Днес за българската социалдемокрация в емиграция в учебниците по история няма да се намери нито ред. За историците ни, верни на ленинско-сталинския подход към правдата, тя изобщо изчезва през лятото на 1948 г., когато ръководената от Димитър Нейков фракция БРСДП се влива в БРП (к) и на хоризонта изгрява Българската комунистическа партия (БКП). Година по-рано печатницата, издаваща партийния орган на социалдемократите – вестник „Свободен народ“ е атакувана и разбита от гневни „съзнателни“ граждани. В новото общество плурализма е порок и инакомислещите нямат право на глас.
В онези времена управляващите са били толкова убедени в своето светло бъдеще, че дори не са си направили труда да закрият опозиционната БРСДП (обединена). Те просто устроили показен процес срещу лидерите й, като по познатия канон ги изпратили в качеството им на „социалфашисти“ по затвори и лагери.
В наши дни, след падането на Берлинската стена, мълчанието по темата елегантно обслужва тезата, изградена в началото на прехода към демокрация, затова как в българския политически живот социалната идея през ХХ-и век е отстоявана единствено от комунистите и техните наследници, обявили монопол върху формулираното от самите тях понятие „ляво“. Посочената претенция сама отговаря на въпроса:
„Защо след 1989 г. преродените вкупом през една априлска нощ в социалисти бивши червени другари, толкова яростно се домогваха до това да погълнат и заличат възкръсналата БСДП?!“
Трудно неангажиран човек би намерил сред огромния информационен поток, който ни залива днес дори дума за д-р Георги Петков – социалдемократът, депутат в VI-то ВНС, възстановил през 1949 г социалдемократическата партия в емиграция под името Българска социалдемократическа партия (обединена) в изгнание и посредством нея станал учредител на Социалистическия интернационал (СИ) на конгреса във Франкфурт (1951г.). Даже в публикациите и филмите, чиято тематика е съпротивата срещу комунистическия тоталитарен режим най-много бегло да го споменат сред поредицата от дейци на политическия фронт, оформили нейде на Запад национален комитет. Нищо повече, макар че в разработката „Бегач“ от началото на 50-те години на ХХ-и век Държавна сигурност го е разглеждала като опасен потенциален лидер на съпротивителното движение в България. Опасен е бил тогава, а изглежда и днес 50 години след своята кончина, защото е бил социалдемократ и коронния етикет „фашист“ няма как да се приеме сериозно от публиката. Затова и личността и делото му тихом са осъдени на гробно мълчание.
Той обаче успява да разкъса спуснатата още преди 65 години информационна завеса и така през януари 1955 г. в Ню Йорк (САЩ) се появява първия брой на емигрантския вестник „Свободен народ“ – орган на БСДП (о) в изгнание. По днешните критерии това циклостилно издание с формат на обикновен лист от груба хартия и месечна периодичност, трудно би могло да се нарече дори бюлетин, но повече от три десетилетия, то показва, че българската социалдемокрация, въпреки репресиите е жива и пламъкът на идеите продължава да гори.
Под заглавието, вестникът в първия си брой информира на английски световната общественост, чий печатен орган е и кои стоят зад материалите публикувани в него. Така можем да узнаем и имената на Централния комитет на БСДП (о) в изгнание. Освен д-р Георги Петков, живеещ в САЩ в него влизат още: д-р Теодор Попов – Канада, Георги Дудов – Италия (гр. Триест), д-р Георги Рилски – Германия и Стефан Табаков – Австрия. Подчертан е и факта, че партията е член - основател на СИ на 02.07.1951 г. и пряката обвързаност на организацията с тази в България, на която до 1948 г. генерален секретар е Коста Лулчев. На челно място е публикуван материалът на д-р Георги Петков „Нашите задачи“, в който се посочва:
„Политическата обстановка на унищожаване на основните граждански и политически свободи, създадена с установяване на комунистическата власт в България, лиши социалистическото движение от всяка възможност на легално съществуване в страната. Историческата мисия и неговите идеали обаче останаха непокътнати като неразрушима вяра, залегнала дълбоко в съзнанието на трудящите се маси там в Отечеството. Те отново ще проблеснат заедно с освобождението на нашия народ, за да се превърнат в неудържим порив към изграждане на един нов свят, светът на свободата, социалната справедливост и достойнството на човека“.
