Несъстоятелно е да се твърди, че у нас нищо не се произвежда

Вече повече от две години статистиката отчита спад на промишленото производство в България. Какво е реалното състояние на индустрията, какво показват наблюденията Ви на терен?

Като цяло, състоянието на индустрията е добро. Като структура на БПВ, като структура на износа, като реално състояние на нещата, България е една индустриална държава, която се развива. Статистиката показва, че растат и БВП и доходите – абсолютно и по преизчислена покупателна способност. Не е нужно да се приказват големи приказки, но промишлеността е стълб на развитието на България.

 Несъмнено, най-малкото има цикличност в икономиката – всякакви дълги и средни вълни, установени от Кондратиев и други учени. Има цикличност и в цялата икономика има и отраслова цикличност. В редица случаи, спадът в икономиките на една или друга държава се дължи на фактори, които не са свързани пряко с поведението на предприятията.

Ние имаме една растяща икономика с растяща индустрия, която е силно експортно ориентирана. Разбира се, имаме редица проблеми, за които съм сигурен, че ще ме попитате в следващите си въпроси. Но сама по себе си, българската промишленост се развива, създава рекордна заетост и исторически ниска безработица, като продукцията й отговаря на най-високи стандарти, изисквани от веригите за доставки, които са глобални, независимо дали това харесва на някои хора или не.

Как се развиват към момента отделните сектори на българската индустрия – кои се представят добре и кои изостават?

С този въпрос Вие ми предлагате най-малко да напишем книга за спецификата на българската икономика по отрасли. Едва ли имаме толкова място. Все пак могат да се кажат някои важни неща. В структурата на БВП има определени особености от много отдавна. Примерно, добивът на меден концентрат и на катодна мед, формира важна част от БВП. Без да сме „бананова“ или „медна“ република, се оказва, че едно-две предприятия имат важно значение за формирането на БВП. Знаете ги кои са, аз няма да ги споменавам, защото ще стане нещо като скрита реклама.

От друга страна, за решаваща рола в заетостта и износа от години се борят две групи сродни отрасли. Не говоря за икономически дейности, не говоря и за най-обобщените отрасли, за които обикновено НСИ обявява данните си пред медиите. Става дума за това, което наричаме „индустрия за здраве и красота“ и за това което наричаме „мехатроника“. В индустрията за здраве и красота влизат и фармацията и козметиката и някои други сродни производства. В мехатрониката влизат най-общо машиностроенето, електротехниката, електрониката и смесените производства. Знаете, че особено в автомобилната индустрия има доста изделия, които са си живо съчетание на машиностроителни с електротехнически и електронни детайли, а България е голям производител на резервни части за автомобили и други подобни превозни средства.

Тези две групи са в постоянна надпревара – ту една, ту друга има повече заети, като е напълно възможно другата пък да е изпреварила в дела си от БВП или в дела си от износа. Те заедно имат най-солидния дял от работните места в реалната икономика. Делът им от БВП и от износа също е водещ. В отраслите и икономическите дейности, които те покриват се откриват нови предприятия, правят се инвестиции, правят се и разширения и реконструкции и модернизации.

Тези факти са убедително доказателство, че България е съвременна индустриална държава и всички приказки, че у нас всеки само препродава  нещо един на друг, че всичко само се внася и нищо не се произвежда, са несъстоятелни. Такива тези се развиват само от носталгици, политически агитатори без особена фантазия и откровено неуки хора, които говорят наизуст или това което са им казали споменатите вече политически агитатори.

Можем ли да направим някакви паралели между леката и тежката промишленост?

Трябва да се подчертае, че една съществена част от тежката промишленост оцеля през годините на прехода, въпреки откровено враждебното отношение към нея на най-различни категории от управляващите и от населението като цяло. През първите години на прехода, изграждането на тежка промишленост беше сочено като една от „непростимите грешки“ на тоталитарния режим.

