Българската пиеса "Паякът" направи силно впечатление на театралната публика и медиите в Ню Йорк - една от културните столици на света. Предлагаме ви материала на колегата Лъчезар Лозанов и интервюто на Росица Цонева от в. Българска армия.
Лесно се пише за пиеса, станала събитие в световните театрални полиси - Ню Йорк, Санкт Петербург и другаде. Гледах я сравнително късно и бях подготвен за нещо хубаво, но това което видях беше шокиращо. Бе прицелено във всички невралгични точки на човешкото, сърцевината на съществуването - близостта и свободата. Разопаковано от амбицията да е национално оцветено дори само като полъх. Обикновено ни се внушава, че без това произведението губи колорит и неповторимост. “Паякът” показва, че дори при най-универсалната идея, неповторимостта може да присъства - от отделния детайл, до конструкцията на цялото.
Темпото, с което се поддържа любопитството на зрителя е сгъстено от постоянно обрати, които сменят тълкуванията. Не коментирам, че героите са голи и действието протича сред пяната на вана в банята. Но в старта ключовата дума е “развод” и впечатлението, с което тръгва интригата е за семейна двойка, разядена от привличане и отблъскване. Обаче изведнъж се оказва, че са сраснали сиамски брат и сестра, във вечерта, преди хирурзите да ги разделят физически. Вероятността единият да умре е 50%! Тук вече към диалектическата дифузия индивидуален живот и самота или споделен и колективна принуда, се добавя още една антиномия. Противоречието между двете взаимноизключващи се положения, които могат логически да бъдат доказани като еднакво правилни се добавя и невъзможният избор. Да убиеш за да си свободен или да живееш, но в безалтернативна принуда. Избор, вдигнат с една октава по-високо от благородството - да приемаш саможертвата на другия, носейки вината за неговата смърт или примирявайки се със статуквото - да носиш личният си Диарбекир до смърт. В дебата ще се случи ли хирургическото разделяне, героите търпят няколко нравствени метаморфози, които ни връщат обратно универсалната представа за дълбочинните противоречия на колективното съжителство - съпруг и съпруга, между роднини, корените на кръвосмешението, хоризонтът на метафизичните изходи. А те са тук и сега, отвъд, носейки реалността или спомена за другия. Но и отговорността за неговата съдба. Фикцията със самоубийството на единият, за да даде шанс за живот на другия се преобръща диалектично - биха загинали и двамата, свързани с единна кръвоносна система. А мозъците са различни. Фантазиите и визиите за света най-вече.
Къде граничат омразата и любовта, способността ни да убием, за да сме свободни или да се примирим, но като употребени от друг? Буквалното обединяване на физическата и фикционалната страна на един проблем намира ярък израз в представата за паяка - 8 крака (с ръцете), 4 очи - и фикцията на паяжината: в която и точка да стъпиш в окръжаващото психо-пространство, отзвукът във удвоеният мозък е физически с болка или радост, поляризиран, светкавичен.
Семейството актьори Пенко Господинов, Анастасия Лютова сякаш като от магически цилиндър вадят ситуациите като зайци, зад чиято достоверност стои вероятно реално изстрадан съвместен живот. Което не му пречи да бъде щастлив. Или поне ослепяващо да изглежда така.
Неслучайно американският седмичник Village Voice написа за престижния международен Фриндж фестивал в Ню Йорк, че пиеси като "Паякът" са причина №1 да отидете на театър. Изданието постави на първа позиция пиесата на Йордан Славейков и Димитър Димитров в своя Топ 10 за най-предпочитаните заглавия в тазгодишния форум. В сърцето на мегаполиса тя закова гвоздея, избрана сред 185 театрални формации от 13 държави и 17 американски щата. Беше отличена сред повече от 1200 представления на 20 емблематични сцени.
Журналистът Скот Хелър в New York Times след определението си "едно пламенно представление", продължава: "Актьорите Господинов и Лютова представят удивителни вариации на темата "обичай-ме-или-си-върви", докато им е почти напълно невъзможно да се погледнат в очите." Защото ние зретелите бяхме вторачени отвъд тях - в огромните циклони и бедствия на душевният им свят, който по някакъв обясним парадокс, се случва изцяло в нас
„Паякът” е пиеса за живота без болкоуспокояващи
Интервю с авторите на пиесата
Димитър Димитров е завършил актьорско майсторство бакалавър при доц. Велко Кънев и магистратура по театрална режисура в класа на Леон Даниел и Меглена Караламбова. Йордан Славейков е завършил при Крикор Азарян режисура през 2006 г. Заедно работят и като преподаватели по актьорско майсторство. По-късно започват заедно да пишат пиеси. Пиесата им „Паякът” беше отличена в Ню Йорк на от Ню Йорк Таймс като спектакълът, който си заслужава да се види на първо място сред 180 пиеси на най-големия театрален фестивал за Северна Америка „New York International fringe festival”. У нас той е поставен в театър „Сфумато”
Откога работите заедно?
