Задъжително предисловие от редакцията:
Както не веднъж вече е ставало дума, налага се да поместваме текстовете на д-р Георги Коларов със своеобразни задължителни предговори. Редакцията на „Свободен народ online” винаги е изпитвала респект към познанията на д-р Коларов в областта на латиноамериканските екстремитски левичарски, марксически, маоистки и дори про албански – „енвер ходжистки” организации. Неговата компетентност в тази област е огромна и никой не може да постави под съмнение експертизата му по отношение на „внесените от вън” и „автохтонните” терористични организации в Латинска Америка.
Едновременно с това, политическата искреност на д-р Георги Коларов понякога преминава не границите на политическата коректност (при него това е ругателно понятие, което няма нищо общо с действителното значение на термина), а и на елементарния добър тон. Редакцията на електронния ни вестник, изобщо не смята, че съществуващите политически режими в Беларус или в Азербайджан могат да бъдат давани като примери за демократичност или за толерантност към инакомислещите, но едновременно с това смятаме, че квалификациите, които д-р Коларов употребява по адрес на властта в Минск или в Баку просто не му приличат.
Подобни комплименти биха могли да бъдат евентуално използувани от някой местен политически активист, който реално е пострадал от режима, а не от политически анализатори, коментиращи положението н Беларус и в Азербайджан, „прелитайки през въздушното им пространство”. Още повече, че авторът открито и искрено симпатизира на други авторитарни и популистки режими и фасадни демокрации по широкия свят. Подобен двоен аршин не е пример за добър тон.
Всъщност, точно филипиките срещу режима на Лукашенко в Беларус са една от причините, текстът на д-р Коларов да е твърде интересен. Прави впечатление, че проруски ориентираните анализатори, публицисти и / или просто пропагандисти, засилват критиките си срещу режима в Минск, независимо, че както пише д-р Коларов „граница между Русия и Беларус просто няма” и независимо, че тези дни в Беларус се проведоха мащабни военни учения с участието на много голям руски военен контингент.
След като знаем отлично, че твърде дълго време, режимът в Минск беше меко казано подкрепян финансово от Москва, човек би се позачудил защо ли днес симпатизантите на Путин и на „руския свят” нападат така свирепо „бащицата” на беларуския народ ? Отговорът разбира се минава през демонстрираната от Лукашенко резервираност по отношение на конфликта в Украйна, където той не подкрепи анексията на Крим, създаването на ЛНР и на ДНР, нито пък „руската пролет” в Източна Украйна, още по-малко иницативата за създаване на Малорусия вместо днешна Украйна.
Следвайки познатата ни в България поговорка „тебе думам дъще – сещай се снахо”, Лукашенко, както и лидерът на Казахстан – Нурсултан Назърбаев, бяха крайно обезпокоени от перспективта в държавите им да започнат идентични процеси. Тази резервираност и напълно основателна предпазливост, бяха приети зле от адептите на „руския свят” и днес вече четем твърде тежки думи за г-н Лукашенко, а някак мимоходом и за „ужасите”, преживяни от руското население в Казахстан.
Като хора, които малко или много следят събитията в постсъветското пространство, ние бихме се съгласили, че е много възможно етническите руснаци да са преживяли тежки дни в Узбекистан или в киргизстан по най-различни причини, но е твърде съмнително да са преживяли някакви тежки страдания точно в Казахстан. В най-лошия случай, става дума за изолирани инциденти, които не са добили никаква гласност, поради принципния стремеж на казахстнаското ръководство да тушира всякакви етнически и религиозни противопоставяния. Отделен въпрос е, че не е много ясно, кои са повече в Казахстан – руснаците или казахите и възможно ли е руснаците да бъдат „тероризирани” при такъв етно-политически пейзаж.
Затова, въпреки редица недопустими словесни изблици в него (тук изобщо не си струва загубата на време и място да коментираме „дежурните” хули, отправени в текста по отношение на днешното ръководство на Украйна) , текстът на д-р Георги Коларов представлява интерес и умният читател ще прочете доста неща между редовете, а и зад тях ...