Разбира се, част от тежката промишленост ни напусна образно казано, но едно сериозно ядро от предприятия от „истинската тежка промишленост“ оцеля и се справя много добре. Факт е, че колоосите за целия френски железопътен състав се правят от едно предприятие в България. Имаше период от време, когато тежката промишленост се задъхваше от поръчки и точно Вашето издание писа, че тази категория предприятия имат работа за десет години напред. Десет години минаха, но мисля, че и сега тези предприятия се справят добре.

Много по-специфично стоят нещата в някои икономически дейности, браншове и отрасли на леката промишленост, където нещата не са толкова бодро-оптимистични, но предприятията показват забележителна способност да оцеляват.

Става дума за производителите на текстил, готово облекло, кожени изделия, обувки и други подобни. На пръв поглед, цяло чудо е, че те продължават да съществуват. Според учебникарските разбирания, тях отдавна би трябвало да ги няма, при положение, че 92 процента от готовото облекло за страните от ЕС се произвежда в Бангладеш – страна, където средната заплата е сигурно поне пет пъти по-ниска, отколкото в България.

Само че, статистиката сочи, че предприятията от тези икономически дейности и отрасли продължават да съществуват. Заетите в тях намаляват пред годините, но много плавно, с малко загубени работни места за година.

Това не се дължи на относително по-ниските работни заплати в тях на фона на общия контекст за страната ни. За България те са наистина относително по-ниски, но в световен мащаб те също са 4-5 по-високи отколкото в конкуриращите ни страни, нито една от които не е член ЕС, разбира се … Ако в Бангладеш хората работят за заплати от по 100 американски долара, то в „плана за великото възстановяване на Етиопия“, инвеститорите са поканени да се настанят в индустриални паркове, където работните са заплати са още по-ниски.

Ясно е, че в България нито е възможно, нито някой би искал работниците му да получават етиопски заплати. Но конкуренцията си е конкуренция. За чест на българските предприятия, те оцеляха точно за сметка на това, че поеха и творческата работа – разработването на колекции на големите компании от Франция и от Германия. Такива български предприятия са членове на АИКБ и ние много се гордеем с тях.

Освен това, предприятията от тази група икономически дейности и отрасли успяха да завършат сериозна технологическа модернизация. Те въведоха роботи в производството, въведоха безпарно гладене и други иновации. В навечерието на пандемията COVID-19, тези наши предприятия дори бяха започнали да акумулират резерви за още по-сериозна технологична модернизация.

За съжаление, те пострадаха от пандемията и тук е хубаво да се обясни, че ефектът от COVID-19 беше съвършено различен върху различните предприятия в България. У нас на практика промишлени предприятия не затвориха по време на пандемията. Въведоха се всякакви мерки за контрол, за безопасност, за какво ли не, водиха се преговори с властите за да могат хората да стигат до работните си места. Предприятията не затвориха. Но въпреки това едни просперираха през тези месеци, а други срещнаха големи затруднения.

В машиностроенето, изведнъж възникна огромно търсене на продукция. Причината беше в невъзможността да се доставя каквото и да е от Китай – един контейнер пътуваше от Китай до Европа по това време минимум 10 месеца. Трябваше да се скъсят маршрутите на веригите за доставка и България се оказа изключително удобна като разположение и налични мощности. Така по време на пандемията, редица машиностроителни предприятия се къпеха в поръчки.

При текстилната, шивашката и обувната промишленост обаче нещата се оказаха функция не на това дали хората ще са на работа, а на това дали продавачите в Германия (най-вече), във Франция и други страни ще са зад щандовете. Всяко затваряне на магазините и обществените заведения в Германия и други страни от ЕС, автоматично водеше до отказ на доставките от българските предприятия. Отказът не подлежеше на оспорване, защото ставаше дума за класически „форсмажор“ – епидемия от остро заразно и смъртоносно заболяване.

Българските производители на готово облекло, на обувки и кожени изделия, следяха с трепет не данните за разпространение на вируса у нас, а съобщенията за затварянето на магазините в Германия и около нея. Отново оцеляха, но загубиха това, което бяха натрупали за следващ етап на технологическата модернизация. Тази част от леката промишленост у нас, наистина понесе тежък удар от пандемията.

