Предлагаме на нашите читатели откъс от една книга на Захарий Стоянов, която комунистическа сателитна България се направи, че не съществува. Казва се "Чардафон Великий. Биографична скица в профил".
Чардафон не е футболен отбор, а главно действащо лице в Съединението, луда глава и ентусиаст, който поради младостта си е нехаел, че делото, с което се е захванал, е било неприемливо, меко казано, за Русия.
Преди повече от двайсет години заедно с Петя Владимирова и една наша много близка и скъпа приятелка Донка Матова (Светла й памет!) започнахме работа по текста на тази книга – първото издание наскоро след Съединението на България през 1885г. и последното от 1934г. Нито едно от големите издателства не пожела да преиздаде книгата, а малкото частни нямаха пари, както и ние впрочем.
Слава богу, намериха се по-късно издатели, които пуснаха книгата на пазара, но още съжалявам, че огромният труд да се синхронизира оригиналният текст на Захарий Стоянов с доста променения от 30-те години на миналия век, отиде на вятъра.
В разказа на Захарий Стоянов Продан Тишков, или както сам се нарича Чардафон, няма и помен от лъскава идеализация на Чардафон, но няма подигравка или високомерие в определението "Великий". Той и затова е голям Захарий, защото не е захаросал историята и не е спестил нищо от образа на невръстното момче, тръгнало да върши едно велико дело. И е останал жив, не през гланцираните страници на героизираната ни история, а през трънаците и прашните пътища на изстрадалата България.
За да разберете ненавистта на режима отпреди 1989г. към описаното от гениалния Захарий Стоянов, трябва да прочетете цялата книга. Но и този откъс ще ви подскаже какво са имали предвид предците ни, когато са изписало надписа на сградата на Народното събрание „Съединението прави силата”. Какво означава, когато го казва Захарий Стоянов, и какво – когато го изрича Михаил Миков.
Рени Нешкова
Чардафон Великий
Захарий Стоянов
(откъс)
И тъй ох, и така олеле... И тъй нямаме големи хора ние българите, и тъй е вече ясно, че не искаме да ги имаме при сичките благи намерения на Негово превъзходителство генерал Каулбарса, то нека поне са помъчим да създадем наша своего рода самобитност. Трудно е, мъчно е, смешно е да въздигаш и създаваш герои от българите, но що да го чиниш? Таково е течението.
„А защо ти, господине, не са заловиш да опишеш животът на някои от нашите млади, гиздави, симпатични, интелигентни и мили млади обществени деятели?" — ще да ни възрази г. Иван Вазов, когото Чардафонът е псувал два пъти в градската градина. „Защо ти, почтений, не потърсиш герои между нашите покровители, които ни възкресиха, които ни създадоха на Плевен, които ни повикаха на политически живот?" — ще пресъвокопи г. Люцканов, доктор на политическите науки, бъдъщ министър и автор на една биография за генерал Скобелова. „Та то си е така" — ще да са обади доктор Данев, мъж със солидно образувание, който е ходил във Франция да изучава и наблюдава само с какви цилиндри и файтони ходят тамошните министри.
„Не, не, батинка, вие мърсите и са насмивате над литературата с подобни Чардафоновци, па хвърляте и известна доза на дързост към нашата покровителка, която май-май че не струва хас от местни герои с долню произхождение и с чин поручеци, което е обида на генералският мундир" — ще да заключи Светослав Миларов, авторът на брошурата „Князя и Русия". „Ние, българите, както и другите славяни, нищо оригинално, пълно и самостоятелно не можеме да имаме, дордето не смесем малко авторитет и от величието на славянската майка Русия" — ще да даде мнение г. Константин Величков, който, при сичко че е социалистче малко, но е човек с охранително верую. „И една нищо и никаква драма да захваним да пишем на бъларски, то макар героите, сюжетът и пр. да са български, развязката пак тряба да бъде руска, защото в нашето минало липсува и драматизъм, и героичество, и епопея. Тая горчива истина се потвърди най-напред от моя скъп другар г. Ив. Вазов в неговата драма Руска - ще да продължи същия г. Величков. - "Защо аз, когато пишах моята Вичензо и Анджелика не потърсих сюжети и канви в простата наша земица, а отидох в далечната Италия, там при крайбрежията неаполски?"
„Как можно? Как сте са осмелиле? Шо за дързост и самомнение да си занимавате с такива узки натури, които нямат нищо общо нито с Ласаля, нито с Чернишевски, нито със социалодемократизма, интернационализмът, всемирната революция, освобождения труда и пр., и пр.?" - ще да извика Димитър Благоев, его съпруга и мадам Белова. „Седнали да славят некакви си разбойници и развратници, когато ние си имаме славни полководци и генерали, като Гурка, Игнатиева, Скобелова и Цимермана" — ще осъди в. Светлина.
„Чудим са на умовете ви! Разбираме, че да си имаш свои, да са стремиш към процветявание на български идеали е нещо добро и похвално, но е недостижимо, мой приятелю — ще да са застъпят най-после нашите герои офицери: Бендеров, Груев, Радко Димитриев, кап. Вазов и пр., и пр. — Видяхте вие, че освен покорност, молба и признателност, сичко друго е вятър и прах. Лула тютюн не струваме ние. Свършихме благополучно пловдивски преврат, победихме бляскаво на Сливница, издържахме война без заеми, но нали Русия не си даде с време благословията — ползата ни е равна с нула. Затуй нека ние да позабравим малко българските имена и знаменитости."
„Има и друго — ще да са обади капитан Кожухаров със своественият нему военно-ораторски акцент, — Има и друго, което е следното: туй големите хора, щом ги погладиш и помажиш, щом им търсиш гъделът, се няма да останеш с празни ръце. Представете са например, ние като хора покорни и практически не изпущаме случай да поднасяме своите благодарности пред стъпките на Негово императорско величество царя покровителя, избавителя и благодетеля Александра Александровича III. Дошъл му именний ден, току-виж, че всемонаршо съблагоизволил и заповядал: "Да се подарят на българите 50 тона деветофунтови." Родила му са рожба, завалели телеграмите из България, хоп - още един всемилостив приказ: „Да са отпуснат на българите 10 000 пушки и толкова милиона патрони." Лошовичко ли ще да ни бъде? А позволете ми да кажа, че с мърдание и с претенция на нам каква си самостоятелност много ще са прозяваме" — свършва капитан Кожухаров и допира двата си пръста до тънкото си като ибришим мустаче.
Махвайте са отпредя ни, холам! — отговаряме ние. Живейте си вие със своите идеали, възхищявайте са от тях и ги възвеждайте в принцип. Ние ще да си останем при своето. И вие си имате своята публика и кръг, и ние, слава богу, не сме ялови. Силният и знаменитият го хвали и слави мало и голямо, сухо и сурово. И без вас, и без нас той си е силен и велик. Защо ходите да го джавкате? Похвали сиромахът, когото секи подритва и презира.