Пътят на Димитър Талев

Българската литература е имала огромна нужда от такъв писа­тел, художник с мисия и ясна програ­ма какво трябва да създаде в своето творческо развитие.

Днес може би звучи помпозно за­ръката на неговия приятел от студентските години във Виена, Мануш Стефанов: „Ти трябва да напишеш нещо за Македония”, но факт е, че Талев осъществява тази заръка-обет, при то­ва последователно, убедително, с ряд­ко постоянство и вдъхновение.

Малцина са писателите, определи­ли ясно и категорично темите и проб­лемите, които ще разработват цял жи­вот. Димитър Талев е един от тях. За него историята, съдбата на Македо­ния, е не просто карма и кръст, но и съкрално призвание, което той след­ва със синовен трепет.

В началото е легендата „Трескавец”(1927) и  трилогията „Усилни години” (1928 – 1930), с обаятелните герои Смилев и Виларов, писана, докато е на работа във вестник „Македония” – амбициозно и твърде успешно начинание, като се има предвид възрастта и опитът му.

И си мисля, че и днес тя намира своите читатели, обичащи красотите на македонската природа и бит, стълкновенията между двете крила във ВМРО, смелите и монолитни характери на Петър Смилев , Борис Виларов и Камен Трайков, чистата интимна сага на Смилев и Генчето, подготовката и избухването в Горенци на Илинденското въстание, оставило в съзнанието ни незабравими и трайни спомени...

Следва  ангажираната му публицистика в „Македония” и „Зора” ( тя ще продължи с прекъсване до 1966 г. с късни публикации в „Септември”, „Вечерни новини”, „Култура”, „Работническо дело”, „Славяни”,  „Литературен фронт”),  която  е подготовката за голямото му дело, за кла­сическото му Четверокнижие (1944-1966).

Успях да прочета Талевите публикации в „Македония” през 1927  - 1934 г. и в „Зора”, където между 1938 и 1944 г. завежда литературната страница. Оказва се, че е бил много добър вестникар, че си е вършил отлично работата, като не случайно и двамата му шефове – Иван Михайлов и Данаил Крапчев, са били доволни от дейността му.

В „Македония” публикува актуални материали, посветени на положението на поробените българи в сръбска  Македония („Нужна е бърза помощ”, 1929, „Мрачна перспектива”, 1929), на междуособиците и разцепленията във ВМРО – между т.н. федералисти и автономисти („Отцепничеството в народните освободителни борби”, 1929), отгласи на важни годишнини („Хиляда години от епохата на цар Симеон”, 1929, „Освобожденишето на България”, 1929, „Васил Левски”, 1929), изразява своето отношение към победителите в Първата световна война („Новият болник на Балканите”, 1930, „Пак те”, 1932, „Мир и миротворци”, 1932), към България ( „ВМРО и България”, 1930) , родната интелигенция („Особено днес”, 1932) , гафовете на българското правителство („Една тежка задача”, 1930, „И ние зорко бдим”, 1930), проблемите на българския национализъм („Българският национализъм”, 1930), печата откъси от трилогията си „Усилни години”, театрални и филмови отзиви („Албена”, 1929, „Боряна”, 1932, „Киното”, 1929).

Той бди да няма никаква промяна в ревизионистичната политика на страната ни  към Югославия („Македония и външната политика на България”, 1930, „Отдавна е време”, 1930 „Недоволство и отрицание”, 1930, „Белград и новото българско правителство”, 1931), а драмата на победена Германия, родила прословутото му германофилство, проличава най – силно в „Мъченичеството на един народ”(1932) и в първата му повест „Черният крайцер” (1934).

Димитър Талев публикува  интересни разкази „Тримата другари”(1930), „Вълшебната флейта”(1932) с патриотично – битова тематика и мемоари „Йордан Гюрков”(1931), „1914 – 1918”(1934), лапидарни очерци „Зима в гората”(1933) и великолепни анималистични шедьоври като „Вечният закон”(1933), доказвайки, че като класа не отстъпва на Елин Пелин и Емилиян Станев.

Той пише упорито и продължително (от чисто утилитарни подбуди) и поредица от ярки, прочувствени и стойностни разкази с отчетливо изразена антисръбска насоченост – от „Лятна вечер” (1928) и „Крилатият войвода”( 1928) до „Вземи ме, Господи...”( 1931) и „Моят палач вървеше по стъпките ми” (1934), с които се явява родоначалник на нов раздел в  литературата ни , която бихме определили като квазинационално – патриотична в условията на народностна покруса след Първата световна война.

