Турската атака по кюрдския град Африн на сирийска територия и предстоящата по друг град – Манбидж предизвика оживена полемика сред арменските експерти, които по съвсем понятни причини са сред най-компетентните по проблемите на териториите заселени от кюрди и около тях – двата народа са исторически съседи от незапомнени времена. Историята им е сложна.
Авторът се възползва от факта на постоянното си пребиваване в Ереван да обобщи мненията им. По темата постоянно вземат отношение дипломати, историци, политолози, журналисти.
С миналогодишния удар по сирийска авиобаза, САЩ - най-силната във военно и икономическо отношение държава в света, показаха, че въпреки поредицата от провали в ислямския свят, имат тежката дума при определянето на «червената линия» на поведение на местните политици и държавници. Доналд Тръмп се прояви като върховен главнокомандващ на въръжените сили на САЩ. Башар Асад, с предизвикателното си поведение, пак му даде възможност да изглежда като «ястреб» пред американското обществено мнение.
Той демонстрира, че е в състояние да удари безнаказано по всяка една страна в света, която нарушава международния ред и заплашва световната сигурност. И доказа на другите два военни и геополитически полюса: Русия и Китай, че САЩ нямат намерение да изпускат първото място като икономика и военна сила. Между другото, ударът срещу сирийската авиобаза се случи по време на срещата на Доналд Тръмп със Си Цзин Пин. Много експерти го изтълкуваха като знак, че става дума за предупреждение не толкова срещу Русия, колкото срещу Китай.
Възможно е към Пекин да бъде отправен още един сигнал – да бъде ударена и КНДР. Заплахите на Ким Чен Ун за удар по територията на САЩ са силно преувеличени. И дори да успее да нанесе ответен удар по Южна Корея и Япония, ще му бъде за последен път.
Въпросът е, доколко сенчестата власт (или «вътрешното правителство») в САЩ ще успее да прекрои картата на Големия Близък Изток? Със сигурност, до голяма степен това ще стане във формат, харесван именно от американците. В случая, най-удобни за «таран» на американската политика в региона са кюрдите – най-големият мюсюлмански народ без държавност. Техните лидери са светски ориентирани и умело се ползват от подкрепата, както на Вашингтон, така и на Москва. По-точно е да се каже, в определени периоди в държавите, поделили Кюрдистан, различните кюрдски лидери се ползват от протекцията на едната, или другата велики сили.
Думата «кюрд» се появява след като Месопотамия е завоювана от арабите. Персите започват да наричат всички местни народи, останали без държава, «кард». Арабите възприемат думата от тях и прибавят своя характерен член – «ал кард». Останалите верни на зороастризма йезиди са наричани «кюрдски йезиди». С ислямизацията на йезидите започва и кюрдизацията на тези земи – люлка на най-древните цивилизации.
Етнически между йезидите и останалите кюрди няма различия. Говорят на един и същ език. Разделя ги единствено религията и различният поглед върху общата им история. Зороастрийците са страдали, мюсюлманите са упражнявали репресии върху тях и върху всичките си християнски съседи: арменци, асирийци.
Напоследък обаче са налице случаи на отделяне от кюрдската мюсюлманска общност и преминаване в йезидската. В случая играе роля осъзнаването на наличието на общи предци – жителите на легендарния Вавилон. Като цяло, религиозните различия пречат на кюрдското единство. В историята са налице достатъчно примери за прояви на Геноцид, от страна на кюрдските мюсюлмански племена срещу изповядващите грегорианството, несторианството и другите християнски деноминации народи, коренни жители на Османската и Персийската Империи.
Професор, доктор на историческите науки, преподавател в катедрата по световна история на Руско-Арменския (Славянския) Университет Ваагн Крбекян (Вахагън Кърбекян) в преведената си на български език монография «Участието на арменците в Руско-турската война 1877-1878» [1] дава достатъчно примери за кланетата, устройвани от турския башибозук над арменското население, живеещо в района на военните действия и до момента не вземало участие в тях.
От само себе си се разбира, че отношенията на кюрдските ислямски племена с Руската Империя са традиционно лоши. Не така стоят нещата обаче между кюрдите и СССР. С Третия Интернационал и с разпространението на марксизма-ленинизма по света, кюрдският елит бързо започва да свързва надеждите си за създаване на независима държава. Той се опитва да ги реализира с подписването на Севърския Договор (Севър тогава е предградие на Париж) от 10.08.1920 г., предвиждащ създаването на незаивисм Кюрдистан.