Кои са най-големите проблеми пред производствените предприятията днес от гледна точка на регулации, данъчно-осигурителна среда, законодателство, енергийни разходи, пазар на труда и др.?

Тук отново има опасност да напишем поне научно-популярна книга, ако не докторска дисертация, но ще се опитам да покажа някои от най-болезнените проблеми в исторически план.

Първоначално се оплаквахме от свръхрегулациите, от нелоялната конкуренция на „сивата“ икономика и от постоянно растящите разходи за труд. Сигурен съм, че ще стане дума по-нататък специално за минималната работна заплата и нейния неудържим ръст.

Оказа се обаче, че има по-тежък проблем. Не че бяхме спрели да се оплакваме от изброените по-горе неща, с някои от тях даже се и борехме и продължаваме да се борим – най-вече със „сивата“ икономика и с недекларираната заетост. Но всичко това мина на втори план на фона на недостига на човешки ресурси.

Липсата на работници – били те квалифицирани или неквалифицирани се превърна в огромен проблем. Бяха отказани големи инвестиционни проекти, поради чиста липса на работна сила. Случаите бяха не един и два – медиите писаха за тях, ние алармирахме властите, социалните партньори, учебните заведения и кого ли още не. Опитите ни поне малко да подобрим нещата погълнаха огромни усилия, но в редица случаи, ефектът от тях беше значително отложен във времето.

Примерно, успехът ни да внушим, че трябва да се създадат „защитени паралелки“ в професионалните гимназии по специалности, където не просто не достигат, а изобщо няма ученици (леярството е класически пример), ще даде ефект години след въвеждането на мярката, защото учениците от защитените (и за съжаление маломерни) паралелки първо трябва да завършат, най-малкото.

Действията ни за либерализиране на режима на внос на работна ръка, имаха известен успех. Режимът действително беше либерализиран до някъде, въпреки яростната съпротива на част от държавната администрация и разбира се – на синдикатите. В последно време се яви една нова светлинка в края на тунела – Република Узбекистан предлага сътрудничество в областта на човешките ресурси, при което узбекските работници да имат договори, валидни само за България. В този случай, ние няма да сме „трамплин“ за прехвърляне в други страни от ЕС, поне що се отнася до работниците от Узбекистан.

Но, оказа се, че и недостигът на човешки ресурси не е най-страшното, което можеше да ни се случи. Оказа се, че номер едно в класацията на бедствията в момента е огромната цена на електроенергията за промишлеността. Основната причина за този феномен – изключително висока цена на електроенергията в Югоизточна Европа в сравнение с цялата останала част от територията на ЕС, че и на европейския континент като цяло е липсата на истински, работещ европейски енергиен пазар. Причината да няма такъв пазар, не е административна или законодателна – причината е техническа. Няма добра свързаност между Югоизточна Европа, в това число България и останалата част от ЕС.

Ние не сме спрели да поставяме ударение върху това наистина съдбоносно обстоятелство. За някои наши отрасли, то е с убийствен характер. И забележете – не става дума само за енергоинтензивните производства. Други отрасли, също могат да бъдат удавени за кратко време с тези цени на електроенергията. Споменатите шивашки, кожарски, обувни и други подобни предприятия, също са много чувствителни към тези цени на електроенергията. Високите цени на електроенергията за промишлеността са откровена загуба на конкурентоспособност за нея.

Европейската комисия по принцип чу нашите сигнали, влезе в диалог с нас на политическо и на експертно ниво и предприе определени действия. За това можем само да благодарим, но много от предложените за сега мерки са било скъпи (капиталоемки), било отложени във времето.

Ние не спираме да поставяме тези въпроси на всякакви нива. Сега ги поставяме пред Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР – OECD).

Как се променя структурата на българската промишленост дългосрочно, през последните 10-15 години? Кои са положителните тенденции?

