Българската политика трайно навлезе в огледалния стадий на паралелизма. И то на вторично, медийно ниво. Сега, щом премиерът Бойко Борисов погледне в огледалото, вече не вижда Делян Пеевски, нито пък Пеевски вижда Борисов, защото и двамата най-вече виждат куршуми от пиар-медийни публикации.
Което не отменя, напротив засилва разговора за „поръчките”, пренасочвайки ги от една в друга посока. От криминална в чисто икономическа и обратното.
Не сме забравили как на финала на първия си мандат Бойко Борисов хвърли бомбата, че Ахмед Доган го е „поръчал”. „Как” и „Кой” е щял да организира това, така и не стана ясно.
В отговор Христо Бисеров поиска да се разсекрети папката „Лале” (разработка на българските спецслужби за връзката на сръбски наркосреди с нашенски престъпни групировки под властови чадър), но и от това не произтече нищо.
Огледалният стадий е доста показателен за паралелизма между първия и втория мандат на Борисов. Само не е ясно дали сегашната медийна „поръчка” е сигнал за края на мандата или пък е опит в медийната пушилка да се спечели още време.
#Кой знае.
Самият #Кой обаче стихна, докато преосмисля позицията си от въображаемо изтегляне към реално пропъждане. Едно скорошно интервю на банкера Цв. В. хвърля светлина върху обема на апетитите му, които трябва да признаем никак не са въображаеми: „Булгарбатак”, „Техноекспорт строй”, „Пътстрой холдинг”, „Трансстрой”, БТК, „Дунарит”, „Електроника”, ИПК и ИПК 1, „Универсиада”, НУРТС, „Петрол” и др.
Тези бизнес-апетити определено почиват върху сложно посредничество с интересите на Сарая. За да се поизясни това – и то в светлината на новата руско-турска война – е може би редно да се върнем към някои практики, съществували по нашите земи по време на Османската империя, добре описани в трудовете на историци като Вера Мутафчиева.
И тъй, когато в Османската империя някой (Кой?) е откупувал власт от падишаха, той е принуждавал вече подвластното му население да изплати цената на упражняването й под формата на данъци и такси. Така падишахът в Сарая си е гарантирал приходите от преотстъпената власт, а пък „откупвачът на власт” не е губел нищо от жадуваните приходи, тъй като си ги е избивал с огромна печалба от населението.
Такава е била „цената на властта” – населението си е плащало на два пъти: веднъж за изработеното и втори път – дето е „оставено да живее на воля”.
Най-общо казано, опитаме ли се да пресметнем днешната цена на „откупената власт”, тя би трябвало да се свежда накратко до следното:
Ако стойността на богатството, което може да се придобие (чрез вземането на огромния пай от търгове в страната, обществени поръчки в строителството, транспорта, жп услугите и др.), се равнява на (П), от което се снема полагаемото отчисление, сиреч даждие (Д) към Сарая, в резултат стигаме до следното уравнение: ДП = П – Д.
Реалната печалба на #Кой се изчислява по тази формула.
И тя се покрива от всички в България, принудени да продават работната си сила, за да живеят. Но да живеят не в Османската империя, а в днешна България – важно уточнение, което не е зле постоянно да се повтаря на „патриотарските медии”, издържани чрез ДП, които не се свенят да провъзгласят „човека от Сарая” за „нов Левски”, а неговият бизнес-байрактар – да не казваме за #Кой…
Работата обаче е там, че в момента се наблюдава рязко намаляване на ДП в следствие на ураганния натиск на външни атмосферни фактори. И така се стига до толкова обсъждания в медиите „фрактален проблем” (начупване на образа в огледалото, описано още от Манделброт през XIX в.), което означава, че вместо #Кой или някой друг в огледалото се вижда само празна повърхност или пък някакъв дребен обект (например куршум).
Фракталната геометрия е доста неформална област на математиката, която може да има прелюбопитни въздействия не само върху компютърните изкуства, но и върху политиката.
Дори на терминологично равнище – с понятие като „квазисамоподобност”.
Нещо продължава да изглежда такова, каквото е било преди време, в големите си размери, макар да се е спихнало и би трябвало да изглежда доста по-малко. Причината: външна намеса е отнела принципа на неговото самоподобие. Затова и формулата му вече изглежда по друг начин: ДП: Д=П.
Типичен модел на самостопяване. Причините за това самостопяване също биха могли да са най-различни:
– политически;
– икономически;
– защо не и любовни?
Често поезията, и то политическата поезия, дава отговори там, където системният политически анализ е безсилен. Доказва го и това изключително стихотворение на Пламен Дойнов, озаглавено „Нещастната любов като завръщане на свободата”, което си струва да получи широко разпространение:
Най-дебелият в страната
неочаквано отслабна.
Просто изведнъж се влюби
във неотзивчива дама.
И престана да си плаща
за любов хиляда евро –
най-внезапно обедняха
всички класни проститутки;
спря на едро да купува
бивши празни комбинати,
неизточени заводи,
от които се умира;
за секунди разпродаде
вестници и магазини
и сега, когато зине,
нищо, нищичко не слага.
Буди се среднощ и вижда,
че въобще не е заспивал
и в торбички под очите
носи сладката си мъка.
Любовта му безответна
го превърна във светулка
и се щура в тъмнината
безутешната му майка.
Най-дебелият опразни
въздуха и там се гонят
милион любовни фибри.
Трябва просто да се влюби
дебеланкото и ето –
свободата се завръща
тиха и неотменима…
И така – в любов нещастна
ще пребъде под небето
най-изящната държава.
Нека вярващите чуят:
Най-дебелият отслабна!
Източник: http://kultura.bg/web/%D0%BA%D0%BE%D0%B9-%D1%81%D0%BB%D0%B5%D0%B4-%D0%BA%D0%BE%D0%B9/