В „Македония” Талев  застъпва тезата на Иван Михайлов за свободна и независима Македония, малко по късно, в „Зора” той вече ще се изяви като сторонник на  обединението на Македония със старото българско царство.

Ще публикува откъси от „Усилни години” и „Железният светилник”, интересни разкази на битова основа ( „Пожар”, 1943) ,  екзистенциална ( „Евелин”, 1942, „Без заглавие”, 1943, „Съвест”, 1943, „Една минута повече”, 1943) и библейска  („Приказка за щастието”, 1941, „Синът на дърводелеца”, 1941, „Витлеемските овчари”, 1943) , пътеписи  - за Германия („Германия”, 1941) и Добруджа („По Добруджа”, 1943), размишления за държавния ръководител Борис III  по повод смъртта му на 28 август 1943 г. („Той ни води смело”, 1943, „Народ и цар”, 1943), анализи и оценки за индиферентостта на българската интелигенция  („Политика и безразличие”, 1943, „ В тия времена”, 1943, „Към пълно изцеление”, 1943).

Той продължава да се интересува от проблема за националното единство и обединение ( „Примерът на достойните”, 1943, „”Границите на България”, 1943), не забравя Сърбия и Югославия ( „Омраза и ... любов”, 1941), вълнува се от съдбата и бъдещето на България под знамето на българския национализъм ( „Отровени люде”, 1942, „Към пълно изцеление”, 1943), припомня примера на великите си предшественици по перо Йовков и Ботев (“Йордан Йовков”, 1941, „Христо Ботьов”, 1943) и по борба за национално освобождение ( „Първият изстрел”, 1942), а и редовно публикува политологически анализи по актуалната обществена обстановка, стоейки твърдо на страната на Германия и нейния фюрер, на които дължим обединението си и воювайки непрестанно с перо с противниците й Англия, САЩ и СССР ( „Водачите напред!”, 1943, „Кое вярваме и кое не вярваме”, 1943, „Вярата е щит”, 1943).

В „Към пълно изцеление” и „Полезни изводи”, 1943 Димитър Талев е вече завършен апологет на официалния режим, той изцяло  защитава каузата му и съвсем логично е подложен на преследване от комунистическите властници след 9 септември 1944 г. Сега дори смятам, че новите управници са били доста снизходителни към него, тъй като със своите статии в „Зора”, дори когато са печатани на четвърта страница, където се е редувал с все по – рядко появяващия се Симеон Радев,  е формирал общественото мнение у нас и за тях спокойно е можел да получи куршум в тила.

Съдбата обаче се оказва милостива към Димитър Талев и след програмната му статия в „Пиринско дело” от 28 януари 1951 г. операцията по неговото оневиняване се пуска в ход, като за него ходатайства самият Владимир Поптомов…

Затова обаче той трябва да напише и предговор „Към съветските читатели на романа „Железният светилник” (1957) , да хвали вожда на руската революция Ленин (след като е писал дитирамби за Хитлер във „Водачите напред”!, 1943) по повод 90 г. от рождението му в „Неговото име”(1960), да се обяснява „Защо написах романа „Илинден” (1963), да се надява, че „Българският роман ще се развива” (1962), да вярва в качествата на „Историческата проза” (1957), да изкарва Яворов социалист в „П.К.Яворов и Македония” (1958), в „Среща на Димитър Талев с млади писатели”(1961) да  пази следовниците си от „чужди и грешни влияния и насоки” и  да си спомня с умиление за „Пенчо Славейков в родния ми град”(1966) ...

Все в същия дух е пасивното му поведение относно трилогията на своя спасител Йордан Вълчев „Стъпала към небе” през 1954 г. или предпазливият му опит да помогне на Яна Язова да се върне в литературния ни живот  с нейния роман „Левски” през 1960 година...

В   плодоносния  си период (1927 – 1944) Димитър Талев се утвърждава като майстор – разказвач, смятайки разказите за „куюмджийска работа”. Издава поредица от сборници, радващи се на радушен читателски прием – „Златният ключ”(1935), „Старата къща” (1938) и „Завръщане” (1943).