Тези дни бях запитан във Фейсбук, защо помествам материалите на д-р Георги Коларов. Отговорих, че в крайна сметка, трябва да знаем и какво мислят, твърдят и пропагандират нашите (кога уважавани, кога – не) опоненти. Иначе ще се озовем в положението на източни духовни лица, медитиращи съзерцавайки пъпа си. На нас такава роля не ни подобава, а такова поведение е вредно, особено за медия, която трябва освен да забавлява, но и да е полезна за читателите си.
Затова, като поднасяме съжаленията и извиненията си на засегнатите лица (редакцията няма как да приеме, заявлението, че Азербайджан е престъпна, криминална и още Бог знае каква държава, нито пък смята за доказани твърденията за незаконна търговия с оръжие хвърляни на едро в текста), ние поместваме текста на д-р Георги Коларов без каквито и да са редакционни или даже коректорски изменения.
Нивото на чиателите на „Свободне народ online” е достатъчно високо, за да могат сами да си съставят мнение по тезите на автора на публикувания текст. Ние нямаме практика да премахваме неудобни за нашите разбирания абзаци от предложените ни за поместване текстове. Дотолкова, доколкото текстът на д-р Коларов не съдържа призиви за насилствена промяна на конституционния строй у нас, смятаме, че можем да си позволим лукса да поместим този твърде неортодоксален текст и да го оставим на преценката на читателите.
д-р Георги Коларов:
Конфликтите в Донбас и Арцах продължават да се разгарят, въпреки упоритите опити на Кремъл да се прояви като ефективен мениджър по предотвратяването и изглаждането им.
Шефът на Донецката областна военна и гражданска администрация от украинска страна Павел Жебривски потвърди бомбардировките на пречиствателната станция на областта, а вторият човек в Донецк Едуард Басурин вече обвини украинския батареен командир Андрей Соколов в умишлено създаване на хуманитарна катастрофа – в града водата е спряна в средата на лятото.
Това беше нещо като отговор от страна на управляващите армията и специалните служби на Украйна бандеровци на инициативата на лидера на ДНР Александър Захарченко за създаване от регионите на бивша Украйна на нова държава – Малорусия, със столица Донецк и флага на Богдан Хмелницки. Той декларира, че на цялата територия на бившата УССР е легитимно единствено ръководството на ДНР и ЛНР. Обаче представителите на двете републики на преговорите в Минск нарекоха инициативата „несвоевременна и дискусионн”. Един от най-приближените политици на Путин – Александър Сурков сподели, че „този хайп като цяло е полезен и че Донбас воюва не за отделяне от Украйна, а за целостта и, за цяла Украйна, не за отделна част”.
Тук трябва да се има предвид, че идеята не е нова. Писателят – донбаски опълченец Захар Прилепин отдавна я разработва в книгите си. Друг писател – убитият през 2015г. пред дома си в Киев Олесь Бузина се смяташе за идеолог именно на Малорусия. Трети писател – живеещият в изгнание в Крим и Москва киевски политик Валентин Халецки отдавна се опитва да намери политическа реализация на малоруската идея и един ден ще успее.
В същото време, президентът Петр Порошенко, както и временният му предшественик Александър Турчинов (после секретар на Съвета за национална безопасност) се радваха на благосклонността на така наречения „батька” (от баща на нацията и всички белоруси) Александър Лукашенко. Той пристигна в Киев за да потвърди, че «няма да има агресия срещу Украйна от страна на Беларус» (тоест, удар в гръб). Неговите думи, че след руско-белоруските военни учения „Запад-2017”, руски войски няма да останат на белоруска територия, като че ли напълно успокоиха Порошенко и не докрай Турчинов, който изглеждаше скептичен, по време на съвместната пресконференция на двамата президенти.