Й.С. От момента, от който се запознахме, т.е. от 4 години.
А как се пише заедно, като Илф и Петров ли?
Д.Д. Ние не пишем като Илф и Петров, защото не знаем как са писали те. Пишем като себе си. Има сцени, които сме писали на два различни континента и има такива, докато се караме на една и съща маса. Две цели пиеси сме написали: „Паякът” и една нова. Ще я поставим и тук, и в Ню Йорк, понеже ни отправиха предложение, на което няма да откажем. Й.С. Но е рано да се говори за това. Там системата е различна. Първо си намираш продуцент, който иска да инвестира в теб, ние вече имаме такъв, и той отправя предложението.
Оказва се, че българската драма може да бъде конвертируема?
Д.Д. Много радикално ще прозвучи, но е конвертируемо това, което ние пишем в момента, макар да сме написали само две добри пиеси.
А кое е конвертируемото в тях?
Й.С. Веднага ще ви отговоря: темата. Можеш да пишеш на иврит, на урду, на малък език като българския и унгарския, но ако имаш тема, която да докосне, да е извън контекста, да е общовалидна и общочовешка, тогава може да си конвертируем, каквото и да значи това във всяка точка на света.Д.Д. Ако това означава продаваемо, като пишем пиеса, не мислим кое е продаваемо и кое не. Пишем от вътрешна потребност. Мисълта за „продаването”, ако изобщо се стигне до това, може да дойде на второ четене. То е нещо, което носи наслада: вкус, вкусвам. Оттам е и изкуството. Ако посмееш да го правиш. Изкуството не може да бъде професия. Но ако беше за пари, вместо за 4 г. да сме написали 2 пиеси, да сме написали осем драматургични сапунки.
А какво в „Паякът” докосна американския зрител?
Д.Д. Американският зрител е разтегливо понятие, там също има театрална чалга. И също хората се кланят на бога, който се нарича Фън, забавление. А нашите пиеси не забавляват, те са строго болезнени, драми. Повечето хора не се интересуват от дълбоки въпроси. Но хората, които ни поканиха от „Драма лийг” в Ню Йорк, се заинтересуваха и някои от тях казаха, че от години не са виждали такъв спектакъл и затова проявиха интерес към работата ни.
Това част ли е от любопитството към страните от Източна Европа?
Й.С. Това любопитство до голяма степен е изтъркано и преекспонирано. Въобразили са си, че ни познават, което е дълбоко невярно.
Д.Д. Ню Йорк е мегаполис и там живеят хора, които не са го напускали. Той е град на градовете, той е Америка. Там има каквото искаш, това е градът на света, той не спи, той е цветен, свободен. Ако можеш да го поемеш, ти си добре дошъл. Там няма значение откъде идваш, а какво можеш. Мит е, че някой се интересува специално от нашата култура.
„Паякът” като пиеса ли написахте или като книга, която драматизирахте?
Й.С. Ние се занимаваме с театър, а това е съвсем друг жанр. За да пишеш добра литература, се изисква да я пишеш с много прилагателни имена. За да пишеш добър театър, трябва нещо да се случва. Има и драматурзи, които пишат литература. Но това е дъното, но не по Горки. Това е според всички хора, които разбират от писане на драма.
Експеримент ли е всъщност спектакълът и доколко „Сфумато” ви помогна да го направите?
Д.Д. Експеримент е, разбира се. „Сфумато” като единственият театър, който си позволява да експериментира последователно, се оказа и единствената сцена, на която този проект е възможен Никой не би могъл да ни позволи и буквално да разплискаме 400 л вода по сцената…
Кое е най-ценното за вас в „случая” Ню Йорк?
Д.Д. Имам 53 отговора. Първо, във възможността да изведем извън себе си това, което помежду си знаем, то да стане публично достояние от гледна точка на нас двамата едновременно като един творец. Ние не можем да дърпаме чергата в различни посоки и за главните въпроси по отношение на изкуството сме единодушни.