Написва и публикува  също „Великият цар” (1937) - колко­то концептуален исторически сбор­ник, толкова и своеобразен вариант на циклизирано повествование, което ще прерастне в трилогията „Самуил” (1958-1960). Към този класически кор­пус би трябвало да прибавим летопи­са за първия ни възрожденски прос­ветител „Хилендарският монах” (1962), който ако и да разработва иконоборческа хипотеза за произхода и житейските перипетии на Паисий, и без да съдържа блясъка и съвършенс­твото на Четверокнижието, е необхо­димо допълнение към хармоничното и обемно писателско дело.

В този аспект смятам, че е необхо­дима  реабилитацията на камерно-семейния роман „На  завой” (1940), до­толкова, доколкото чрез съдбата на Крум Кошеров и Бойка Въжарова, Талев размишлява за възможния път за реформиране на социума и без която книга не бихме си обяснили адекватно феномена „Гласовете ви чувам” (1966),  на пренебрегваните му исторически повести „Кипровец въстана” (1953) и „Братята от Струга” (1962), две скромни елегии на безкористния патриотизъм, както  и на историческите  очерци – „Гоце Делчев”(1942) и  „Град Прилеп. Борби за род и свобода”(1943).

Към групата на забравените  негови творби трябва да прибавим и двете му изящни повести - „Два милиона” (1947), в която съдбата на съпрузите Гончеви подсказва появата на екзистенциализма в нашата литература и „Последното пътуване”(1947) – софийски вариант на „Гераците” с изключителния образ на баба Сия Караненова...

Четверокнижието на Димитър Талев е сред най-знаменателните дости­жения на българската художествена словесност. Не говоря само за уникалния й об­хват и мащаб, за грандиозния замисъл и осъществяването на пътя на българ­ските македонци към тяхната Голго­та - от независимата църква, през просветното възмогване до възторга и покрусата на Илинден и братоубийствата в навечерието на младотурския преврат.

Говоря не само за проникновеното разкрива­не на двете гранични епохи – „патри­архалната и национално-възрожденската с присъщите за всяка от тях ценности - се­мейството и нацията, за­редени с конфликти”, експонирани с „тържествен и сериозен тон, който напълно отговаря на самосъзнанието на възрожденския човек” (Симеон Янев), но и за лансирането на плодот­ворната концепция за борбата за на­ционални правдини „като част от бо­жията правда” и за „изграждането на епическия човек, със съзнание за ми­сия в неепически, съвременен”, при което героите с епическо светоусеща­не се сблъскват с изискванията на но­вата епоха, епоха на ненавист, разломяване и противоборство в общество­то; време, в което всяка личност за­щитава своята истина и представа за собствено щастие и просперитет.

Държа да посоча, че за мен Талев е последовател на Вазов преди всичко в непоколебимото отстояване на на­ционалната кауза (в първите три час­ти на епоса най-отчетливо), в трево­гата за перспективното развитие на обществото, люляно от катаклизми и драматични протуберанси, в желани­ето си да създаде сага - книга за бъл­гарския народ.

В тези си търсения Димитър Талев се съобразява с усилията на Антон Страшимиров (дилогията „Роби”, от 1930 е силен конкурентен дразнител спрямо паралелно печатаната епопея „Усилни години” включително и със съпостав­ката на образите на Дъмбев и Виларов) и на П. К. Яворов (биографични­ят му роман '”Гоце Делчев”, 1904, е ос­новата, върху която Димитър Талев гради значителна част от масива както на биографичния си очерк от 1942 г., така и  на „Илинден”, 1953).

Дистанцията на времето налага обективен, точен и честен поглед към постигнатото от първомайстора на българския епичен роман. Димитър Талев,след Симеон Радев възкресява и еманципира тъм­ните и забравени години на македонското Възраждане (борба за самосто­ятелна църква и училище, за равни права на жените, за издигането на ро­лята и значението на учителите и за­наятчиите, за зараждането на крупния търговски капитал в лицето на Брашнаров и Баболев), вкарвайки ги в об­ръщение в общобългарската литера­тура.

При него борческите усилия вър­вят в унисон с разрушаването на сред­новековните догми и стереотипи, в междуличностните и обществените отношения, подчинени обаче на висо­ките критерии на извечните и прове­рени във времето нравствени норми, а апотеозът на съвместните народни амбиции триумфира и се погребва в огньовете на Илинденската трагедия, описана със силата и пластичната яр­кост на Захари Стояновата докумен­тална почтеност като разтърсваща кървава преживелица, като напън за свобода, умрял преждевременно в окопите на преодолелите страха си жители на малките градчета и села.