Трудно ми е да преценя, дали период от 10 – 15 години може да се охарактеризира като дългосрочен, но положителни тенденции със сигурност има. Една от най-важните е ясната ориентация на икономиката като цяло към износа. Българската икономика е експортно ориентирана и на тези, които питат саркастично, какво се произвежда в България, мога да отговоря, че се произвеждат страшно много неща, разнообразието на „артикули“ е много голямо, но носталгиците не могат да забележат това, защото продукцията ни заминава за чужбина по съответните вериги на доставките.

По-горе стана дума, че българско предприятие произвежда колоосите за подвижния състав на френските железници. Малко хора знаят, че в Австралия се внасят почти изключително български помпи. Това е особено радостно, защото в преобладаващата част от случаите, ние изнасяме възли и детайли, а на завършен, готов продукт. България е голям износител на хидравлични мотори, на хидравлични цилиндри, на прибутвачи и всякаква подобна техника и е силно конкурентоспособна и на канадския и на италианския пазар и дори на пазара на САЩ. Между другото, преди да започне войната в Украйна, въпреки постоянните нареждания, че сме загубили пазарите си в Русия, България имаше един много сериозен износ на машиностроителна продукция за там и това отново бяха възли и детайли.

Това, че българската машиностроителна и електротехническа продукция се приема радушно в чужбина и има своето запазено място във веригите за доставки е добрата новина. Лошата новина е, че това е продукция с по-ниска добавена стойност в сравнение с крайните продукти. За да защитаваш постоянно мястото си във веригите за доставки, трябва да имаш освен качество и много конкурентна цена, иначе казано – да си „изпилил“ цената, за да не може конкуренцията да слезе под теб. Добре, така ти поддържаш конкурентоспособността си, но производителят на крайния продукт взима лъвския дял от добавената стойност.

Може да се даде пример с един статистически куриоз. Преди няколко години, когато все още се сглобяваше по някой и друг китайски автомобил в Ловеч, статистиката сочеше, че в България се произвеждат примерно четиридесет автомобила, а заетите в отрасъла са хиляди … Зад това, което на пръв поглед е парадоксално, стои фактът, че в България се произвеждат огромни количества резервни части, възли и детайли за автомобилната промишленост. Ние имаме много голям обем произведена мехатроника за „аутомотив индустрията“, но нямаме краен продукт. Така у нас са създадени много работни места, хората получават доходи, но делът на добавената стойност е несъмнено по-нисък, отколкото в страните където се произвежда крайното изделие – бензинов, дизелов или електрически автомобил.

Точно по тази причина, всяко колебание нагоре на и без това много високата цена на електричеството, предизвиква ако не паника то огромно притеснение. Ние защитаваме мястото си във веригите за доставки с качество на продукцията и с „изпилени“ цени и точно затова изпитваме ужас, когато се явяват фактори, които не зависят от предприятията – на първо място цената на електроенергията.

Впрочем, точно тези проблеми родиха друга благоприятна тенденция – стремежът към постигане на поне относителна енергийна независимост. Предприятията започнаха да изграждат собствени мощности, които в почти всички случаи са възобновяеми източници на енергия – преобладаващо фотоволтаични централи. Не без нашите упорити настоявания, режимът на ползване на възобновяемата енергия се промени и сега предприятията могат да ползват собственото си производство на електроенергия за собствените си производствени нужди. Това разбира се са разходи, инвестиции, привличане на външна експертиза и прочее, не е нещо „лесно и елементарно“, но у нас се създаде устойчива тенденция, която е от голяма помощ за предприятията, които не са енергоинтензивни.

Търговската сделка между Вашингтон и Брюксел - добра ли е за ЕС или съюзът отново е от страната на губещите? Сега, когато има по-голяма яснота за митата на САЩ спрямо ЕС, какви са очакваните ефекти за европейските и в частност за българските производители?

В обсъждането на търговската сделка със САЩ има огромна доза политически спекулации. Сделка има тогава, когато и двете страни са съгласни. Ясно е, че Президентът Тръмп е оценил Европейския съюз като конкурент – в крайна сметка, европейският пазар е най-големият и най-скъпият. Няма как да очакваме, че лидерът на най-голямата икономика в света ще подцени такъв конкурент. Ясно е, че за едни производства, въведените мита са крайно неприятни. За други производства, митата не са толкова важни и ще бъдат платени от американските потребители.

