Визитка
Алекс Алексиев е син на Райко Алексиев, виден български художник, карикатурист, основател и главен редактор на „Щурец”. Непосредствено след преврата завърналият се от Чамкория в София Алексиев е арестуван от Лев Главинчев като „враг на народа“ поради широко известните му недвусмислени карикатури на Сталин. Алексиев е пребит до смърт на 18 ноември 1944 година в София заради карикатура на Сталин.
Алекс Алексиев живее в САЩ, връща се в България след промените през 1989 г. и известно време е съветник на Филип Димитров.
Алексиев е бивш научен сътрудник в института „Хъдсън” във Вашингтон, експерт по международна сигурност и радикален ислям. Роден е през 1941 г. в България. Работил е за корпорация "Ранд".
Фокус: Г-н Алексиев, Вие сте казвали неведнъж, че Запада не би трябвало да се меси в гражданската война в Сирия. Изглежда обаче, че това ще стане, поне от страна на САЩ.
Алекс Алексиев: Така изглеждаше до 31 август 2013 година, докато Обама не реши да иска позволение от Конгреса за военни действия срещу Сирия. В момента американска военна интервенция срещу Асад е все по-малко вероятна.
- Мислите ли, че Конгреса няма да му гласува необходимите пълномощия?
- Много малко вероятно е. Конгреса се връща от ваканция чак на 9-ти септември, след седмица и половина, така че говорим за две седмици или повече. По-важно е това, че между съпартийците на Обама в Конгреса, най-малко половината са левичари, които не искат и да чуят за нова война. За да мине искането му, той трябва получи мнозинство от републиканските гласове, което не виждам как ще стане. Президентът знае това много добре, и решението да иска оторизация от политиците, което не беше необходимо по закон, е решение да не направи нищо, като прехвърли отговорността на други. Това е доста типично за администрацията на Обама, която във външната си политика е изключително плаха, нерешителна и, според мен, некомпетентна.
- Ако това е така, няма ли да дискредитира американската външна политика и лично Обама? Все пак с употребата на отровен газ срещу собственото си население, Асад прекрачи така наречената „червена линия” и грубо наруши на женевските конвенции? Обама е казвал, че няма да позволи това.
- Той е казвал много неща, не само за червената линия, а и за това, че Асад трябва да си отиде и прочие, но нищо не е направил досега освен приказки. Погледнете официалната реакция на Вашингтон на употребата на нервен газ от Асад. Още от самото начало, администрацията започна да дава сигнали, че американската военна намеса ще има ограничен характер, че тя не цели смяна на режима и т.н. С други думи: „Ще се наложи да ви ударим малко, но ще направим всичко възможно да не ви заболи много”. Това не е сериозна политика и, според мен, ще доведе до това, че и двете страни на конфликта ще обвинят Америка за това, което става, точно както стана в Египет.
- Какво значи всичко това за хода на събитията в Сирия в близко бъдеще?
- Ако няма американска военна намеса, нещата ще продължат както досега. Тоест патова ситуация, но с растящо предимство на Асад.
- Какво е обяснението, че правителството в Дамаск, което много експерти очакваха бързо да падне, не само, че още не е паднало, а дори се закрепя?
- Тези, които смятаха, че Асад ще падне бързо, не си даваха сметка за естеството на този конфликт, не само вътре в Сирия, но и в региона. Той никога не е бил един прост конфликт между един диктатор главорез, и страдащия народ. От самото си начало той беше сложен етно-религиозен конфликт между доминиращите по брой сунити и управляващото малцинство на алауитите и техните съюзници християни, друзи, кюрди и пр. Към етническия конфликт трябва да се прибави и този между светски настроените сирийци и ислямистите вътре и вън от страната. За ислямистите, от цял свят, фамилията Асад е едно зловещо име още от 1982 година, когато бащата на Башар - Хафез ал-Асад, уби най-малко 20 000 „Мюсюлмански братя” и мирни граждани при жестокото потушаване на едно тяхно въстание в Хама.
В региона конфликтът от началото беше част от историческата и непримирима вражда между сунити и шиити, изразена в този случаи от Саудитска Арабия и арабите сунити и Иран, и неговите клиенти в Ирак, Сирия и „Хизбулла” и в крайна сметка е борба за надмощие в ислямския свят. За Техеран отстраняването на Асад би значило огромно стратегическо поражение, което той просто не може да позволи.
- Какво, по-специално, помогна на режима да се съвземе?
- Няколко фактора. Може би най-важният е успехът на джихадистките съединения на „Ал-Нусра” (Jabhat al-Nusra), ислямската държава на Ирак и Леванта (Islamic State of Iraq and al-Sham) и много други екстремистки групи да станат доминиращата военна сила в Северна Сирия, особено в провинциите Идлиб, Алепо и Ракка. Поведението им като администратори на радикалния ислям и шериата бързо даде на много хора да разберат, че това, което ислямистите носят, може да е по-лошо и от Башар Асад. Така че - веднага се усети известен отлив на хора със светски разбирания от опозицията.
