Буренясалата история в един български град

Преходът ни (успешен или не, приключил или продължаващ) все пак свърши доста работа. Скокът от планирана към пазарна икономика и смяната на политическите системи оставиха някои градове само със старата им слава. Икономическа, индустриална, културна.

В момента те – поизсулени, поизбелели и с опадала мазилка, се мъчат да пробият към малко по-светло и охолно битуване. На някои от тях им е особено трудно – ако са в бедния северозапад или най-вече – ако не знаят как да го направят. Защото има места с някакъв потенциал, с възможности за предлагане, но по странни причини никой от местните управи не си мърда нито един от пръстите в търсене на реализации.

Тук ще споделим видяното в един такъв град. Името няма да споменаваме, за да не си навлечем несправедливи обвинения, че се заиграваме с предизборната обстановка. Местният вот няма нищо общо, просто съвпадение на мястото, впечатленията и времето.

Туризмът, казват, е огромен коз за България. Били сме много яка дестинация – не само за алкохолните и секс туристи (тук се обиждаме), но и за спа феновете, културните такива и прочие. Явно в този град това не го знаят. Защото на територията му има няколко брилянта – исторически, културни, архитектурни, някои от тях свързани с паметта за светли личности, пазители на българщината.

Два сценария. Първият – заблуден турист, някак си объркал се и погрешка попаднал в този град, той в никакъв случай няма да разбере за съществуването на тези „обекти“, които биха предизвикали интереса и възхищението му. Просто защото няма указателни табели или някакви други пособия, които да упътват и информират. Има нещо, ама всъщност го няма. Точка.

Втори сценарий. Тук става по-лошо. Има туристи, убедени ентусиасти, които търсят, четат в нета, проучват и идва ден, в който отиват да видят предварително планираното. Някак си ориентирайки се (да припомним, че няма табели), те стигат до въпросните места. Сами по себе си те са уникални, грабват вниманието и въображението, доставят истинска естетическа наслада.

Потресът идва минути или час по-късно, когато човек осъзнае каква мизерия и мръсотия са нападнали оцелелите стотици години културно-исторически обекти. За логично разсъждаващия и любознателен турист, няма обяснение защо тези уникуми буренясват. Особено пък ако са запознати с напъните на един наш министър на туризма, амбицирал се да покаже на чужденците, пък и на нашенците, чудесата на България.

Ами че пред поне два от тези обекта във въпросния град тълпи от японци биха ахкали и охкали, правейки си селфита, панорамни снимки и видеа и други такива.

Все пак иде реч за древно християнско светилище, изсечено в скалата, до което няма нормален път и безопасен начин за достигането му. За крепостна порта на наш знаков владетел, която стои отворена към нищото, затрупана от боклуци, камъни и бурени. За прекрасна византийска църква, изоставена от човешка грижа, добре че поне й остава Божията, мръсна и естествено – дори да я откриеш, няма как да разбереш пред какво си застанал – понятието „информация“ е чуждо за тези, които взимат решения в града.

Най-тъжното, фрапиращо и обезсърчаващо оставяме за края. Васил Иванов Кунчев. Поколения българи го знаят като Левски и всекиму трепва сърцето, чувайки името. Стотици управленци кичат кабинетите си с лика му, кланят се, приклякат и бършат сълзи на всеки 19 февруари. Стават и лягат с мъдри слова за тефтерчето му и неговите завети.

В този градец има една къщичка – малка, самата тя етнографски паметник. Поизтрита дървена табелка съобщава, че е строена в средата на 19 век от еди-кой си и там много често е отсядал Дякона. Отпред барелеф на Левски. Който все още може да се види, преди буренясалото дворче да го закрие от всякакъв човешки поглед. Къщицата се руши и троши, затова дори няма смисъл да говорим за мръсотията, която все пак позволява да се погледне през прозорците, за да се видят две чудни възрожденски стаички, които носят много история и поуки. Портата зее полуотворена. И всичко това е Къща-музей на Васил Левски.

Нека припомним как патриотарстващият съвременен българин размахва гордо трибагреника, водейки хорото, как върти чевермето, нагиздил се с юнашка носия, пък и калпак турил над челото. Всичко това не е лошо, дори на моменти трогателно, но се обезсмисля на мига пред снимката, която публикуваме.

Скоро ще честваме Деня на Независимостта ни. Честито.