Чудесен пример са произвежданите в Дания лекарства за диабет. За сега, те нямат заместители и са много търсени в САЩ. С каквито и мита да бъдат обложени, те пак ще се изнасят за Съединените щати и болните ще плащат политиката на Тръмп в буквалния смисъл на думата.

Стана вече клише и баналност да се обяснява, че прекият износ от България за САЩ е относително малък, но ние очакваме евентуални неприятни изненади от големия износ, който се осъществява от държави като Германия на първо място и където българските производители имат забележимо участие по веригите за доставки.

В крайна сметка, не е толкова важно дали сме доволни или не – такава е реалността и ние трябва да се адаптираме към нея. По-важното е, че едва ли можем да смятаме, че „драмата“ около митата е приключила. Тя търпи развитие и няма никаква гаранция, че това развитие ще е в положителна посока.

Разбира се, с агресивната си митническа политика, която между другото е в пълен разрез с всякакви правила и разбирания за свободна търговия, Президентът Тръмп даде мощен импулс на стремежа на ЕС като цяло и отделно на страните – членки, да търсят нови пазари и нови партньори. За броени дни, станахме свидетели на интензивни контакти със страни като Бразилия, Австралия, с азиатските страни. Митническата политика на Президента Тръмп се оказва проблем и за американската отбранителна промишленост, но нека не нагазваме и в тази тема.

Какви ефекти очаквате за българската промишленост от приемането на еврото? Когато става въпрос за трудности в подготовката, обикновено говорим за търговията на дребно, но промишлените предприятия срещат ли някакви предизвикателства в този процес?

Предприятията в България са забележително единодушни по въпроса за приемането на еврото. Те са категорично за приемането му и очакват единствено ползи от него. Дори само средствата, които ще се спестят или спечелят – както предпочитате, от спирането на превалутирането са едно много сериозно основание да се подкрепи приемането на еврото.

Всъщност, излишно е да обяснявам точно пред читателите на издание като „Капитал“, какви са ползите от приемането на еврото, особено ползите за индустрията. Те са наясно с тях не по-малко от мен самия. По-важното е да се отбележи огромното общо съгласие по въпроса за приемането на еврото в българската индустрия като цяло. Дори хора, които в момента симпатизират на Русия по емоционални, исторически, семейни или лични бизнес причини, са единодушни, че приемането на еврото е акт с изцяло положителен характер за промишлеността и за производителите.

Разбира се, нямам никакво намерение да правя тук дисекция на страховете на противниците на въвеждането на еврото, но мога само да им съобщя, че производителите и в промишлеността и в селското стопанство са „за“ приемането на еврото. Нещо повече, нашите социални партньори – синдикатите, също са категорично „за“ приемането на еврото и ние работим заедно и координирано в негова подкрепа.

В каква посока предимно са насочени инвестициите на българските предприятия в момента - към разширяване на производствата, R&D, създаване на нови продукти, автоматизация, енергийна ефективност или друго?

Инвестирането в българските предприятия е достатъчно разнопосочно, за да може да се откроят някакви ярки тенденции в него в рамките на едно интервю. Статистиката би могла да ни каже, каква е динамиката в дълготрайни материални активи и горе-долу, каква е динамиката на инвестициите като цяло, но това са пределно общи неща.

Иначе, стана дума за това, че предприятията все повече инвестират в собствени енергийни източници. Това са действия, предизвикани от „неволята“, позната ни от известната народна приказка. В нея неволята оправила колата на двамата братя, а в промишлеността пак неволята идва да ни накара да търсим алтернативни решения в условията на безобразни цени на електроенергията за промишлеността.

Собственото производство, по естествен начин в редица случаи предизвиква инвестиции в средства за съхраняване на енергия, но несъмнено инвестициите в производство на електроенергия са доста по-големи.

