Голямата наша поетеса има едно видимо противоречие в живота си: копнеж да бъде „волната, скитницата, непокорната – родната сестра на вятъра, на водата и на виното” редом с умението да се оттласква от всичко скандално, неразумно, чуждо на традиционния ни морал. Така само можем да си обясним връзката й със сръбския поет Драйнац, както и с ямболския белетрист Матвей Вълев, на когото дължи единствения, но категоричен провал и отрицание.
Става дума за пиесата “Госпожата”, написана в съавторство с Матвей Вълев, с която Народният театър открива сезона си на 1 октомври 1938 г. Привидно пиесата има всички шансове - режисьор е Хрисан Цанков, играят Стефан Бъчваров, Владимир Трендафилов, Борис Михайлов, Магда Колчакова, Стефан Пейчев... Идеята е новаторска, модерна за България – за жената, която иска да бъде не само съпруга и домакиня, а и личност, участваща в обществения живот, фабрикантка със свои идеи, със свой делови и личен живот вън от семейството. Но веднага след премиерата печатът е засипан с отрицателни рецензии, коя от коя по-ехидни и подигравателни. Д. Б. Митов завършва своя отзив във в.”Литературен глас” така: “Все пак трябва да отбележим, че авторите регистрираха известен успех – героинята им заспа на сцената, доколкото забелязахме, преди да заспи цялата публика в салона...”
Пиесата пада от афиша на театъра след четвъртото представление. Няма как човек да не си спомни старата шега, че комуто му върви в любовта, не му върви в работата и обратно. Защото Матвей Вълев не е просто съавтор на Елисавета Багряна в една несполучлива пиеса, но неин любим по това време. Запознават се в Берлин през 1923 г. Матвей и брат му Вельо са студенти, а Багряна се опитва да се съвземе далеч от София от семейни и домашни проблеми. Предстои й важно решение – дали да напусне завинаги Иван Шапкарев или да преклони глава пред деспотично суровата атмосфера на дома и семейството му. Двамата братя я развеждат из града, водят я на студентската менза, намират й евтина квартира, заедно гледат “Хамлет“ със знаменития Моиси. Дали още тогава между двамата прехвърча искра? Едва ли.
Багряна е вече зряла семейна жена, тъгува по малкия си син (тогава написва “Майчина песен” и от Германия я праща във “Вестник на жената”), а ямболският белетрист е двайсетгодишен юноша, който лелее мечти по чаровната Женя Дюстабанова (приятелка на Христо Смирненски). Всичко важно все още им предстои – нейният развод, неговото заминаване в Бразилия, нейната връзка с Боян Пенев, неговият болезнен брак, книгите, известността, загубите... Той се връща в България през 1934 г. Срещат се случайно на една изложба (той тогава е женен за художничката Вера Лукова), тя не може да го познае. Загорялото от бразилското слънце красиво мъжко лице, широкополата шапка, разказите му за далечната и екзотична страна, където се е събуждал сутрин със змия върху завивките и където всичко е ярко и красиво – пеперуди, цветя, жени... Коя жена би устояла? Багряна,“волната, скитницата, непокорната, родната сестра на вятъра”, намира у Матвей Вълев свой побратим по вкус към приключенията. Тя го въвежда в литературните среди, запознава го с Владимир Василев, който пуска разказите му в “Златорог” и те са посрещнати ласкаво. Авторът е предложен дори за наградата на годината. Пътуват много. При една екскурзия до Карлово, където Матвей Вълев има познати търговци на розово масло, възниква идеята за написването на пиесата „Госпожата”. Десетилетия след това Багряна ще потвърди, очебийна истина още тогава – пиесата е била написана бързешком от Матвей Вълев, а тя след него нанасяла само козметични промени - ”нещо поправях, допълвах”. Надявали са се, че режисьор ще е Н. Масалитинов, който ще я “донатъкми” при поставянето й. Дали тази пиеса не е само търсеното от двамата благовидно оправдание да бъдат често заедно, да бъдат приемани от другите като творчески тандем, а не като любовна двойка? Амазонка и волнодумница в поезията си, Багряна в личния си живот пази благоприличие, старае се да бъде сдържана и дискретна в авантюрата си, продължила 6 години. Половин век след това ще сподели пестеливо: ”Той беше добър и много талантлив... Но доста пиеше. И мен това ме откъсна от дружбата ми с него.” Кога една любовна връзка свършва завинаги? Когато вече не се виждат? Когато престанат да мислят един за друг? Матвей Вълев загива на фронта през 1944 г. Тя посещава мечтаната в любовните им разговори Бразилия през 1960 г като делегат на ПЕН (тогава се запознава с бащата на днешната президентка Дилма Русеф – Петър, приятел на Матвей).
След още двайсет години в литературната анкета ще признае на проф. Иван Сарандев, че вече е “позабравила” сюжета на “Госпожата”, че няма спомен за радиопиесата ”Знамето”- 1939 г., също съавторска с Матвей, наградена дори с парична премия. Но докрай ще споменава с нежност и тъга онова далечно пролетно утро, когато са осъмнали в розовите градини на Карлово – млади, красиви и влюбени: И спомням си как тичахме в зори през същото поле, да сварим розобера. Ти първият откъснат цвят ми подари. Отдавна ли то беше или вчера?
(“Двойно виждане от един зимен прозорец”)