Необходимо е и сравнението меж­ду двете Талеви саги - не само за да се подчертае огромната творческа воля и амбиция на писателя (повторно на­писване на епос в българската лите­ратура преди него осъществява само Димитър Димов, ако, разбира се, при­емем, че незавършеният „Роман без заглавие” - 1943, е първообразът на „Тютюн” - 1951), но и за да се разкрие еволюцията в мисленето спрямо реа­лизацията на цялостния замисъл, характерна за посветения „фанатик” и „екзалтирания ентусиаст” (Т. Жечев).

Не смятам, че превратът на 9 сеп­тември 1944 г. или пък марксистката естетика са променили чувствително възгледите и идеите му, въпреки задължителните за 50-те години концесии на конюнкту­рата (най-осезаемо се чувстват при съпоставка  с „Преспанските камбани”, 1954  в „Илинден”, ахилесовата пета на епопеята, плащаща дан на еуфорията по половинвековните юбилейни чествания на въстанието).

По-скоро става дума за трезва пре­оценка на младежките тези, на схеми­те от времето, когато Талев е член на редколегията, главен редактор и директор на в-к „Македония” (1927-1934), а след това сътрудник и редак­тор на в-к „Зора” (1938-1944), когато темата Македония е все още незараснала рана в съзнанието на българско­то общество, но и която тогава (30-те - 40-те години на миналия век ) изживява своя фата­лен и кървав залез (апотеозът е маркиран в „Град Прилеп. Борби за род и свобода”), завършил с изтег­лянето на българските войски от „но­воосвободените земи” след 9 сеп­тември 1944 г., а след това реанимирал в творчеството на писатели от ранга на Димитър Талев, намерили един­ственият възможен начин чрез средствата на писаното слово да възстано­вят в чисто духовен план разрушена­та сграда на никога неосъщественото единно и обединено Отечество.

Не бива да забравяме  очакваното от комунистическата власт покайно писмо: „Македонският писател Димитър Талев разобличава Иван Михайловата банда и Колишевци”,  поместено на 28 януари 1951 г. във вестник „Пиринско дело”, в което върху основата на сътрудниците от ДС личи и почеркът на класика, особено в суровата критика на шовиниста и кървавия потисник Тито и на неговите съратници Ранкович и Светозар Вукманович – Темпо.

Същото се отнася и до помощта (не безкористна), която му оказва Георги Караславов за неговата реабилитация,  до приетата от Марко Марчевски през 1948 г. поръчка да напише през 1952 – 53 г. историческата повест „Кипровец въстана”, с която окончателно се връща в литературата ни чрез модела на Вазовия опълченски патриотизъм, оказал се плодоносен и ефективен за него, но не и за  Яна Язова. Част от историята е и прословутия му опус от 27 август 1954 г „Със свободна мисъл и свободно сърце”, в който признава, че (!) „новият живот ме научи на социалистически патриотизъм”.

Преди това обаче е съдействието на органа на Народния съюз „Звено” -  вестник „Изгрев”, където помества за пръв път след преврата от 9.септември 1944 г. разкази в периода 1948 – 1949 г. („Константин философът”, „Ще дойдеш ли?”, „Той и тя”, „Баланс”), както и помощта на Константин Петканов и неговото списание „Балкански преглед”, в което през 1948 г. отпечатва разказа си „Лазарина”.

Така започнатият през 1944 г. (от­печатан в 1952 г.) роман „Железният светилник” (чиито завършени глави се публикуват като отделни разкази с прекъсвания във в-к „Зора” от бр. 7398 до 7540) всъщност маркира в обратна на съвременността перспектива възхо­да на българското национално съзна­ние в Македония, заменен в продъл­женията от горестен размисъл за „пъ­тя на човека и народа” (Симеон Янев), в който „се преплитат хроникално-епическо и романово-психологическо художествено време” и който е всъщ­ност проектирана „широка епическа фреска за националната съдба, през призмата на историята на един род”.

„Отделните романи” (на Султана, на Катерина и Рафе, на Лазар и Ния, на Борис, на Райко Вардарски и др.) вплитат в своето течение съдбите на още десетки хора, които превръщат романовото пано на Талев в богата па­норама от човешки образи, обедине­ни от съпричастността си към едно свещено надлично дело - Отечество­то.” (Светлозар Игов).