Той обаче остава лист хартия, тъй като военните победи на турските националисти, под командването на Мустафа Кемал Паша практически го обезмислят. След 3 години е подписан нов договор в швейцарския курорт Лозана. Според него, Западна Армения е върната на Турция. И кюрдите остават без държава.
Според директора на Института по Ориенталистика на Националната Академия на Науките на Армения академик Рубен Сафрастян, «С независимостта на Кюрдистан ще започне да се променя картата на Близкия Изток, този процес наближава. Големите държави ще трябва да мислят за това какъв ход да дадат на този процес.
В този контекст, те ще се обърнат към Договора от Севър, като исторически документ, тъй като той засяга не само нас, но също така и териториите на Османската Империя в Близкия Изток». [2] Именно настъплението на турската армия в района на Африн е превантивната реакция на Анкара на предполагаемото създаване на независима кюрдска държава.
Както неведнъж твърди и самият Реджеп Тайип Ердоган, за Турция е жизнено важно да бъде запазена териториалната цялост на Ирак. Също, както и на Сирия. Колкото и да не ни се вярва сега, за в бъдеще е възможна действаща коалиция на тези три държави и Иран, насочена срещу независимостта на Кюрдистан. И толкова по-учудваща е неутралната руска реакция на него. Напомняме, че днешната руска външна политика, като цяло следва традициите на съветската и смяната на приоритетите, когато е налице, е второстепенна.
Руско-арменският военно-политически анализатор Леонид Нерсисян определя реакцията на руските министерства на външните работи и на отбраната на турското настъпление в района на кюрдския сирийски град Африн (като основна причина за него са посочени действията на САЩ за въоръжаване на сирийските кюрди) така:
«Всъщност, подобно поведение е абсолютно неетично и безпринципно, имайки предвид факта, че сирийските кюрди, заедно с правителствените войски на Башар Асад, станаха основа на борбата с «Ислямската Държава». Без тях участта на Башар Асад и на светската сирийска държава щеше да бъде поставена под голям въпрос. Сирийските кюрди нееднократно изразяват готовност за тясно сътрудничество с Русия. И Москва имаше прекрасен шанс да привлече този огромен народ на своя страна. Особено имайки предвид историческите връзки. Вместо това, тя заложи на Турция, която води настъплението заедно със Сирийската Свободна Армия. Последната никога няма да подпише никакво съглашение, нито с Башар Асад, нито с Руската Федерация». [3]
Авторът изказва предположение, че в момента Анкара шантажира Москва с възможността за нова война в Арцах, в случай на реална руска подкрепа за кюрдите. И напомня за азербайджанската атака от 20.01.2018г. на арменските позиции с БПЛА (без ефект и жертви), като ясно предупреждение.
Известно е, че бащата на президента на Иракски Кюрдистан, ползващия се с американското благоволение Масуд Барзани – Мустафа е бил съветски генерал и протеже на Сталин! Логично е да се очаква синът да демонстрира уважение и благодарност към Путин. Обаче, не го прави.
През лятото и есента на 2016г. Демократичната Партия на Кюрдистан на Масуд Барзани, заедно с Патриотичния Съюз на Кюрдистан на Джелал Талабани поотделно проведоха серия от срещи с ръководителите на кюрдските ислямски партии, с цел да преодолеят разногласията по предстоящия тогава референдум за независимост. От друга страна, некюрдските малцинства в Иракски Кюрдистан настояваха за референдум за определяне на границите по спорните територии.
По този въпрос беше налице и външна намеса – Анкара започна да настоява пред администрацията на иракската област Киркук да не използва кюрдските символи, защото там живеят и араби и туркмени, а не само кюрди. Сегашната военна операция в района на Африн се оправдава с необходимостта от защита на арабите, туркмените и други местни племена.
В момента пред САЩ се очертава едно тежко предизвикателство в Големия Близък Изток – авторитарният режим на Реджеп Тайип Ердоган, който вече проявява и някои признаци на тоталитаризма. Претендентът за нов турски султан спешно се помири с Владимир Путин и си осигури тила откъм Русия, в готовност да се противопостави дори на обединения Запад. Даже в Турция да избухне гражданска война, той най-вероятно ще я спечели.