Инвестициите в енергийна ефективност вървят ръка за ръка със собственото производство и съхраняването на електроенергия, но те не могат да решат проблемите на повечето от предприятията. Те са необходими за подобряване на положението им, но това е възможно до определена степен. Отделен въпрос е, че да се говори за енергийна ефективност на енергоинтензивни предприятия граничи с цинизъм.

Някои политици, които не стават дори и за що-годе адекватни популисти, обичат да повтарят – „ами като са Ви високи цените на тока, Вие пък станете по-енергоефективни“. При нас в АИКБ също членуват енергоинтензивни предприятия, примерно такива в които има индукционни пещи и съм длъжен да напомня, че каквото и да правим, температурата на топене на стоманата, на стъклената стопилка или не дай си Боже – на волфрама и осмия от нажежаемата жичка си е една и съща. Има предел на енергийната ефективност, който не може да се прескочи…

Инвестициите в автоматизация следват по логичен начин повишаването на цената на ниско квалифицирания труд. Преди, предприемачите спестяваха от разходите за автоматика, за сметка на създаване на нискоквалифицирани работни места. Сега с рязкото повишаване на минималната работна заплата, инвестициите в автоматизация придобиват една „нова – стара“ актуалност.

Тук е мястото да се подчертае, че въпреки уверенията на синдикатите, след започналия „галоп“ на МРЗ, има вече загуба на ниско квалифицирани работни места. Тази загуба все още остава до някъде скрита, защото на фона на общия голям дефицит на работна сила, хората които губят работните си места поради някакви мерки на работодателите (автоматизация или създаване на по-стегната организация на работата) все още могат да си намерят нова работа сравнително лесно. Безработицата падна до нов исторически минимум и това тушира ефекта от рязкото повишаване на минималната работна заплата, но това не значи, че не е започнало оптимизиране на работните места в предприятията.

Несъмнено има отрасли, където има непрекъсната R&D дейност, примерно във фармацията и в козметична индустрия, пак със сигурност в различните отрасли се въвеждат нови продукти. Създават се и нови предприятия, но не мисля, че можем да твърдим, че у нас има бум на иновациите.

Как оценявате интереса на чуждите инвеститори към България? Има ли нови проекти, има ли оттегляне на компании от българския пазар? Кои са най-важните стъпки, които страната трябва да предприеме, за да стане по-привлекателна за инвеститорите?

Интерес към България винаги е имало, но това не означава, че се осъществяват всички инвестиционни намерения, за които са правени проучвания в България. Напротив, в редица случаи са пропадали инвестиционни проекти у нас. В едни региони – поради драстичен недостиг на човешки ресурси, в цялата страна – поради причини като висока цена на електроенергията, а също така и поради липса на свързаност с електроразпределителната мрежа и с водоснабдителната и канализационната инфраструктура. Сроковете за свързване с инженерната инфраструктура продължават да са много дълги и тук вината на администрацията е основна.

Оттеглянето на компании от българския пазар няма епидемичен характер, пък и в крайна сметка идват и нови. Тук въпросът е в преценката на компанията на конкурентните предимства на различните локации за предприятията. Губили сме предприятия, които са отишли в Румъния, има и обратни случаи на предприятия, които са се прехвърлили в България по свои съображения.

Не мисля, че повишаването на средната работна заплата е проблем – това е обективен процес, който протича в цялата икономика. При сегашната си тенденция, повишаването на средната заплата е много приятен индикатор. Несъмнено проблем обаче е повишаването на минималната работна заплата, което е неадекватно и не се подчинява на икономическата логика.

Има един частен случай, в който при избора на местоположение, чуждестранни инвеститори отиват в Сърбия или в Турция, за да избегнат някои европейски регулации. Не съм сигурен, че трябва да съжаляваме много за такива потенциални инвеститори, но има такива случаи. Разбира се, това са изключения но не можем да ги подминем. Много по-тревожни са тези откази от инвестиционни проекти в България, които се дължат на обща незадоволителна оценка на състоянието на бизнес средата. Тук има все още много проблеми за разрешаване и изобщо няма изгледи диалогът ни с администрацията дори да е наближил до приключване.

