Волен Сидеров изчака да заглъхнат новогодишните фойерверки, пиратки и салюти и гръмна. Тихичко, но достатъчно да се чуе в настъпилите следпразнични униние и умора.
Тъкмо бяхме решили, че буйният и войнствен „атакист“ е преминал в състоянието на аристократично политическо целомъдрие, отдавайки се на галерийни страсти и тихо парламентарно мъркане, защитен от удобния завет, който му осигуряват много амбициозните му партньори Симеонов и Каракачанов.
Сгрешили сме. Или може би самият Сидеров е усетил, че леко, но сигурно потъва в уюта на безалтернативната управляваща коалиция, приел ролята на тихия и добрия, но и на пасивния. Това не прощава, до забравата е само една крачка, което на политически език се превежда – на следващи избори си аут, ако не намериш ново спасение, наречено друга коалиция.
Затова лидерът на „Атака“ може би е решил, че е време да ни припомни колко е добър в политическото оцеляване. Сигурно е усетил и дебелата сянка на двамата си ортаци – Симеонов и Каракачанов, и как тя убива живота и енергията на партията му.
Затова още на втория ден от новата година Сидеров „е на коня“, решен да въведе ред и покаже „кой кой е“. Дори го казва в прав текст – „аз съм идеологът на тази коалиция“. Която, да не забравяме, крепи мандата на Борисов и го прави за момента безпроблемен и почти гладък.
Но намекът е много ясен – един идеолог, създал нещо, е много лесно и да го срине.
Малка червена лампичка трябва да светне пред премиера и лидер на ГЕРБ. Никак не е здравословно управлението ти да зависи от семейство, тресящо се от скандали. Пък и създадено от „патриоти“ и „воеводи“, славещи се с прекалено буйна кръв.
В момента, разбира се, няма такива неща, но знае ли се след тежките упреци на Сидеров, какво може да се случи с подновеното им приятелство с Валери Симеонов. Та Волен го жегна по най-чувствителните теми, донесли му за момента цветя и слава, след като първите битки за шума по плажовете и лифта на Банско бяха спечелени. Да излезе партньорът ти и да рече – не сме се разбирали така, какви са тия плажове и тия лифтове, важните въпроси са други – беднотия, цената на водата, произволът на регулаторите и пр.
Хваща ухото, няма спор. Голяма част от българите трудно стигат до плажовете, да не говорим за зимните ни курорти. И Сидеров моментално се превръща в социален политик, готов да впрегне буйния си нрав в защита на народа. Масите обичат това, пък и партийните редици се стягат, виждайки събуждането на лидера си.
Ефектът дори е двоен. От една страна хората те забелязват, сещат се кой беше, може дори да те харесат отново, от друга думите ти са малък реванш, почти мехлем, за премиера Борисов, който заради Банско трябваше да понесе лютия език на Симеонов. Друго си е, когато самият коалиционен партньор, пък и приятел, на създаващия ти главоболие вицепремиер го бодва почти в гръб.
Известно е, че Борисов хич не обича резките движения по теми, които могат да изкарат хората, в случая така наречените еколози, на улицата. Затова и втората кабина в Банско беше топка, която премиерът се готвеше да изпрати далеч в публиката с цел забавяне на мача.
Симеонов обаче викна и сега трябва да опазим новата ни свещена крава, наречена „европредседателство“, от протестите и блокиранията на природозащитниците. Сценарий, който не беше предвиждан.
Но това вероятно е по-приемливата страна на монетата. Защото другата е хипотезата за разрив при патриотите (разбира се за момента такива индикации няма), автоматично водещ до сериозно разклащане на опорите на управлението.
И кое по-напред да прави Борисов – да посреща евролидери и техните министри под златната светлина на прожекторите, или да спасява властта... Кошмар.
Може би той и съветниците му тепърва ще разберат грешката си от това по такъв убедителен начин да фаворизират 6-месечното ни председателство. С което в прав текст поканиха всички врагове и недоволни да се вихрят и бунтуват до края на юни.
Затова пробуждането на Сидеров не е добрият вариант за управляващата коалиция. Ако наистина има пробуждане, а не се окаже случаен гръм от невоно натиснат спусък. Но залогът е голям за Борисов и компания, която трябва да се покаже в блясък пред еврогостите, пък и да влезе в идващите след време местни избори устойчива и в добра кондиция.
Трудна задача, при положение, че единият стълб на управлението ти е в ръцете на винаги готови да се разбунят „партньори“, на които хич и не им пука за ЕС и Брюксел. Да не забравяме, че сравнително доскоро Сидеров искаше да си ходим от съюза. Сега не е така, но...
Надеждата на Борисов е в Цецо Цветанов. Той се отърка по празниците в разложките кукери. Дано е успял да прогони всички зли сили далеч от властта.