Карловката Анка Ламбрева живее сред човекоядци в Нова Зеландия
Родена в Карлово през 1895 г. Анка Ламбрева е момиче от многолюдно и бедно семейство. По принуда или по природа жените в рода Пиперкови са корави, горди, оправни и дръзки. Девойката набляга на учението, но баща й няма възможност да я издържа в пловдивската гимназия и затова Анка, на своя глава, се наема да продължи обучението си, като живее в пансион и работи като слугиня. “На улицата ще спя, под фенера ще чета, но пак ще завърша!”, зарича се тя и успява.
Веднъж в пансиона газеният полилей пада и избухва пожар - всички момичета се разбягват с писъци, а тя изгася пламъците и спокойно продължава да си чете, докато дойдат пожарникарите. След гимназията известно време учителства, но мечтата й е да учи медицина. Спечелена чрез конкурс стипендия я отвежда през 1922 г.в Американския колеж в Цариград, където се обучава за медицинска сестра и едновременно стажува в американската болница край Босфора. Ето там, в болницата, Анка се среща с човека, който преобръща живота й - мистър Тейкън, англичанин, живеещ в Нова Зеландия. Никой не знае как се е грижила българската девойка за чужденеца, но той, уж на смъртен одър, оздравява и се завръща вкъщи. След пет години мистър Тейкън издирва своята спасителка и я кани да отиде в Нова Зеландия да се грижи за болната му дъщеря. Така през 1928 г. младата жена тръгва на път на другия край на света.
По-нататъшното развитие на историята е като в сантиментален роман. Оказва се, че дъщерята на мистър Бейкън е влюбена във внука на Мита Таупопоки, легендарен вожд на маорите, и понеже родителите не й позволяват този неравностоен брак, тя изпада в дълбока депресия. Две години българката прекарва в дома на мистър Тайкън в борба за спасяването на влюбеното момиче. Има слухове, че историята свършва с пищна сватба и признателният баща праща за награда Анка на остров Таити. След завръщането си Анка се отдава на активна дейност в полза на България: пише и изнася пред новозеланците сказки за далечната и почти напълно непозната балканска страна.
Професор по философия в Уелингтън пише: “В този град можах да чуя многобройните сказки на една българка. България - с нейната слава на велико минало, златната епоха на цар Симеона, тъмното робство, борбата за освобождението, възхода и пр., тя е всичко, в което диша благородството на българина!”. Много по-възторжено се отзовава за Анка тогавашния министър на просветата Ж. М. Томсън, който казва, че за пръв път на 83 години среща българин и сега мисли с уважение за България, където се е родила дъщеря с такива “достойнство, характер и високи идеали”. Той дори праща писмо на българското правителство, в което нарича Анка “любимка на цялата страна”.
Безстрашната карловка дори прекарва няколко месеца сред маорите на племето “тюканрънги”, сприятелява се с туземските красавици Тиароа и Сузана. В своите спомени тя разказва подробно за техните тотеми и религия, за татуировките им, за културата им, за жилищата и за съществуващото все още…човекоядство и търговия с мумцифирани човешки глави.
Навярно през зимата на 1930 година неуморната пътешественичка е вече в България и отново си втурва да изнася сказки, този път за далечните и чудни страни, където е живяла. След две-три години отново поема на път. По това време вече наближава 40-те години, но все още има завидни дух, издръжливост и амбиция. Говори седем езика, с еднаква лекота язди камила и кара мотоциклет, води огромна кореспонденция. Обиколя 40 страни, като на някои места спира за по-дълго, предава уроци по френски и английски език, помага за създаването на болници и училища и навсякъде говори за непознатата България, която има славно минало, прекрасен климат, гостоприемни хора и вкусни плодове. Твърди се, че шейхове и петролни магнати й предлагат да се омъжи, пленени от нейната завладяваща енергия, омагьосани от нейната предприемчивост и жизненост. Но тя отказва под претекст, че още много неща иска да види и научи по света.
Живее в Багдат и в Техеран. В Ливан я арестуват и попада в пленнически лагер, където е свидетел на ужасни сцена: жени, които проституират за хляб, самоубийци, умиращи от глад и болести, полудяващи от безизходица… Със свойствената си решителност Анка отива при началника на лагера и му предлага самата тя да се заеме със създаването на медицински пункт за болните. И пак там се запознава с бъдещия с съпруг Райян Ахмад Дин - интелигентен и артистичен мъж. Казват, че след освобождението и сватбата им, прави чудеса с имението на Райян, а най-вече с трите села, които получава като сватбен подарък. Тя учи селяните на хигиенни навици, помага им да си построят по-добри жилища, съветва ги да си направят язовир, за да удвоят реколтата си, създава малки клиники за болните и училища за децата. Това поражда неприязън в местните феодали, които дори завеждат дело срещу нея. В съдебната зала тя не губи самообладание и заключителната й реч, публикувана в пресата, й създава голяма популярност.
Вече със съпруга си, отново поема на път. Двамата обикалят Сирия и Ливан, Ирак, Цейлон, Австралия, Виетнам, островите Фиджи и Самоа, Япония и Китай, кръстосват Европа.
Пред 70-те години на м.в. в Карлово се завръща една побеляла, но неостаряла по дух и сърце жена. След смъртта на съпруга си Анка предпочита България пред дворците и охолството на чуждата страна. Живее и умира през 1976 г. у свои сродници, защото няма собствено жилище.