Ръстът на минималната и на средната работна заплата е на пръв поглед положителна тенденция от гледна точка на работниците, но устойчив ли е той при положение, че производителността изостава? 

Ръстът на минималната работна заплата (МРЗ) изпреварва много ръста на производителността на труда много отдавна. Всъщност, никога никой не е взимал пред вид производителността при определянето на минималната работна заплата. Спомняте си вероятно, че преди злополучния 01 февруари 2023 година, когато Народното събрание гласува допълнение на Кодекса на труда, с което минималната работна заплата започна да се определя автоматично по определена формула, минималната работна заплата се определяше административно от Министерския съвет.

Този начин на определяне беше критикуван години наред, но приемането на фиксирана формула за автоматично изчисляване показа, че винаги може да се намери и (много) по-лош начин. Докато административното определяне все пак предвиждаше някакви макар и формални, ритуални консултации на правителството със социалните партньори, в това число и с работодателските организации, сега всичко е оставено на една формула от типа y = k.x, където k = 0,5, а x е равно на средната работна заплата. Формулата, че минималната работна заплата е равна на половината от средната работна заплата за страната е и примитивна и произволна, но като всичко „временно“ в нашата държава има сериозни изгледи да оцелее достатъчно дълго.

Така или иначе, при административното определяне на МРЗ нямаше и намек, за отчитане на динамиката на производителността. При сегашното положение с формулата пък няма абсолютно никаква дискусия, просто се взимат едни статистически данни и от брутната средна месечна заплата за страната, получаваме „нетната“, тоест основната минимална работна заплата.

Тук може би трябва да обърна внимание на едно интересно обстоятелство. Работодателските организации винаги са искали минималната работна заплата да се определя чрез някаква форма на колективни преговори. Нещо повече, те винаги са били съгласни да има точен механизъм за тези преговори. Точно по тази причина, в България Конвенцията на МОТ (Международната организация по труда) за минималната работна заплата – Конвенция 131 е ратифицирана по предложение на работодателските организации. В световен мащаб практиката е точно обратната – за ратификацията й настояват обикновено синдикатите, но у нас е обратно.

Работодателите поискаха ратификацията на 131-ва конвенция, като отрицание на тогавашния административен начин на определяне на МРЗ. Особеното и много ценно в Конвенция 131 е фактът, че между изрично посочените фактори, които трябва да се отчитат при определяне на минималната работна заплата, независимо с каква точно процедура, е посочена производителността. В този смисъл и административният начин на определяне на МРЗ и формулата, са в реално противоречие с Конвенция 131, а тя все пак има „примат“ над националното законодателство.

Ръстът на минималната работна заплата не е съобразен с динамиката на производителността. (Нарочно не казвам „производителността на труда“, защото производителността в икономиката не зависи само от старанието, квалификация и добрата воля на трудещите се в предприятията. Тя зависи и от други фактори, които са много важни, но просто не е мястото да обсъждаме и тях тук, но тя зависи и от работодателите, а също така и от държавата). Ръстът на МРЗ е непропорционален и като цяло – вреден за икономиката.

Доколко нарастването на разходите за труд е проблем за предприятията и какво може да се направи, за да се балансират интересите на бизнеса и работниците?

Истината е, че минималната работна заплата е единственият параметър в икономиката, който се намира под прекия контрол на държавата. Синдикатите, вярвайки на собствената си агитация смятат, че като се повишава МРЗ, се дава тласък на всички заплати нагоре. Това не е така, ефектите са съвсем други. Ако трябва да се каже само с една дума –  повишавайки МРЗ се подлагат на натиск тези не толкова високо платени категории работници, които все пак са по-квалифицирани и получават по-високо възнаграждение от минималната заплата.