Второ, джихадистите започнаха да нападат кюрдски територии в Северна Сирия, които бяха станали де факто автономни. Това откри нов фронт във войната, разводни силите на опозицията и ангажира добре организираните и боеспособни кюрди в ролята на неформални съюзници на Асад, което, разбира се, е в полза на режима. Трето, и не по-малко важно според мен, успехът на джихадистите убеди алауитите, че войната става въпрос на живот и смърт за тях и те много бързо се организираха в едно стохилядно въоръжено опълчение, много по-мотивирано от редовната сирийска армия. Най-накрая не бива да се забравя и ролята на „Хизбулла”, която в момента има близо 50 000 бойци в Сирия. Разбира се, всичко това е възможно, само благодарение на твърдата военна и финансова подкрепа на Иран, която според някои източници им струва $ 500 милиона на месец.
- Тук стигаме неминуемо до ролята на Турция в тези събития, която би трябвало да е от голям интерес за нас, българите.
- Би трябвало, но доколкото аз следя пресата, не виждам голям аналитичен интерес. Като че ли българските журналисти и учени ги е страх да пипат тази тема, а тя е от съдбоносно значение за България.
- Защо?
- Защото политиката на Ердоган към конфликта и въобще в региона е все по-подчертано ислямистка и става все по-дръзка и, бих казал, авантюристична. Това представлява голяма заплаха за съседите на Турция и за Балканите. Да вземем само един пример от това, за което говорихме по-горе. Почти всички джихадисти, които воюват в Сирия, а те са не по-малко от 10 000 - 15 000, са дошли там от Турция, понеже Анкара ги пуска да пътуват безпрепятствено, често без никакви документи. Всеки, който познава ситуацията по южната граница на Турция, с огромната концентрация на войска, полиция и сили на разузнаването там, знае, че свободното преминаване на джихадистите може да стане само с разрешение на правителството. С други думи, Ердоган в момента играе ролята на спонсор на джихадистите, не малко, от които са професионални терористи. Помислете какво значи това за една държава-член на НАТО и до какво може да доведе.
- Какви доказателства има за това?
- Колкото искате. Неоспорим факт е, че „Ал-Нусра” и други джихадистки групи доминират големи райони, непосредствено на юг от границата и постоянно воюват с военните отряди (YPG) на най-голямата кюрдска партия - Демократичен Съюз ( P.Y.D.). Освен това съществуват голям брой писмени и видео репортажи и интервюта с очевидци, които свидетелстват за растящата сила на джихадистите, дошли от цял свят.
Различни източници говорят за това, че Ердоган не само разрешава свободен достъп на джихадистите, но и ги обучава в специални лагери преди това и ги снабдява с оръжие и боеприпаси. Има и репортажи, за чиято достоверност не мога да гарантирам, че турската неправителствена организация IHH (Фондация за хуманитарна помощ), е рекрутирала повече от 700 албанци за джихад в Сирия и също доставя оръжие там. IHH, която е близка до правителството на Ердоган и до Мюсюлманското братство беше организатор на провокацията с така наречената „Газа флотилия” в 2010 и е забранена в Израел като терористична организация. Има и конкретен пример, където Турция официално защищава джихадистите. През декември 2012 Анкара открито критикува американското решение да обяви „Ал-Нусра” за терористична организация и повтори критиката си един месец по-късно при посещението на под-секретаря във външното министерство - Феридун Симирлиоглу, във Вашингтон.
- Подобно спонсорство, ако е истина, не крие ли голям риск за Турция?
- Безспорно, и това е, което ме кара да мисля че политиката на Ердоган става все по-авантюристична и вредна за самата Турция. В момента болшинство от турците не одобряват политиката му в Сирия, според допитвания. Един от резултатите е и отчуждаването на сирийските кюрди, наричани екстремисти от Ердоган, което не помага на опитите да се реши кюрдският проблем на Турция веднъж и завинаги. Възможни са и по-радикални реакции. На 11 май терористичен акт с две коли в граничното градче Реиханли (Reyhanli) уби 51 души и рани много повече. Правителството веднага обвини Дамаск за атентата, но експерти подозират, че конспираторите са по-скоро турци, които симпатизират на Асад. Факт е, че всички 9 души арестувани веднага след атентата бяха турски граждани. Интересно е да се отбележи, че в провинцията Хатай, където се намира Рейханли, болшинството от населението принадлежи на сектата „Алевити”, която има общи исторически и религиозни традиции с алауитите, и е известна със своята неприязън към ислямизма и Ердоган.
- Какво заключение може да направим?
- Заключение за кризата в Сирия няма да има още дълго време според мен, но за Турция доста неща станаха ясни напоследък. Ердоган все по-открито демонстрира ислямистките си симпатии с неговото безкомпромисно поведение по отношение на Египет, „Хамас”, Израел и сега с политиката си в Сирия. В резултат - Турция в момента е напълно изолирана в Близкия Изток и е скарана с почти всички арабски държави. От друга страна, спонсорството на джихадисти много, от които ще се върнат в Европа представлява една сериозна заплаха за Стария континент и с нищо не подобрява шансовете на Анкара да стане член на Европейския съюз (ЕС). Спомнете си за целите на неоосманистката, външно-политическата доктрина на Турция в началото на Ердогановото управление: „Нула проблеми с всички съседи”, „регионален Шенген“ под ръководството на Анкара, Турция като модел на икономическо развитие и ислямска демокрация за всички мюсюлмански народи т.н. И ще видите, че външната политика на Ердоган е почти пълна катастрофа. Съчетайте това с все по репресивната му политика вътре в страната и тревожните трендове в икономиката и голямата надежда на Ислямизма вече не изглежда така перспективна, както до скоро.
Заглавието е на "Свободен народ онлайн"