Разбира се, едва ли ще остане господар на цялата сегашна турска територия – няма да може да задържи Турски Кюрдистан. Кюрдите са «таралеж в гащите» на Ердоган и ще продължат да се ползват от дискретната подкрепа на Москва и Вашингтон, потвърждавайки тенденцията за изолация на Турция, от страна на великите сили. А вътрешното напрежение в нея ще продължи да избива във външна агресия.
Това е причината, поради която САЩ са заинтересовани от нейното отслабване и бъдещ разпад – освен липсата на регионален опонент, те получават възможност за огромни продажби на оръжие (също както и руснаците). За да утвърди имиджа си на силен президент, Тръмп ще продължи да нанася удари и да защитава интересите на оръжейното лоби в САЩ.
Факт е, че след като турските ВВС нанесоха през миналата година силен удар по позициите на паравоенните отряди на сирийските кюрди в района на Карачох, на сирийско-турската граница, САЩ веднага им изпратиха 22 тира с оръжие и боеприпаси, а също и военно-транспортни средства. После продължиха сериозно да въоръжават кюрдските милиции в района на Африн. И дадоха на Русия повод да обяви неутралитет в турско-кюрдския конфликт.
За разлика от Москва обаче, Париж твърдо взе страната на кюрдите. И дори поиска спешно заседание на Съвета за Сигурност на ООН, който да обсъди (и осъди) турската агрессия. Това стана, въпреки предшестващото официално посещение на Ердоган в Париж, срещата и разговора с Емануел Макрон, наречени от френските и европейските СМИ «загадъчни».
Това поведение на Франция е още една причина Анкара да осъзнае безперспективността на своето навлизане в Сирийски Кюрдистан: освен разпадането на югоизточния фланг на НАТО (в интерес, преди всичко, на Москва), може да се стигне и до искуствено обединение пред общата опасност на досега противостоящи си кюрдски въоръжени формирования.
Факт е, че представителят на Патриотичния Съюз на Кюрдистан Мала Бахтияр обяви предстоящото изпращане на части на формацията в Африн, в подкрепа на тамошните кюрди. Това вече означава пълно избледняване на границата между Иракски и Сирийски Кюрдистан – свободното придвижване на кюрдските паравоенни формирования през нея, без да се иска съгласието на Багдад и Дамаск я превръща във формалност, с която никой не се съобразява.
Американският анализатор от арменски произход Дейвид Игнатиъс (Игнатосян) предполага в анализ във «Вашингтон пост», че САЩ няма да могат да спрат разпада на Сирия и образуването на Кюрдистан. Но са длъжни да защитят сирийските кюрди – най-важните си съюзници във войната против «Ислямската Държава». Затова «не е време да се извеждат от Сирия 1500-те американски военни». [4] Той е потомък на видния американски военен деец Пол Игнатиъс (Игнатосян), чиито родители благополучно са напуснали Турция преди Геноцида след 1915г.
Трябва да се има предвид, че сирийските кюрдски отряди наистина са опора на присъствието на САЩ в страната, но в никакъв случай не са американски наемници. Те сами поставиха под свой контрол районите на градовете Африн и Манбидж на десния бряг на река Ефрат, и целия ляв бряг. И така укрепиха позициите на Башар Асад. В ръцете им на практика е по-голямата част на Северна Сирия. Цялата щеше да бъде в ръцете им, ако през 2016 г., турците не бяха превзели Ел Баб, прекъсвайки по този начин връзката между Африн и Кобани.
Африн остана анклав и, може да се каже «абсцес» на южната турска граница. Не е ясно колко ще продължи турското настъпление и какво ще постигне, имайки предвид очакваната помощ за местните кюрди от сънародниците им и от правителствената армия на Башар Асад. А може би и от Русия (макар и максимално дискретна). Въпреки кюрдските заявления за руското предателство.
В резултат, според завеждащия катедрата по световна политика на Руско-Арменския (Славянския) университет Арман Навасардян, бивш заместник-министър на външните работи на Република Армения, ще се реализира окончателната цел на САЩ: «Прехвърляне на военните действия на територията на Турция и нейната подялба». [5] Тоест, създаване на нови-стари държави: независим Кюрдистан, историческа Армения по Севърския Договор и т. н.