Дори някой днешен наблюдател да оцени написаното като наивна вяра, то факт е, че онези социалдемократи останали тогава свободни, но далеч от Родината, не слагат като първа своя цел кървава революционна разправа, а социалната справедливост и достойнството на човека. А по надолу в текста се разкрива и методиката за постигане на заложените приоритети:
„Чрез тези принципи демократичният социализъм се подчертава като решително отрицание на всяка форма на тоталитаризъм, фашизмът от дясно или комунизмът от лево. Докато социализмът се бори за свобода и социална справедливост, комунистите се стремят да изострят социалните конфликти в обществото с цената на мизерията и страданията на бедните народни маси, единствено за да установят диктатура на своята партия. Техните методи на властване са физическия и морален тормоз над трудящите се маси, влошаване тяхната мизерия и икономическа зависимост.“ И следва конкретиката в предложенията, съотносима към онзи период, с подчертаване на тезата:“ Защото за нас отрицанието само по себе си не е и не може да бъде съдържание на една творческа политика. Отрицанието и разрушението са атрибути на комунизма. Демократичния социализъм е творческо и позитивно движение. Той се бори преди всичко за издигане благосъстоянието и свободата на народа.“
Във всеки от броевете на задграничния в. „Свободен народ“, разбира се има и рубрика „Положението в Родината“, в която се прави критичен анализ на икономическата политика, съобщава се за терора над инакомислещите и хитростта в прийомите на властващите, обсебили си правото да говорят от името на народа и да се представят като господари на истината. Особено място заемат материали посветени на съветизирането на България с копиране на методи от управниците в Москва, в които д-р Г. Петков съзира елементи на бонапартизъм. Патриотизма е обявен за порок от миналото и вредом безкритично се заменя с любов към Кремъл без даже нотка на осъзнаване как той налага своите интереси. Синдикалното движение е подчинено и смазано, а в областта на културата и образованието всичко се устройва по съветски образец. Резултатите от тези „прогресивни“ мероприятия са на лице в наши дни и ние продължаваме да берем именно техните плодове.
Върху част от оригиналните броевете на в. “Свободен народ“ в Националната библиотека има отметки направени от ръката на Стефан Табаков. От тях се разбира, че от 6-7 брой на вестника, тоест месец юни-юли 1955 г. неговото издаване се прехвърля от САЩ в Австрия (Виена) и отговорен редактор до края през 1992 г. става самия Табаков. Заслугите му за неуморното списване, въпреки трудностите са неоспорими. Органът се финансира от дарения на емигранти и често поради недостиг на средства поредица от няколко броя се сливат в един. Появяват се различни автори, но основен стожер в уводните статии остава до смъртта си през 1968 г. е д-р Георги Петков. Стефан Табаков наследява делото му и продължава изданието със завидна упоритост, даже когато партийния орган на БСДП „Свободен народ“ възкръсва на родна земя през 1990 г.
Разгръщайки пожълтелите страници на задграничния „Свободен народ“ доста от въжделенията на творците на неговите статии навярно днес отекват с гласа на една наивна вяра в доброто и справедливостта. Да, призивите, публикувани там, макар и понякога прозвучали на вълните на радио „Свободна Европа“, едва ли са можели да срутят здравата тоталитарна машина, промиваща мозъците на трудещите се, към които са били отправени. Все пак те оставят белега, че сред милионите отчитани като съгласни и доволни в Родината е имало и други българи по света със социално мислене, които са виждали и работили за друг път и предлагали друга алтернатива. Това, че са останали нечути и неразбрани едва ли е тяхна вина. А може би вървейки устремно по житейския път, устремени към онова, което се зове модерно, след непрестанните напомняния да загърбим спомените за миналото, току виж пак се срещнем и с неговите методи.
Без онзи неугледен на вид орган на БСДП (о) в изгнание до нас едва ли би достигнала оценката на д-р Г. Петков, направена в статията му „Те и ние“ от месец март на бурната 1956 г. (бр.2-3 на в. “Свободен народ“), в която звучи и нотка на пророчество за случилото се след 23 години:
„Комунизмът обаче никога не ще прибегне до самоубийство, тъй както всички диктатури до сега. Неговото ликвидиране ще дойде под външен натиск. В тази историческа задача на свободното човечество не на последно място е застанал демократичния социализъм. Ликвидирането на комунизма ще бъде и тържество на демократичния социализъм. “
Единственото, което не е успял да прозре д-р Петков е, че освен да краде и модифицира понятия, комунизмът е склонен и на мимикрия. А тя може да остави белези на много поколения, десетилетия след неговото официално обявено рухване.
Бележка на редакцията: Статията беше изпратена в редакцията на „Свободен народ online“ на 12 януари 2020 година. Публикуването й се забави по чисто технически причини, за което се извиняваме на автора й.