Големият наш поет Кирил Христов, известен с пренебрежението си към събратята си по перо, е удивително уважителен и хвалебствен в писмата си до “жената с воалетка”, назовавана от него “колосално явление, което е странно, че може да възникне в България”. И пак той я предупреждава в 1936 година, че ще трябва да очаква само пренебрежение и подценяване и завист. И че трябва да се примири с тази участ.
Стефанка Добрева Попова, която всички наричат Фани, е родена през 1902 г. в Севлиево. Учи пиано при проф. Майлбек в Консерваторията в Мюнхен и посещава лекции по история на изкуствата в Мюнхенския университет. Дъщеря е на генерал Добри Попов, завършил военната академия в Торино и живял със семейството си в Италия.
Още първите й сборници с разкази предизвикват порой от хвалебствени рецензии и отзиви на писатели и критици: Атанас Далчев, Владимир Василев, проф. К. Гълъбов, Петър Динеков, проф. Асен Златаров, Иван Радославов...Всички намират, че това е единствената засега разказвачка жена в България, че пише с изключителна психологическа дълбочина и вярност към женската природа, че е естествена, непредвзета, увличаща, деликатна, смела...
Превеждат я в Италия, в Германия, в Холандия... В цял свят. Отначало пише “женски” разкази, но после обръща поглед към българската история, за да се запомни главно с тези мащабни произведения за Асеневци, с великолепните творби за Райна Княгиня, Ана Комнина, Сирма войвода, Неделя Петкова... до недовършения роман “Елена Драгаш”. Със своите 35 книги, публикувани до 1944 г. Фани Попова-Мутафова е най-широко печатаната писателка в България преди социализма. Хиляди българи са отгледани и възпитани в патриотизъм към историческото минало именно чрез нейните книги...
Не я отминават наградите – “Рада Киркович” на БАН (1933 г.), втора, отново академична, за “първа жена, работеща успешно на полето на историческия роман и разказа”(1937г.), Номинация на Министерството на образованието за “Боянския майстор”... Писателката участва активно в културния и политическия живот, тя е и преводачка, и литературен критик, и публицист. Владее свободно четири езика – италиански, немски, френски и руски, чете латински... Членува в СБП, в българския ПЕН клуб, в Италиано-българското дружество, в Клуба на българските писателки, в съюза “Любов към родината”, в дружеството на писателите-историци, в Македонския научен институт... И накрая – в Европейския писателски съюз – факт, за който плаща след години висока цена.
През октомври 1944 г., броени дни след “победата” Министерският съвет дава право на правителството да съставя списъци от “вредна” литература, която трябва да бъде изземвана от библиотеки и книжарници. Още в първите списъци има четири книги на Фани Попова- Мутафова. През 1953 г. “удостоените” по този начин нейни книги са вече 11. Междувременно писателката е изправена пред Народния съд и е осъдена на седем години затвор за това, че със статии, речи, книги и др. действия е провеждала користно прогерманска политика. За това, че е насаждала в нашата литература национал-социализма и великобългарския шовинизъм. За това, че е организатор на българската секция на европейския (“фашисткия”) писателски съюз. За това, че е говорителка по радио “Донау” и др. Съпругът й Чавдар Мутафов, художествен критик, белетрист и виден столичен архитект, също е арестуван и изпратен без съд и присъда в мините на Бобов дол за около година.
Талантливата, фина, елегантна жена от най-елитния кръг интелектуалци на България излиза след 11 месеца от затворническия ад съсипана и физически, и психически. За спасяването й спомагат нейни влиятелни приятели. Чак през 1948 г. са възстановени гражданските и политическите й права. Но през май 1951 г. тя отново е задържана заради съмнения в “нелегална” дейност, по донесение на подставено лице, което се опитва да я вербува за участие в нелегална организация. И макар че голяма част от обвиненията отпадат, все пак й налагат наказание (затова, че не е докладвала на властите за “случката”) - да бъде изпратена 6 месеца в ТВО.
До самия край на живота си Фани Попова-Мутафова е преследвана, шпионирана, следена, подслушвана. В началото на 60-те години отново е приета в СБП – не без унизителни молби и обяснения. Започват да излизат отново книгите й, но с много бавене, не без цензурни съкращения. Същото е и с драматичните й творби. Драматизацията по “Солунския чудотворец” в театър “Сълза и смях” в 1968 г. е снета при пълни салони заради променената ни политика относно “македонския въпрос”.
Забележителната опера на Панчо Владигеров “Цар Калоян”, чието либрето е написано от нея, а Николай Лилиев го пресътворява в стихове, е история, показателна за нашенските нрави. Операта, поставена още в 1937 г. с успех на сцените на Братислава и Любляна, е спряна у нас навярно поради вероятността Мария, съпругата на Калоян, да наведе на мисли за Йоанна, нашата царица. С две думи – операта е подложена на безмилостен “класово-партиен” анализ и яростно отречена като творба, която “не отговаря на нашите социалистически задачи”. Как може рицарят Балдуин”, разбойник и завоевател, да е положителен герой? Как може съпругата на българския цар да е невярна, “развратница”? Що за патриотизъм внушаваме с боляри, които са продажни и коварни? И т.н.
Фани Попова Мутафова умира през 1977 г. Писателският съюз не си прави труда да отпечата дори некролог.