Наложи се „батьката” да отдели специално време за среща с Турчинов, за да го успокои. Явно тревогата на бившия временен президент идваше от изказването на украинския министър на отбраната Степан Полторак, в деня на визитата на Лукашенко в Киев, че руските войски в Беларус може да изиграят ролята на „Троянския кон” - да влязат там за ученията и после, вместо на изток към Русия, да се насочат на юг, към Украйна. Болната фантазия на министъра е характерна за сегашния киевски елит.
В случая по-важното беше поредната проява на дистанциране от Русия на Лукашенко, който в последно време не поддържа нито една външнополитическа инициатива на Кремъл. Дори на сесията на ОССЕ в Минск мнозинството белоруски делегати гласуваха антируска резолюция.
Не е тайна, че белоруският елит открай време систематично и последователно работи за дистанцирането на страната от ОДКБ и ЕвраЗЕС и приближаването и към Европа. Особено тясна е интеграцията на Минск със съседните страни-членки на ЕС. С тях върви интензивна търговия, основно там учат и децата на този елит. Подобно поведение дава основание на някои експерти да твърдят, че всъщност в Република Беларус живеят две нации. Но не както в Украйна: русите на изток, украинците на запад, а по цялата територия на страната. Простолюдието и средната класа се изживяват като руси, или в краен случай като западни руси. Елитът обаче изпитва носталгия по старата Жечпосполита (средновековната полско-литовска държава, която е включвала цялата белоруска територия) и вече развива самосъзнание не на белоруси, а на «литвини». Последните бавно, но сигурно овладяват ключовите постове в сферите на културата и образованието, като особено внимание отделят на историята на въпросната Жечпосполита.
Авторът със собствените си очи е виждал какви средства се хвърлят за възстановяване на замъците на полските и литовските магнати, особено в западната част на страната, със значително полско малцинство. В Минския Държавен Университет и досега могат да се купят мемоарите на полския генерал Михал Соколницки – началник на контраразузнаването на армията на Наполеон Бонапарт (авторът представи книгата на страниците на софийското списание „Геополитика” още през 2004г.) Генералът обижда и ругае Русия и руснаците.
Противостоенето на линията на Кремъл за интеграция на постсъветското пространство се изразява и в постоянните неприятелски действия срещу единствения съюзник на Москва в Южен Кавказ – Република Армения. Тези дни блогърът Александър Лапшин (с руско, украинско и израелско гражданство), екстрадиран от Беларус в Азърбайджан, получи в Баку тригодишна присъда за честите си визити в Република Арцах и подкрепата за арменската кауза. Той никак не е очаквал, че страната, където могат да го арестуват и предадат на азербайджанците, е именно Беларус, която дори вече няма и граница с Русия – минава се свободно в двете посоки.
В случая Лукашенко явно отработва високия орден „Гейдар Алиев”, връчен му от наследника Илхам през ноември миналата година, малко преди ареста в Минск на Александър Лапшин. Трябва да се има предвид, че този орден е изключително скъп и ако „батьката” някой ден бъде прогонен от подопечните си, може да постъпи като последния румънски крал Михай. Както е известно, навремето той е заложил в швейцарска банка връчения му от Сталин скъп орден „Победа” и така е поправил финансовото си състояние за години напред. Още по време на връчването Лукашенко беше обещал да отработи ордена, но тогава никой не го разбра добре.
Поради случващото се в ОДКБ и ЕвраЗЕС (всички азиатски страни-членки заемат позиция в полза на Азърбайджан по въпроса за Арцах), Република Армения също провежда балансирана политика между ОДКБ и НАТО и между ЕвраЗЕС и ЕС. За отбелязване е, че в Ереван постоянно пристигат делегации от САЩ, Латинска Америка и ЕС и много рядко от бившите съветски републики (освен, разбира се, от Руската Федерация, която е гарант за съществуването на Армения).