А метаморфозите в съдбата на пи­сателя - интерниран в „Богданов дол”, „Куциян”, където е спасен от Йордан Вълчев и „Богданов дол”, а впоследствие канонизиран за соцкласик , ме­родавна литературна фигура, лауреат на Димитровска награда и депутат, просто следват гримасите на времето, в кое­то вождовете (Червенков и  Живков) все пак притежават нужния и адекватен естетически усет, чрез който се лан­сират и употребяват за нуждите на епохата таланти от ранга на Димитър Димов, Емилиян Станев и Димитър Талев, без напълно да осъзнават, че техните саги са очевиден контрапункт на Караславовата канонизирана класика „Обикновени хора” (1952-1975).

Това в най-голяма степен и доста­тъчно фрапиращо е демонстрирано от самия Талев с неговата умишлено на­ложена възрожденско-сказова поетика и естетика в първите три части на епоса - именно като противодействие на шаблоните на соцреализма и като мост към неунищожимите национал­ни копнежи на  патриарха  Иван Вазов.

Изследвачите разглеждат Талевото Четверокнижие като едно цяло, оста­нало незавършено поради безвременната смърт на създателя му. Те употребяват тер­мини с различна степен на ефективност и убедителност – „пано”, „сага”, „фреска”, изпадайки по инерция и в досадна терминологична бъркотия - ту „трилогия”, ту „четирилогия”, забравяйки сякаш писателското напомняне в края на „Илинден” – „но с това за­почва вече разказът за милостивия и четворицата му синове”, ясна индика­ция за края на първата, патриархална трилогия (така типична за 50-те годи­ни) и за началото на втората, модерна национална трилогия, вписваща се ор­ганично към търсенията и постижени­ята на 60-те години, в която отделни­те „романи” от първите три части се абсорбират от дисхармонично-симфоничния роман на Борис Глаушев, разпъ­нат между чувствата си към Ангелика Милонас и Мария Йорданова и разкъсва­щите го демони на междуособиците в Ор­ганизацията (ВМОРО), вещаещи краха на националния идеал…

В тази насока е много ценно свидетелството на детайлно познаващия творчеството му критик Сто­ян Каролев:

„Току що завършил четвъртата книга от поредицата романи („Гласовете ви чувам”), той замисляше петата, с главен герой Борис Глаушев - „Милостивият и неговите четирима сина”. Вече със страшната болест в дробовете си, той чувстваше в гърдите си болка не от нея, а от злощастната съдба на България - по вина на буржоазните управници - по времето около Балканските войни. Предстоеше му да се занимава с този период в замисления роман и той - покрай радостите на творческото въображение, на съзиданието - изпитваше дълбоко страдание на човек и гражданин {„Иде ми - чувал съм го да казва - да викна на някой площад насред София... Но виновниците отдавна ги няма...”). И когато плюеше кръв, блед, съвсем вече отпаднал, стопил се от непрестанни страдания, той пак говореше - с глух, едва доло­вим глас - за България и българската литература”.

Всъщност „Гласовете ви чувам” е реквиемът на национално-обединителната програма на Македонското възраждане, началото на края, в което борбата за освобождение и обединение е заменена от крамолите вътре във ВМОРО, от сблъсъка на позициите на функционери като Бобев и Кибаров и от родоотстъпничеството па сръбски марионетки - изверги като Йосиф от с. Рапа.

Димитър Талев умело и ненатрапчиво лансира дръзки, предизвикателни, но и актуални за 60-те години проблеми за замяната на идеала от амбицията за власт, демагогия, манипу­лация и диктатура, водеща до безогледна, поголовна сегрегация (спрямо сърби и гърци), осъществявана по най-уродлив терористичен начин.

С този си дисидентски дух в кондензиран вид „Гласовете ви чувам” се сродява с излезлия малко по-късно Емилиан Станев шедьовър „Легенда за Сибин, преславския княз” (1968).

Вярно е, че Борис не е така завла­дяващ и монолитен образ като баща си Лазар, че „нему Рафе би бил истин­ски другар” (Т. Жечев), но това е всъщност героят на новото време, все още „въплъщение” на „българската революционно-демократична мисъл” (М. Шишкова), но вече нападната и от бесовете на XX век - национализъм и социализъм, които заплашват да ликвидират патриотичната кауза на по­борниците с книжните схеми на груби, нечестни, алчни и тесногръди ръ­ководители.

