Стокхолмски синдром
Смешници от местния политически театър, подвизаващи се като "реформатори", преди малко повече от година бяха удостоени с честта да управляват заедно с Бойко Борисов. Направиха този ценностен компромис в името на възвишени цели и идеали – да европеизират политическия живот в България, да реформират съдебната система, да ни освободят от захапката на олигархията, да върнат държавата на хората…
Тринадесет месеца по-късно все по-малко се говори за идеи, а още по-малко за идеали. Сякаш упоени в задушливата прегръдка на Б. Борисов, реформаторите притихнаха, снижиха се, размиха се в безличната маса на по-едрия коалиционен партньор. Успани от медийните сирени на Пеевски, повечето министри от Реформаторския блок зациклиха в зоната си на институционален комфорт, явно изпълнили личните си кариерни проекти. Хъс за промяна остана само у Христо Иванов и Петър Москов.
Логично и двамата срещнаха жесток отпор от мафиотски лобита, овапцани с боите на целия политически спектър. Целите и залозите на двамата министри обаче бяха несравними. Докато Москов трябваше да се справи главно със схемите за източване на здравната каса, Христо Иванов целеше конституционни промени, отнемащи огромни властови и корупционни ресурси.
Затова Москов тактически губеше само басовете с Борисов за резултатите от разни мачлета, а Христо Иванов беше превърнат в боксова круша на премиера и на целия му разноцветен отбор. За разнообразие в боя се включиха и резервите от ДПС.
Тъй като реформите в съдебната система целяха повече независимост на съдиите и повече отчетност на главния прокурор, те a priori бяха неприемливи за босовете, които практически назначиха главния прокурор и неговите протежета във Висшия съдебен съвет (ВСС).
Тяхната логика е желязна. Който има главния прокурор, получава три в едно. Той държи всички прокурори, а чрез Цацаровото мнозинство (16 от 25 членове във ВСС) командва парада в съдебния съвет и в цялата съдебна система. Емблематични примери за това са назначенията на Владимира Янева, Георги Колев и Румяна Ченалова на ключови места в най-важните съдилища...
Затова и парламентарният аборт на промените в конституцията не е изненада. Не е изненадваща и оставката на Христо Иванов и оттеглянето на подкрепата към управляващите от Радан Кънев.
Изненадата дойде от Москов, Лукарски и Кунева. Те вече не говорят за принципи, а от договорената реформа останаха само компромиси. Нищо, че поредното приклякане пред силовашките методи на Борисов прилича повече на ритуално самоубийство, отколкото на разумен компромис.
Традиционно в българската политика принципите не са на почит. Традицията ни не познава нито рицарските турнири, нито дуелите. У нас конфликтите се решават със засади и с предателства. Затова еволюционно сме развили рутинна способност без угризения и свян да обясняваме и да оправдаваме удобните лъжи и предателства.
Има популярен психологически тест. Дават на дете бонбон и му казват, че ако устои на изкушението да го изяде през следващите 10 минути, ще му дадат още един. Така се пробва зрелостта и способността да се преценяват ползите и загубите във времева перспектива. Москов, както и хората на Кунева и Лукарски спонтанно, по детски избраха сигурността и сладостта на първия бонбон. Да им е сладко!
Нищо, че това доуби илюзията, че могат да бъдат реална алтернатива на поддържания от Борисов, АБВ и ДПС олигархичен ред. Парадоксално е, че към зрелост и далновидност призова точно Петър Москов, който първи грабна бонбончето.
Така, демонстрирайки пълната клинична картина на "стокхолмски синдром", "реформаторите" "со кротце со благо" станаха заложници в кабинета "Борисов" и васали на Пеевски и ДПС. Като в немислима сюрреалистична бурлеска видяхме и чухме в един хор Москов и Близнашки, Кунева и Цветанов, Лукарски и Цацаров. Следвайки личните си амбиции, маскирани като грижа за стабилността, те предадоха Републиката, заради която съществува цялата държавна машинария.
Явно Борисов като тесен познавач на "Винету" и на индианския фолклор предвиди, че ще изберат да реформират своята реформа вместо неговото управление. Сред мъдростите има и нещо окуражително за хората с илюзии и за изоставените от своите съратници Радан Кънев и Христо Иванов: "Ако забележиш, че яздиш умрял кон, слез!".