Своеобразната съдба на Александър Балабанов (1879-1955 г.) го прави една от най-ярките личности на своето време. Но в младежките си години бъдещият доктор по класическа филология е толкова буен и невъздържан, че представлява заплаха за самия себе си.
На 13 г., обзет от страст към класическите езици, идва сам, покачен на едно магаренце, от родния Щип (Македония) до София да продължи образованието си в класическата гимназия. Продава магаренцето за 49 лева, за да осигури прехраната си на първо време.
Напролет, да си спести наема за квартира, той, заедно с един съученик, си строи колиба от тръстика и бъз в Борисовата градина. Една нощ около колибата започва усилена стрелба и двете момчета, изплашени до смърт, едва успяват, лазейки на четири крака да се доберат до Орлов мост. На утрото разбират, че военните са имали нощни учения по близките бърда.
Изключително надарен ученик, Александър Балабанов на два пъти е пред изключване в гимназията. Поведението му е …минус три единици, заради великодушната му идея: в помощ на по-слабите ученици да издаде ръководство по преписване. Той разпраща покани до всички гимназии в страната и когато парите са събрани и “ръководството” трябва да влезе в печатница, списание “Учител” публикува пикантната новина и всичко се проваля.
Повечето от съучениците на Александър Балабанов и без преписване стават по-късно лекари, архитекти, музиканти, министри. Самият той в последния клас на гимназията превежда в хекзметри от оригинала две от най-големите и най-важни песни на Омировата “Илиада”. Преводите му са напечатани в тогавашното “професорско” списание “Български преглед”. Същото лято, без каквато и да е подготовка, Александър Балабанов се явява на конкурс за единствената стипендия по класическа филология. И я спечелва.
Лудориите на юношата не секват и като студент в Германия. За да ознаменуват нечия докторска диплома, Балабанов се уговаря 
с един приятел да изминат цялата дълга улица “Лайпцигерщрасе” , единият на левия, другият на десния тротоар, като “честно и почтено” изпиват по една чаша корн (житна ракия) във всяка кръчма по пътя си. Краят на това приключение не минава без медицинска намеса, вероятно кръчмите са били доста.
Но редом с гуляите, сбиванията и студентските свади даровитото българче заляга над учебниците. Пренася в дома си буквално с колички книги от библиотеката, жадно попива всички прояви на изкуствата - театър, концерти, поетични диспути, изложби. Когато му връчва докторската диплома, ректорът на университета казва: ”Честита България, че има такъв способен мъж!”
Каква жена се полага на такъв буен мъж? От писмата му като студент си личи, че е много влюбчив. Връщайки се в България, той се жени за австрийката Лия. Тя е образцова във всяко едно отношение - възпитана, образована, грижлива майка и ненадмината домакиня. Но това не е подходящия избор за Александър Балабанов, той е предопределен за любов, за която в народните песни се казва: “Изгори ме, сухо дърво направи ме…”
За съжаление тази страст влиза в живота му, когато е минал петдесетте. Нежна, висока, тъмнокоса, с красиви “мистични” очи и устни, които подлудяват мъжете, 18-годишната Люба Ганчева (наречена от него Яна Язова) го прави най-щастливият мъж на земята. Тя пише стихове и той се залавя с всички сили и енергия да направи от нея най-добрата поетеса не само в България, но и в Европа.
Историята прераства в обществен скандал. Едни му се чудят, други му се подиграват, трети му съчувстват. Често пъти в няколко вестника едновременно излизат карикатури: елегантната девойка с кожа от лисица на нежния врат редом с тантурестия, неугледен професор с чанта под мишница, от която “надничат” луканки или бутилка вино. Защото проф. Балабанов е известен с вкуса си към хубавите мезета и мъжките питиета.
Двамата обаче наистина се обичат и отчаяно търсят възможност да бъдат непрекъснато заедно - наемат тайни и явни квартири, пътуват заедно из страната, бягат за кратко в чужбина...
Той й пише по няколко писма на ден, трепери от страх, когато тя отива на курорт, купува й при всяко пътуване зад граница обувки, платове, шоколади…
Но годините минават, девойката става самоуверена млада жена, която иска да се омъжи, да има дом и семейство. А Александър Балабанов не е готов на тази стъпка, макар че многократно и тържествено обещава да се разведе. Не, той не я лъже, той просто отлага, и отлага…
Неговата любов е тиранична и болезнена. Когато Яна Язова се сгодява за младия и богат Джон Табаков, професорът полудява от ревност и успява да ги раздели в навечерието на сватбата.
С годините и болестите, които го налягат, раздялата им постепенно става факт. Яна Язова все пак се омъжва за друг. Но тя продължава да мисли за него, да се тревожи за здравето му, да му пише писма…
В последните години на живота си, именитият професор е почти сляп и вече трудно подвижен. Когато умира, оставят ковчега му един ден и една нощ за поклонение в университета, където десетилетия наред студентите са го обожавали - заради ерудицията му, хумора, ексцентричния му характер и държание…
И днес все още, в средите на интелектуалците, битуват анекдоти за професор Александър Балабанов, главно като за чудак и много разсеян човек. Анекдотът зa мъжа, който ходи с две различни обувки и когато го питат: „Защо?”, той отговаря удивен: “Не зная…И в къщи имам две различни…”