чиновници, дори и известни talking heads – тв водещи и други журналисти и медийни звезди. Ще е твърде странно импулсът да дойде от Брюксел или Вашингтон, нали?
Явно вече е в ход и закриването на неоосманисткия проект. Той е геополитически несъвместим със завръщането на Русия като глобална суверенна велика сила. Знаем също, че за експертите ориенталисти неоосманизмът, както и пантюркизмът са само временни светски съюзници на ислямисткия проект и като такива също са обречени да паднат в борбата с него, която явно се активизира и от американска страна. За България деосманизацията в най-широк план си остава стратегически, но незавършен проект на Възраждането ни и цялата ни следосвобожденска история. Няма да има по-благоприятен исторически момент за форсиране на деосманизацията от сегашния – на колапс на неоосманския политически проект на управляващата Турция АКП.
Преди дни социалните мрежи разпространиха "новина" за тайно споразумение между Давутоглу и Борисов за предаването на Турция на три български гранични области срещу турски гаранции за българската сигурност за 60 години. Дори, както мисля, в това да няма нищо вярно, България е много важна за неоосманския проект. Освен че е единственият добър съсед на Турция и неин мост към Европа, неоосманлиите помнят, че преди 1878 г. българските земи, обхващащи едва 8,5% от територията на империята, осигурявали 25% от данъчните й постъпления и 40% от плащанията по заемите на Портата към европейските банки. Българските земи, най-близки до "Европа", т.е. Дунавският вилает, били османските Бохемия и Моравия.
И позорният факт, че България при ГЕРБ се оказа по-бедна от съседна Турция на Ердоган, според неоосманлиите доказва несъстоятелността на новобългарската държава. Вече по-сериозни медии съобщиха, че при посещението на Давутоглу било договорено отварянето в София на офис на турската агенция за сътрудничество и развитие ТИКА, която се смята за прикритие на разузнаването (МИТ).
Ако политическият ислямизъм се дължи на много по-дълбоки и обективни, дългосрочни политически и икономически причини, засягащи големия Близък изток, неоосманизмът е много по-плитко, опортюнистическо и волунтаристично политическо течение на анадолските бизнес и политически среди. То изразяваше и фрустрацията им от недостъпността на ЕС и от изолацията на Турция от арабския свят, но бе галванизирано от разпадането на СССР и нестабилния преход на Балканите, а после и от Арабската пролет и особено от предизвикания от Запада хаос в Ирак и Сирия.
Ако за пълното неутрализиране на ислямизма са нужни координираните усилия на световните сили и значително прекрояване на днешния Близък изток, включително и реабилитация на арабския социализъм, за ликвидирането на неоосманизма е достатъчна Русия с новата си коалиция в Сирия и с мълчаливото съгласие на САЩ, с проекта за евразийска интеграция, и разбира се, с една нова българска външна политика. Изявленията на местните пети колони на Ердоган в Русия (особено в големия руски град Казан) и България (Местан) след свалянето на руския бомбардировач през ноември начертаха подробна пътна карта за деосманизацията в тези страни. Тя няма нищо общо с уважението към турците и мюсюлманите, а само с неутрализацията на мрежите на Ердогановите служби.
Решаващо значение ще има урегулирането на Сирия и развитието на кюрдската автономия на турска територия. Важно ще е самото отстраняване на Ердоган от власт, което в зависимост от начина си дори може и да демонстрира, че Турция също е попаднала в руската сфера на влияние. Впрочем републиканска Турция в голяма степен оцеля благодарение помощта на СССР, който виждаше в нея съюзник против Антантата и важен елемент от световната антиколониална революция. Но след Втората световна война обаче Турция отново бе превърната от САЩ в клиент и бастион срещу СССР, а след първата трета на XIX в. Турция е клиент на Запада, поддържан единствено за възпиране на Русия към Средиземноморието. Промяната на този международен контекст може лесно да доведе и до разпадане на Турция, както стана и с Югославия в 1991 г.
Пантюркизмът е турска реплика на руския панславизъм от XIX в. и още по-несъстоятелен политически от него. Преди всичко тюркизмът е неоснователен и в самата Турция, дето над половината от населението не е от тюркски произход, т.е. предците им не са говорели тюркски език. Самият Ердоган е по произход грузинец мюсюлманин от Батум, Давутоглу – по произход кримски евреин. Ерата на културното влияние на Анкара в бивша съветска Средна Азия, Кавказ и Поволжието вече залязва. В 1991 г. СССР се разпадна, а Турция беше привлекателна – западна, „демократична“, пазарна, съюзник на САЩ. Но сега Русия отново е глобална велика сила, която открито унижава Ердоган и изглежда ще го свали от власт.
България и тук може да бъде полезен съюзник на Русия и със своята история на дълъг и цивилизован съвместен живот на българи, български турци и други мюсюлмани, а и с широкия интерес на много български и руски граждани към общите корени на прабългарите и ред днешни народи на РФ в Поволжието, Урал, Сибир и Кавказ, както и в Казахстан и другаде в Средна Азия. Прабългарите били – поне що се отнася до военноплеменния им елит – тюркоезични, и те са пример за тюркоезичен народ, изградил хармонична етническа общност съвместно със славянски и други народи на днешната ни територия.
Българските турци са и най-многочислената в света група етнически турци – граждани на ЕС, патриоти на родината си – страна от ЕС, със светско и често социалистическо възпитание и с богат опит от съвместен живот със славяноезични съотечественици и с много смесени бракове. Българските турци могат, значи, да бъдат важен кадрови резерв за бъдещата деердоганизация на Турция. Но все пак цялостното решение на въпроса за политическия ислямизъм ще зависи от по-широки реформи в големия Близък изток.