Президентът, министър-председателят и министърът на външните работи също избират западните дестинации за своите визити. Ако има и някакви контакти със Средна Азия, те са предимно с Узбекистан и Туркменистан, които не членуват в посочените по-горе две организации. Активен е също така диалогът с Индия, а отскоро и с Япония. С Китай също се развива добре, макар да е затруднен от един незаобиколим фактор: китайският съюзник Пакистан изобщо не признава арменската държава и безплатно въоръжава Азърбайджан.
Баку също се опитва да води многовекторна политика. По време на необявеното си предварително неотдавнашно посещение там, руският президент Владимир Путин заяви, че „ситуацията в региона е сложна, срещата ни ще способства да намерим пътища за решаване на всички спорни проблеми и да поговорим за развитието на двустранните отношения”. Местният политолог Елгар Велизаде обясни, че „ситуацията налагаше срочната намеса на двамата президенти”. В случая не става дума само за реалната опасност от възобновяване на военните действия по цялата арменско-азърбайджанска фронтова линия (не само в Република Арцах).
Основната причина за тревогите на Илхам Алиев и за спешната президентска среща е тоталното компрометиране на бакинския сатрап и подопечните му политици, дипломати, шефове на специалните служби, бизнесмени, случило се не без участието на нашата известна разследваща журналистка от вестник „Труд” Диляна Гайтанджиева и на френския аналитик Тиери Мейсан. Оказва се, че Азърбайджан е посредник в продажбите на оръжие за милиарди долари за различни воюващи ислямистки групировки по целия Ориент – от Пакистан и Индия до Конго и Южна Африка. Пренасянето му е ставало с азърбайджански самолети на компанията „Силк Уей Еърлайнс”, с пари на Саудитска Арабия и ОАЕ.
Външният министър Елмар Мамедяров е наредил на дипломатическите мисии на страната да обезпечат на тези самолети дипломатически статус, което означава, че според Виенската Конвенция, никой няма право да ги проверява. Така за 3 години са изпълнени 350 рейса и е транспортирано оръжие за 1 000 000 000 долара. Министърът на отбранителната промишленост Явар Джамалов е купил оръжейни складове в Сърбия, Чехия, у нас в България и на други места в Европа. Конкретно от България, благодарение на престъпната дейност на азърбайджанското посолство, е пренесено оръжие за ислямистките бунтовници в Сирия, производство на ВМЗ – Сопот и чешката фирма Татра Дефенс Индустриал. Самолетите са летяли от Бургас до саудитското пристанище Джеда.
Случилото се може да помете като ураган целия политически и дипломатически елит на Азърбайджан. А за нас поуката е да не се обвързваме с тази криминална република. Нито с нефте-газови коридори, нито с нещо друго. Тя е наследствена петролна монархия, построена на грабеж на все по-обедняващия народ и на престъпни взаимотношения със себеподобните.
Задачата на Путин става все по-тежка: християнските бивши съветски републики гледат на Запад, към ЕС, САЩ и Канада, а мюсюлманските се издържат от престъпност и терор над собствения си народ. Може би той трябва да се вслуша в пророчеството на последния руски класик Александър Солженицин, изказано по държавната телевизия: „Руснаците трябва да бъдат изселени от мюсюлманските райони на бившия СССР. В този ислямски свят ние нямаме какво да правим”. Ако обаче се стигне официално дотам, ще настъпят и кардинални промени в евразийската доктрина. Реално процесът е налице: наскоро авторът беше в калининградското село Весьоловка, с цел да направи репортаж за дома на средновековен протестантски свещеник, в който е живял великият немски философ Имануел Кант и е възпитавал децата му.
Местните хора се показаха като истински гостоприемни славяни. По време на разговорите, се надпреварваха да разказват какви ужаси са преживели в Казахстан, Киргизстан, Таджикистан (както се оказа, всичките, без изключение са преселници от там), по време на размириците от периода на „перестройката” и първите постсъветски години. И благодаряха на Бога, че са се добрали до най-западната точка на Руската Федерация, където живеят спокойно и нищо не им липсва. Съжителството с ислямския свят обаче става все по-голям проблем и за Русия на Путин.