Не е трудно да се досетим защо отначало трамваят е недолюбван и скрибуца по улиците почти празен – населението се плаши от новото возило, което като че ли иска да прегази хората по улиците. И как да не си го мислят, като още в първите дни няколко вагона дерайлирали. А на третия ден на бул. „Мария Луиза” един стражар станал жертва, като се втурнал да спаси изпод колелата дете. Жените не искали и да чуят за новотията, във вагоните се качвали само мъже. Имало първа и втора класа, като първата се радвала на плюшени възглавници, а втората се задоволявала с дървени пейки. През лятото трамваят имал открити вагони и там можело да се пуши. Служителите на новия транспорт се радвали на красиви униформи и фуражки, а кондукторите обикаляли по специална пътека с кожена чанта на рамо и мънички клещи в ръцете. Максималната допустима скорост била 15 км в час, но първите мотриси се движели много бавно, защото нямало спирки и пътниците слизали „по желание”, като давали знак на ватмана да спре. Новият транспорт идва с новата 1901 г. и от един разказ на Иван Вазов научаваме, че едва след една седмица София вече е луднала по трамвая.(Както и джебчиите, между впрочем!) Той също се поразходил до гарата ей тъй, да види как е. Хората се качвали не от нужда, а да се повозят, да се почувстват част от прогреса. Канят „на трамвай” дори гостите си от провинцията, за да се изфукат с нововъведението. По същия начин година преди това шопите от селата водели в столицата цялото си домочадие, за да погледат електрическите стълбове и лампи по улицата с изумление и респект: брееее, какво чудо, не ще ни газ, ни кибрит!
Пръв от трамвайното депо край Лъвов мост излязал вагон № 13, натоварен с духовниците по церемонията по освещаването на столичната новост. Този вагон вървял по “Граф Игнатиев” и маршрутът му свършвал при ул. “Патриарх Евтимий”. По тогавашните мерки за разстояние се смятало, че стига чааак... до покрайнините на столицата. До курортното селце Княжево трамвайна линия била отворена няколко месеца по-късно и била най-дългата – пресичала с километри пустото поле. Лятно време по тази линия се движели любимите на излетниците “открити вагони”, наричали ги каруци. Скоро първата класа изчезнала, защото се оказало, че на българина му се свидят тези пет стотинки разлика (в първа класа билетът е 15 стотинки, а във втора – 10) и вагоните пътуват празни. Ама за онова време пет стотинки са си много пари – с тях можеш да купиш кебапче или чаша бира.
Трамвайните спирки се появяват едва през 1927 г. А жените дълго време биват държани далеч от тази професия. Едва по време на Първата световна война, поради липса на мъже, общината кандисва да покани и жени за кондукторки. При това поставя условия: „ако се появяват честни и трудолюбиви жени... общината ще ги назначи”. Честни и трудолюбиви жени имало много, ама мъжете им не ги пускали на такава работа, че в трамвая някой чужд мъж може уж „без да иска” да опипа кондукторката, докато мотрисата завива... Това е времето, когато вестникарската новина, че в Германия жени стрижат и бръснат мъже ужасява българката, а фактът, че в Париж има жена коминочистач им се вижда лоша измислица. Според спомените на Петър Мирчев първата кондукторка била бивша циркаджийка и фуражката падала непрекъснато от косите й, стегнати в кок. Затова пък имала бойко държание и безцеремонно гонела тези, които не искали да си платят билета си или имат фриволно държание. Постепенно в тази професия жените взели да надделяват. Чак в 1941 г. биват официално организирани курсове за жени ватманки, но все още малко дами се престрашават да кандидатстват.
Няма да е честно, ако не споменем, че преди трамвая в София съществува т.н. конски омнибус: кола, дърпана от конски впряг. В него имало места за 10-12 души и според наредбите трябвало да е остъклен и чист, а обслужването – любезно. Имало дори „жалобна книга” за тези, които се натъкват на някаква нередност. Никой нямал право да протестира, че омнибусът е твърде бавен (до 8 км в час) и че твърде често спира поради мераклии отвън да се качат. С омнибуса софиянци се придвижвали до селцата в подножието на Витоша – Княжево (Бали Ефенди), Лозенец (Курубаглар), Банкя, Горна баня (Юкара баня). В един такъв омнибус са се запознали изглежда чаровната Евгения Марс и писателя Иван Вазов, на път за курортното селище Горна баня. По това време то е любимо на софиянци за екскурзия или за окъпване в минералната баня, собственост на Асадур Банаджията.
Първият омнибус бил известен като „Шишковия”, защото бил собственост на Димитър Шишков. Георги Каназирски-Верин в спомените си разказва не без хумор как бай Димче, кочияш и кондуктор едновременно, размахвал звънеца и подканял минувачите: „Хайде, трамвайо че тръгне! Кой че иде на Бали Ефенди, да се качува! Хайде за Бали Ефенди! Хайде за Юкара баня!” Билетът за отиване и връщане струвал 5 лв. Първата спирка на омнибуса била близо до днешната Съдебна палата, на Гурговския площад.
Дълго време след появата на трамвая в столицата, продължили да се радват на внимание и файтоните, и т.н. еврейски брички, които според Каназирски представляват „ красиви талиги, снабдени с красиви фенери, със стъпала за качване, покрити с мушама, а някои с кожа, нашарени и с пискюли, а отвътре капитонирани с плат, украсени с малки огледалца”. С еврейски брички често пъти се ходело и по-надалеч – до Лом или до Дупница и Кюстендил. С появата на автомобилите цялата тази красота завинаги се приютила само в спомените.