България и болшевишката революция през 1917 г.

9 June 2018

Участието на българи в руската Октомврийска революция на болшевиките през 1917 г. е една от предпочитаните теми в българската историческа наука през периода на господството на марксистката идеология през втората половина на ХХ век. Неуспехът да бъдат намерени преки конкретни български участници в превземането на Зимния дворец на 25 октомври и в последвалото установяване на съветската власт, принуждава проучвателите да обърнат по-сериозно внимание върху влиянието на революцията сред българските политически формации и сред общественото настроение, а също и върху процеса на ускорен преход на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти), известен като „ленинизация” или „болшевизация“, довел до превръщането й в пълноправен член на новата световна Комунистическа партия – Комунистическия интернационал (Коминтерн) по време на нейния ХХІІ конгрес от май 1919 г.

 

Едновременно с това трябва да бъде отбелязано, че самият преврат и последвалите събития биват разглеждани прекалено едностранчиво, стриктно следвайки тенденциите в съветската историческа наука, което води до постепенно откъсване на изследванията в целия Източен блок от тези в Западна Европа и Северна Америка и съзнателно изкривяване на картината на миналото не само в обществото, но и сред професионалните исторически среди.

 

С особена сила тази констатация важи за сложните взаимоотношения на левите социалдемократи и на болшевиките в частност с Германския генерален щаб и неговите тайни операции, които са широко известни още в самия край на войната и за които в Западния свят е натрупана значителна по обем литература. Двете български социалдемократически партии на „тесните“ и на „широките“ социалисти не правят изключение в тази изкривена картина.

 

Целта на този текст е от една страна да направи опит да възстанови поне отчасти тази съзнателна амнезия, а от друга, да покаже, че тайната операция на германците е добре известна на българските им съюзници, които според възможностите си също се включват в нея, при това по собствена инициатива.

 

Началото на 1915 г. показва недвусмислена на участниците в Голямата война, а и на неутралните страни, че военните действия не само няма да приключат до Коледа, каквото е било настроението при нейното избухване, но има вероятност да не свършат и през настоящата 1915 г. Затова Антантата и Централните сили удвояват усилията си извън фронтовете, за привличане на съюзници измежду все още неутралните държави. Бързо нарастващият дипломатически натиск върху България, съчетан с поредица тайни действия, за да бъде подсигурен дипломатическият успех във формалните преговори е добре известен и анализиран в нашата историческа литература.

 

Едновременно с това, встрани остават подривните действия на бъдещите български съюзници, насочени срещу враговете на Централните сили от Съглашението. Сблъсъкът между германската и руската социалдемокрация, всяка от тях обслужваща националните интереси, във връзка с епистоларния натиск на Георгий Плеханов и посещението на Александър Парвус (Израил Гелфанд) в София, върху българските социалдемократи е вероятно единственият аспект, който е сравнително добре известен.

 

Това, което остава неизвестно е, че по това време Парвус играе ключова роля в контактите между немския Генерален щаб и различни опозиционни дисидентски сепаратистки групи – кавказки, финландски, балтийски и украински, които виждат във войната удобна възможност за обособяване на свои национални държави, откъсвайки се напълно или частично от Руската империя.

 

Още до началото на сблъсъка, подобни контакти осъществяват австро-унгарските тайни служби, но постепенно те преминават под контрола на германците. Успоредно с тези връзки, подобни се поддържат и с по-крайните опозиционни руски политически партии – болшевиките, меншевиките и левите есери. По сведения от руската армия, още през лятото на 1913 г. Владимир Ленин прави предложение на германското Външно министерство за съвместни действия по внасяне на разложение в руската армия, която немците отхвърлят, но в новото сложно положение през 1915 г., са принудени да приемат и дори да отпуснат сериозна финансови средства за осъществяването му.

 

Така на базата на взаимната изгода между болшевишката емиграция в Швейцария и управляващите в Берлин постепенно се стига до съвпадение на интересите и до съвместни планове и действия. Все пак, трябва да имаме пред вид, че тази тактика се провежда не само спрямо Русия, но и по отношение на останалите страни от Антантата и в още по-големи размери в неутралните държави.

 

По сведения на руския историк Юрий Фельштинский за годините на Голямата война, Германия изразходва повече от 380 млн. марки за подобни, по същество, подривни действия. От българските социалдемократи основната фигура, която системно получава пари от немското Външно министерство и от Генералния щаб е Кръстьо Раковски. Неслучайно, след поражението на Румъния в края на 1916 г., когато България настоява пред съюзниците си да бъдат освободени задържаните във военнопленнически лагери българи, мобилизирани в румънската армия, специално внимание е отделено именно на откриването и освобождаването на Кръстьо Раковски.

