Любовта на Мара Белчева и Пенчо Славейков е била една от най-одумваните теми за времето си. Тяхната връзка е романтична, драматична и неповторима. Мара е родена на 8 септември 1868 г. в Севлиево в семейството на заможен търговец. Мара Белчева получава завидно за времето си образование – учи в Търновската гимназия, а след това във висш девически институт във Виена. Умира на 16 март 1937 г в София. Големият поет и ерудит Пенчо Славейков е роден на 27 април 1866 г. в Трявна и и си отива от тоя свят на 28 май 1912 г., в Брунате, Италия. През 1910 г. в София е организиран казионен Славянски събор, на който не са поканени най-светлите умове на славянството. Поетът Пенчо Славейков протестира с отворено писмо. Той смята, че славянското единение може да бъде постигнато само на чисто културна почва и с братско съгласие. Държи реч на публично протестно събрание. Малко след това Славейков е уволнен от поста директор на Народната библиотека в София.
Може би малцина са обърнали внимание, че на 50-левовата банкнота Мара и Пенчо са изобразени на лицевата и обратната страна на банкнотата. Макар и по този начин, двамата остават неразделни. Мара е 23-годишна, когато мъжът й Христо Белчев, финансов министър на Стамболов, е убит. В нея е влюбен самият княз Фердинанд и злите езици говорят, че една от причините за убийството на мъжа й Христо Белчев е продиктувано и от желанието той да бъде премахнат от живота на красавицата и тя да стане свободна жена. Другата версия за смъртта на Белчев е, че наемните убийци го взимат за Стамболов, който е убит зверски по-късно.Факт е, че Фердинанд поръчва да направят гипсова отливка на ръката й, която държи на нощното си шкафче, за да я гали и целува.
Младата вдовица е подложена на постоянните ухажвания на царедворците. Но провидението е предопределило друго: да събере тази обаятелна и желана красавица с един от най-големите поети и интелектуалци, единственият български творец, стигнал до прага на Нобеловата награда за литература – Пенчо Славейков. Любовта им, драматична и неповторима, е документирана в стихове, писма и спомени. Двамата намират поетическо вдъхновение един в друг и интимната им връзка прелива в творчеството им. Пенчо Славейков често е възприеман като скучноват класик, но той е бил изключителен ерудит за времето си. В сянка обаче незаслужено остава прекрасната поезия на Мара Белчева. Мара се венчава за Христо Белчев през 1886 г., когато е на 18 години. Техни съвременници разказват, че като се разхождала из София, младата двойка била толкова хубава, че възрастните хора я благославяли.
Четири години след сватбата Христо Белчев е вече министър на финансите в правителството на Стамболов, а Мара Белчева – модна икона. 23-годишната вдовица се затваря вкъщи и в мъката си боядисва всичко в черно, дори и чаршафите си. Секретарят на Фердинанд граф Робер Бурбулон пише: “Скръбта на тази очарователна жена е най-ужасното нещо, което можеш да си представиш!” В българския княжески дворец трайно засяда семейство Дьо Грьоно. Бащата – граф Александър – е потомък на стар благороднически род от Савоя и затова Фердинанд го назначава за велик маршал на Двора. Един от синовете Ернест също е приютен в княжеския дворец. Младежът се увлича по Мара Белчева, която се слави като една от най-хубавите, но и най-недостъпни тогава хубавици. Когато отрязва влюбения Фердинанд, той се примирява и се опитва да не й досажда. Ернест дьо Грьоно решава, че вдовицата е лесна плячка за него. Той набира кураж и един ден нахълтва при Белчева и й се нахвърля. Младата жена отначало се стресва, но след това оказва отпор и се развиква. Тук княгиня Клементина се намесва категорично и младежът е уволнен и прогонен от двореца.
Изгонването на Ернест предизвиква скрита буря в двореца. Вестниците това и чакат. Според тях Белчева му била давала аванси. Дворцовият живот не се отразява добре на Мара и тя споделя пред свои близки, че вече нямало за какво да живее. Провидението обаче е предопределило друго: да събере така желаната от всички мъже Мара с един от най-големите български поети – Пенчо Славейков. Макар че са се знаели от деца, фаталната среща за тях става през 1903 г. Неин сродник довежда Пенчо в дома й на ул. “Христо Белчев” 12. Същата година вече е в Цюрих, където го очаква Мара Белчева. В началото на пролетта болестта му се задълбочава. С Мара решават да заминат за Енгадините и минават през Флоренция. Белчева продава къщата си в София, за да има с какво да посрещат разноските. На поета пак му прилошава, докато в музея се възхищава на статуята на Давид от Микеланджело и тръгват към езерото Комо. Съдбата вече е преброила дните на Славейков. Писано било да го застигне в красивия град на брега на езерото Брунате, в още по-хубавата вила Белависта. Две неща изглежда ускоряват края му. Най-напред Пенчо и Мара се насилват и без почивка стигат в Брунате в 22 часа вечерта. След няколко дни на Славейков му прилошава. Към 10 часа на този фатален ден – 28 май 1912 г., пристига и главният лекар на Комо д-р Баранциони и заварва Славейков в безсъзнание. Нямало никаква надежда.
Близо три десетилетия по-късно той си спомня: “И сега виждам онази изящна дама. Тя кършеше ръце и ми даваше някакви обяснения ту на немски, ту на френски. По-късно случайно я срещнах, потънала в черно и забулена в дълъг черен воал.” Мара Белчева споделя с приятелки: “Споменът за Пенчо е душата на живота ми.” Но тялото се ръководи по други закони. Белчева замалко не се оженва след това за немеца Георг Адам. На старини се отдава на дъновизма, а последната й тръпка е далеч по-младият Боян Гацов, по-известен с поетичния си псевдоним Боян Мага. Той стои до късно вечерта при умиращата Мара Белчева и я оставя. Преди това тя нарежда да й нагласят косата, с немощна ръка за последно слага червило на устните си. На сутринта я намират бездиханна под кревата й.