От друга страна, Ердоган вече прилага по-реалистична тактика спрямо кюрдите от някои свои предшественици. Той не се стреми да ги турцизира, а да ги ислямизира. По този начин ги изолира, както от турските националисти, така и от левите сили в страната. Това е негова вътрешно-политическа маневра, която частично дава резултати. Защото възможността за кюрдска автономия и по принцип за федерализация на страната плаши управляващите в Анкара със спомена за разпадането на Османската Империя. Или, както се изразява министър-председателят Биналли Йълдъръм, «над страната надвисва призракът на Лорънс Арабски». Те (турските управляващи) все още не осъзнават, че отделянето на Кюрдистан е шанс за Турция.
Двама водещи експерти по кюрдската тематика отговориха на следните въпроси:
1 Какви са шансовете за обединение на всички кюрди в една държава?
2 Може ли да се очаква в скоро време създаване на държавност поне на част от историческата територия на Кюрдистан?
3 Доколко е значителен приносът на кюрдските паравоенни формирования в борбата с ИДИЛ?
Директорът на Института по Ориенталистика на Руско-Арменския (Славянския) Университет в Ереван, професор, доктор на историческите науки Гарник Асатрян смята, че общокюрдското обединение няма перспектива, тъй като различните кюрдски племена имат много различни приоритети и нямат много общо, нито в политическите си предпочитания, нито в културните традиции. Фразеологията свързана с обединението е насочена към постигането на конкретни цели, в краткотрайна перспектива.
Той е скептичен и към шансовете за създаване на кюрдска държавност, въпреки американските старания в тази насока. Не дава висока оценка даже и на възможностите на Иракски Кюрдистан да се отдели напълно от Ирак. От неговата независимост не са заинтересовани останалите «външни играчи», в това число и Руската Федерация. Според него, кюрдските паравоенни формирования нямат голям принос в разгрома на ИДИЛ в Сирия и Ирак. Нещо повече, има данни за тяхно участие в преследванията на йезидите в Северен Ирак.
Кандидатът на историческите науки, преподавател в катедрата по световна история в същия университет Антон Евстратов също е уверен, че обединението на всички кюрди в една държава не е възможно и че това е една чисто умозрителна конструкция – кюрдите никога не са били единна общност и към политическите и културните различия добавя и верски такива (сред тях има дори и християни). Той обаче смята Иракски Кюрдистан за реализирана държава и вижда шансове и за сирийските кюрди в Рожава и Кобани да създадат държавност.
Що се отнася до турските им събратя, е песимист за възможността им да упражняват власт над територията, където живеят. Според него, по време на разпадането на иракската държава, кюрдската «пешмерга» (паравоенните формирования), заедно с шиитското опълчение, останаха на стража на цивилизационните норми, светските принципи и търпимостта. Също така посочва, че сирийските кюрди, въпреки довоенните си противоречия с баасисткия режим в Дамаск, намериха в себе си сили да проявят политическа воля и да взаимодействат с армията на Башар Асад. Въпреки различията, те воюват заедно срещу ИДИЛ и местните протурски формации.
Според последни данни, кюрдите са 16 милиона в Турция, 8 в Иран, 6,5 в Ирак, 3,5 в Сирия. Сред тях освен мюсюлмани – сунити, има още шиити, алевити, християни, юдеи. И щом като йезидите са кюрди, трябва да добавим и зороастрийци. Въпреки религиозните различия, а също и споменатите по-горе противоречия, кюрдската общност като цяло става все по-силна. При прекрояването на картата на Големия Близък Изток, кюрдите ще играят ключова роля.
Използувани източници:
[1] Кърбекян Вахагън, Участието на арменците в Руско-турската война: 1877-1878. Военно Издателство, 2010
[2] Ще доведе ли независимият Кюрдистан до реанимация на Договора от Севър? Вахан, 27.09.2016, Пловдив, стр.1.
[3] Нерсисян Леонид, Операция „Оливковая ветвь”: Россия выбрала Турцию, а не курдов. Обзор возможных причин и последствий турецкой военной операции „Оливковая ветвь”, направленной против сирийских курдов, REGNUM, 22 января 2018, 09:55, www.regnum.ru/news/polit/2370325.html
[4] Белов Александр, Washington Post: США и Турция в опасной близости от разрыва. Вашингтон должен способствовать диалогу между Анкарой и курдами, REGNUM, 24 января 2018, 10:10, www.regnum.ru/news/polit/2371469.html
[5] Айрумян Наира, США: Турция имеет основания для страха, LragirAM, 22 января 2018, 13:26, www.lragir.am/index/rus/o/comments/views/60574