Й.С. Нещо като двама царе в едно царство. Вторият експеримент е да видим дали това, което нас ни вълнува би вълнувало другиго.Д.Д. И приятната изненада, защото отидохме без абсолютно никакви очаквания. Това е първата среща, на която видяхме дали професионално можем да направим това, което правим любителски. Това е първият ни проект, който се оказа успешен.
По всички външни белези, безспорно е успешен…
Й.С. И по вътрешни. Бъдете сигурни, че ако ние смятаме пиесата за лоша, тя никога няма да види публика. Имаме шест радикални редакции на „Паякът”. Изключително сме самокритични. И преди да я пуснем, се чете от актьори.Д.Д. Едно от последните неща, които Велко Кънев ни каза, беше: ако нещо от това, което съм ти казал, не ти върши работа, го изхвърли. В театъра това е принцип - ако има нещо, без което може, то е излишно. Т.е.ако можеше и без тази пиеса, ние нямаше да я пуснем да се играе.
Но и Даниел, и Велко Кънев, и Азарян ги няма. На кого се доверявате за работата си?
Й.С. Един на друг. Иначе на мен ми липсва Коко, на когото да се обадя и да му кажа какво ми е, да му се похваля, той да ми се зарадва. Без да съм суеверен, ако горе или долу спрямо нас има театрално царство, Коко и Леон ни гледат оттам…
Д.Д. И на мен ми липсват Велко и Даниел. Леон Даниел ми беше много повече от духовен баща. И той ме изпрати на специализация при Азарян. Коко има невероятна запаметяваща се харизма. Аз чувам още в главата си гласа му.
Все пак, кой е универсалният въпрос на „Паякът”?
Д.Д. Да го определим означава да манипулираме мнението на зрителите. А кои сме ние да го правим. Мога да ви кажа няколко теми, които са преплетени, затова и няма универсален въпрос. А и до репетициите ние мислехме, че сме писали едни, а актьорите ни наведоха на други смисли. И ние почваме да си вярваме, че и това сме искали да кажем. Да се смята, че има универсален въпрос в една пиеса е толкова наивно, колкото наивно е да се смята, че има универсален отговор. Аз обичам дебели книги, но няма да прочета никога тази за галактическия стопаджия, а в нея се твърди, че универсалният отговор е 42…
Как избрахте дуетът актьори?
Д.Д. Пенко Господинов и Анастасия Лютова са много повече от актьори, те са завършващите двама от това каре в проекта. Нашата пиеса говори за чудовищната близост между хората, за възможността и невъзможността тя да бъде осъществена, за страховете помежду ни, за свободата и за бягството, за консервативното и за либералното мислене, за умението да се консумира болка. Която да не бъде отхвърляна, а да бъде премината, без да бъде отричана и анестезирана.
Й.С. Защото живеем в общество, в което има милион рецепти как да живееш по-лесно. При малко болезнен цикъл-пий хапче, не го вдигаш-пий виагра. Има телевизионни предавания за какво ли не. Търсех си песен на Лили Иванова, която много харесвам, стига да не говори, а да пее, и я питаха за самотата й. И съм изключително впечатлен от отговора й –тя каза, че не разбира хората, които бягат от собствения си глас и отиват на шумни места. Тя каза: аз работя в самота. И според мен, Лили е от хората, които са избрали за себе си живот без болкоуспокояващи.
Къде ще се играе втората ви пиеса?Д.Д. Силно се надявам-на два континента, поне в София, Москва и Ню Йорк в началото на другия сезон.
Какво може да ви спре да не напишете един текст?
Й.С. В себе си мисля, че имам точен камертон срещу изключителен фалш.
Какви тенденции се очертават в българския театър?
Д.Д. Това е много тежък въпрос и каквото и да кажем, ще бъде грешно. Очертава се, обаче, театърът да забавлява аудиторията, да се пускат комерчески неща, за да се продават билети и за да има субсидии.
А какво е театърът за вас?
Д.Д. Такива въпроси предизвикват банални отговори. Аз говоря български, английски, малко руски, малко китайски и театър. Това е още един език, на който ние умеем да говорим.
Й.С. Как да отговоря, без да кажа големи глупости. Това е подвеждащ и жесток въпрос. И се задава от журналистите, само за да се разбере дали някой театрал се е самозабравил. За мен лично е място, където се чувствам комфортно и удобно със самия себе си, има хора и енергии, с които работя в абсолютен синхрон. Там съм част от система, която обичам.
Защо критиците ви поставиха между Бекет и Сартр?
И.С. С желанието на хората да си обяснят нещата с друго, което познават и приемат за връх. Е никой от нас не може да стигне до върха, до който са стигнали те. Но за две минути се почувствах много въодушевен.
./СД