 

Ключов елемент в подривната дейност на немското военно разузнаване е споразумението за преминаването на ръководствата на различни руски крайни опозиционни емигрантски групи от Швейцария през Германия на път за неутрална Швеция и оттам през автономна Финландия към столицата Петроград. Тази операция е предложена на германските управляващи от Парвус чрез немския посланик в Копенхаген граф Улрих фон Брокдорф-Ранцау, намира подкрепа както във Външното министерство, така и в Райхстага и след известно колебание е възприета от канцлера Теобалд фон Бетман-Холвег, който формално я предлага на вниманието на Главната квартира.

 

За успеха на акцията отначало са осигурени 3 милиона райхсмарки, а за преките преговори с Ленин е натоварен посланикът в Берн - фон Ромберг. Преговорите са проведени с посредничеството на немските социалдемократи от швейцарския социалдемократ Роберт Грим и по-късно от Фридрих Платен. Към края на март 1917 г. споразумението е постигнато, осигурено е финансирането му и подготовката за преминаването през германска територия навлиза в активната си фаза.

 

Формалната договореност е подписана на 22 март/4 април 1917 г. от Фр. Платен и В. Ленин и се състои от 9 точки. В нея Платен поема пълна отговорност за преминаването на руските политически емигранти и бежанци от Швейцария през Германия до Швеция и към Русия. Всички връзки на пътуващите с немските власти и чиновници се осъществяват под пълния контрол на Платен. Без негово изрично разрешенние, никой няма право да влиза във вагона. Самият вагон получава право на екстериториалност. Нито при влизането му в Германия, нито при излизането му от нея, пасажерите в него ще подлежат на паспортна или митническа проверка.

 

Тези задължения, обаче, трудно могат да бъдат наложени на швейцарската или шведската гранични и митнически администрации. Пътуващите във вагона се определят независимо от политическите им възгледи и отношението им към мира или войната. Платен поема всички разходи по осигуряване на пътуващите с билетите по обичайните железопътни тарифи. При възможност превозът трябва да бъде осъществен без прекъсване. Никой от пътуващите не трябва да напуска вагона нито по заповед, нито по собствено желание. Никакво забавяне на пътуването не трябва да има освен при техническа необходимост. Разрешението за транспортирането се дава на основата на бъдещо освобождаване на германски или австрийски военнопленници или интернирани в Русия. Размяната се възприема като лично задължение на посредника и пътуващите. Осъществяване на възможно най-бързото преминаване от швейцарската до шведската граница според техническите възможности.

 

В руската емигрантска историография съществува тезата, че включването на двата пункта (7 и 8) за освобождаване на военнопленниците е наложена от Ленин, за да се създаде поне привидна равнопоставеност на двете страни в споразумението, доколкото болшевиките нямат свои представители в изпълнителната власт и не разполагат с мнозинство в съветите, и затова няма как да я осъществят. Възможно е и друго тълкувание – това е задължение, което ще бъде изпълнено след като партията на Ленин поеме ключови позиции в управлението на Русия и има възможност да го осъществи, нещо което на практика се случва половин година по-късно.

 

Съществуват поне два отделни списъка на възползвалите се от споразумението на болшевиките с германците. Пътниците в първия „Ленинов“ вагон са не по-малко от 30 души. Освен него по същия начин и по същия маршрут преминават повече от 150 други руски политически емигранти заедно със семействата си.

 

Основната част от тях са членове на Руската социалдемократическа партия (болшевики), но немалко са членове на Всеобщия еврейски работнически съюз в Литва, Полша и Русия (БУНД), на Социалдемокрацията на Полско-Литовското кралство, на Латвийската и на Литовската социалдмократически партии, на Полската социалистическа партия, на Партията на социалистите-революционери (есери), анархокомунисти, на Еврейската социалдемократическа работническа партия „Поалей Цион“, на Ционистко-социалистическата партия и двадесетина непринадлежащи към определени опозиционни леви руски партии.

 

За около две седмици „чумният бацил“ на болшевишката революция е доставен в Русия в „пломбирания вагон“, по думите на Уинстън Чърчил. На 3/16 април Ленин пристига на Финландската гара в Петербург. В литературата винаги се говори за един вагон, но е повече от очевидно, че близо 200 човека са твърде голям брой пътници и вагоните са били повече, а вероятно е имало и други подобни по-малки групи, които са следвали прецедента на Лениновия случай.

 

В сбирката със секретни документи на Главния архив на Външното министерство в Берлин се съхранява един документ – шифрована телеграма от шарже д`афера на германската легация в София барон фон Рихтхофен до ръководителите на немската дипломация от 13 юни 1917 г. Той дава допълнителна светлина върху подготовката на Болшевишката революция. Баронът докладва, че българското правителство на д-р Васил Радославов му е предало списъци на руски политически емигранти, които веднага са били дадени на разположение на органите на немското контраразузнаване за препредаване на представителството на Генералния щаб в Берлин.