Със сегашните великански скокове, минималната работна заплата прескача цели етажи в йерархията на възнагражденията и изведнъж настъпва някаква абсурдна уравниловка. Ще кажете – ами вдигнете им заплатите. Вдигането на заплатите е процедура, която е специфична за всяко предприятие по отделно – в едни може, в други не може, а в трети просто ще доведе до фалит. На синдикатите им е лесно – „не ни трябва бизнес, който не може да плаща по-високи заплати“. Добре, но тогава да изоставят лицемерието, че са загрижени за малкия бизнес. А трябва,     защото той създава най-много работни места в страната.

Впрочем, свидетели сме на постоянен ръст на средната работна заплата, който е резултат от реалните процеси в предприятията, а не от вдъхновението на експертите в Министерския съвет или на простите аритметични упражнения, които се използват в момента за определяне на МРЗ. Тук рухва митът за скъперничеството и алчността на работодателите – навсякъде, където е възможно, работодателите използват работната заплата като основен инструмент за мотивация на работниците. Не случайно в злополучната формула, МРЗ е привързана към средната работна заплата – очакването и на синдикатите и на популистите в Парламента, които със забележително единодушие я гласуваха е, че средната работна заплата ще продължи да расте.

Ние много се радваме на ръста на средната работна заплата, но никак не се възхищаваме на ръста на МРЗ. Преди малко, стана дума за „смачкването“ по долните етажи на йерархията на възнагражденията. Не по-малко вредно е безконтролното увеличаване на МРЗ и за мотивацията на ниско квалифицираните да повишават образованието си и квалификационното си равнище. И наистина, при такива темпове на растеж на МРЗ, човек се пита – за какво да се напъват, да учат и да се квалифицират. Увеличението ще ги догони и ще ги изпревари по пътя, докато залягат над знанията и уменията …

Какви са прогнозите Ви за следващата година - за българското производство, износа и икономиката като цяло?

Знаем, че животът е това което става докато си правим други планове, но е ясно, че до голяма степен икономиката ще се развива под знака на събития с глобално значение. Ще бъде ли постигнат мир в Украйна? Как ще се развият отношенията между САЩ и ЕС и връзките в триъгълника САЩ – ЕС – Китай? Ще бъде ли преосмислена климатичната политика – не в посока на пълен отказ от нея, но с преосмисляне на редица срокове и поставени цели за декарбонизация? Как ще се развие динамиката на доставките на енергоносители в глобален план и по отношение на европейските пазари на енергоносители, в частност на въглеводороди? Ще ни „изненада“ ли Африка с нова миграционна вълна, на фона на ставащото в Сахел и не само там?

Виждате, че по-горе са зададени само няколко от редица въпроси с фундаментално отражение върху състоянието на глобалната, а от там и на националните икономики. Много от тези въпроси са извън сферата, където нещата зависят пряко от индустриите и индустриалците. Ние сме в огромна степен заложници на глобалната политика, на геополитиката и на геоикономиката, като напълно в села е казаното от вече покойния социолог Улрих Бек: „Живеем във време на серийно произвеждана несигурност“.

Ние нямаме друг изход, освен да се опитваме да минимизираме възникващите рискове и в някаква степен да се адаптираме към постоянно променящите се условия. Примерно, по-горе ние не говорихме за въздействието на изкуствения интелект, но с неговото развитие Четвъртата индустриална революция не спира, а се ускорява. Знаем какви катаклизми съпътстват Първата индустриална революция – революцията на парната машина. Знаем и това, че Втората и Третата индустриални революции (съответно въвеждането на електричеството в промишлеността и появата на персоналните компютри), не доведоха до тежки социални катаклизми, поне пряко.

Но никой не може да даде гаранция, какви ефекти могат да възникнат около еволюцията на AI, която може да ескалира и в неочаквана посока, да доведе до изчезване на професии, за които не сме предполагали, да наложи бизнес модели, които да са съвършено нови и така нататък.

Затова трябва да сме много чувствителни към промените, да се променяме самите ние като индустрии, като бизнес модели, като търсене на пазарни алтернативи. Последното всъщност е много трудно и това е „бремето на предприемача“, ако перифразираме прочутата реплика на Ръдиард Киплинг.