 

Става дума за 16 руски политемигранти заедно с техните семейства – общо 35 човека. София настоява колкото се може по-бързо, а най-добре между 20 и 25 юни, те да бъдат настанени във второкласен вагон и без спирки по пътя да бъдат превозени през Австро-Унгария и Германия по станалия вече обичаен маршрут. Тъй като тези лица нямат финансови средства, България им осигурява безплатен железопътен превоз, и моли правителствата във Виена и Берлин да постъпят по същия начин. Те трябва да бъдат съпровождани от пристигналия в Стокхолм за конференцията на цимервалдската левица български социалист Никола Харлаков заедно с жена си, известна в социалистическите кръгове като Койка Тинева, и двамата принадлежащи към цимервалдското направление.

 

Всички руснаци са привърженици на Ленин и затова по политически причини е нужно към тях да се прояви голямо внимание. За съжаление, списъкът на пасажерите не е намерен и е лесно цялата акция да бъде отмината с пренебрежение. Все пак са известни две от имената на политемигрантите. Единият е Иван Кинкел, охарактеризиран като „личен приятел на Ленин“ от българския дипломат Рачо Косев.

 

Другият е още по-интересен. Става дума за лекаря Николай Семашко, който се установява в България по време на Балканските войни. Той е зет на В. Плеханов, но е привърженик на Лениновите идеи. След завръщането си в Русия през септември 1917 г. е изпратен в Москва и е избран за председател на един от местните районни управи в града. Като такъв е делегат на Шестия конгрес на РСДРП (болшевики) и после участва в ръководството на болшевишката революция в старопрестолния град.

 

След успеха на революцията е назначен за управител на Медико-Санитарния отдел на Моссовета. От 11 юли 1918 г. до 25 януари 1930 г. е народен комисар (министър) на здравеопазването на РСФСР. Без да разполагаме с повече сведения за конкретната „транспортна акция“, е лесно да се забележи че българският принос в осъществяването на Болшевишката революция през октомври 1917 г. съвсем не е символичен.

 

Преките, тесни, по същество съюзнически контакти между Царство България и Съветска Русия продължават и по-късно. Още през декември 1917 г. българските власти установяват връзка пряко с В. Ленин чрез лидера на „широките“ социалисти Янко Сакъзов, който да го осветли по българския национален въпрос. Лично премиерът Васил Радославов съставя специална мисия в Петроград начело със Стефан Чапрашиков, в която са включени тесните социалисти Роман Аврамов, Борис Стомоняков и Шаблин, нарочно назначени в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост. Подобни примери могат да бъдат привеждани в доста голямо количество.

 

В заключение е лесно да се установи, че сериозното българско участие в Болшевишката революция и установяването на съветската власт по места не идва по линия на организирани или случайно намиращи се в Русия български революционери социалдемократи. То е централно организирано и ръководено от официалните български власти – правителството на Либералната коалиция на д-р В. Радославов.

 

Следвайки примера на старшия си партньор в Централните сили, Германия, българските власти активно съдействат и дори в отделни случаи поемат инициативата за превоза на руските революционни политически емигранти по „германския маршрут“ и изпращат свързани с тях български социалдемократи. Очевидно е, че всички средства за постигане на победата и дори само за изваждане от войната на най-голямата сухопътна армия в света са допустими, включително заиграването с крайната лява революционна опозиция в страната.

 

Тези усилия са резултатни не толкова поради „предателството“ на левите социалдемократи в България, в Русия или в Европа с и подчиняването им на Централните сили и не могат да бъдат обяснени само с „немското злато“ за Болшевишката революция. Те стават възможни поради временното съвпадение на тактическите интереси на двете страни, като всяка от тях запазва своите далечни несъвместими стратегически цели. Именно това стечение на обстоятелствата създава условията за успех на революцията.

 

Това временно сближение намира израз и по-късно във взаимното признаване на Вайрмарската република и Съветска Русия чрез договора в Рапало. За съжаление, България не продължава по същия път, защото не разполага с огромните немски и съветски ресурси, които биха я направили сравнително по-самостоятелна в политическо отношение. Под диктовката на Антантата, тя не само скъсва дипломатическите си връзки с Москва за повече от 15 години, но и след това е прекалено колеблива в тяхното използване за своите си цели.

 

Валери Каменов Колев е български историк и хабилитиран преподавател – доцент по Нова българска история. За читателите на „Свободен народ онлайн” сигурно ще е интересно да прочетат по-подробни биографични данни за него, което могат да направят тук: http://vkolev22.blog.bg/lichni-dnevnici/2006/11/24/biografiia.26242  Редакцията на „Свободен народ онлайн” с удоволствие препоръчва на читателите си, академичният исторически блог на г-н Валери Колев.

Kлючови думи