Според предположенията ми Борис Глаушев (духовен сродник-събрат на самия Талев) е трябва­ло да се превърне в свидетел-мъченик на погребаните общонационални стремежи, за което сигналите са на ли­це още в „Гласовете ви чувам”, неза­висимо че действието завършва през 1908 г. заключвайки близо век събитийна канава (1833-1908).

И ако „Железният светилник” е открита манифестация на живото българско самосъзнание, противопоставящо се и на пагубната антибългарска кампания в Пиринска Македония от 1948 г., то първата част от втората Талева трилогия фиксира началото на провала на великата възрожденска национално-обединителна кауза.

Още в „Илинден” се чувства изтъняването на връзките със свободна, Горна Бълга­рия и търсенето на самобитен път за постигане на освобождението, а в „Гласовете ви чувам” идеалът за сво­бода и единение е погълнат от конф­ликтите вътре в окръжното ръководс­тво на Организацията, рефлектиращи и в родната, измислено-обобщена Преспа.

Тези конфликти се пренасят и „в низи­ните, раждащи не само родоотстъпници като Йосиф от Рапа и Катърката, но и политика на безогледен терор не толкова и само срещу турските поро­бители, колкото срещу гръцките вра­гове и предизвикалите атентатите и убийствата в гр. О. В огъня на тези кървави междуетнически вражди за­гива и голямата любов на Борис - Ангелика.

В „Гласовете ви чувам” Димитър Талев нагазва в дълбоките води на жестоките и неразрешими балкански катаклизми, а мечтата му за „морално съвършенство, физическа красота и жизнеустойчивост” (М. Шишкова) отстъпва пред борбата за власт и предпоставеното направляване на обществените процеси.

Точно заради това му е нужна дванадесетгодишна пауза между двете трилогии, запълнена с упоритата ра­бота по тритомника „Самуил”, в който централно място заема „интерпре­тацията на съвременната проблематика с предистория и предпоставки в да­лечното минало: за деформиращата роля на всяка, заслепена, фанатична отдаденост на една идея, за невъзможността да се постигнат благородни це­ли с антихуманни средства”, тъй както „социалният реформизъм” е несъв­местим с „жестокостта и безцеремонното заличаване на уникалния човешки живот” (М. Шишкова).

Имайки опита на „Самуил” с другата му голяма тема за отношението на обикновения човек към неговата държава и на просветителския патос и нравствено извисяване на „Хилендарският монах”, с „Гласовете ви чувам” Димитър Талев се опитва да довърши дебатът, започнат в „На завой”, преминавайки от частно-семейните рамки към широките контури на националната орис, на уникалната с трагичните си измерения и последици съдба на македон­ските българи, която в „Гласовете ви чувам” отмерва първите тревожни колизии на наближаващата с балкански­те войни буря, сложила завинаги край на „усилните години” за наше родно, национално обединение и проспери­тет.

Димитър Талев регистрира началото на трагедията, болестта и каверзните въпроси, които е трябвало да осмисли и разреши в следващите части на втората трилогия, сломяват иначе устойчивия му дух и той напуска този свят, без да успее да довърши капи­талното си дело.

Въпреки това, дори и в този си вид (като sagа non finitо) четверокнижието си остава първата в литературата ни семейна фреска, „възведена до епична хроника на обществения жи­вот” (М. Шишкова) - Преди „Път” (1945-1955) на Ст. Ц. Даскалов и „Тютюн” (1951) на Димитър Димов, ако приемем за начална година на публи­кацията й като разкази-глави от роман 1944 година, първа не само по време проява, но и като мащаб и качество на реализацията си.

Именно в тази му целеустременост и всеотдайност, с които осъществява своя художествен подвиг, се крие не толкова „загадката на Димитър Талев” (Тончо Жечев), колкото неговият све­тъл пример и път , оставил трайна следа и истинска възрожденска искра в съзна­нието на поколения литератори и обикновени читатели у нас и в чуж­бина.

Литература:

Симеон Янев - „Литература 11 клас”, С., Просвета, 1993 г., раздел „Българската проза след Втората световна война”, стр. 91-100.

Тончо Жечев – „Загадката на Димитър Талев, в „Очерци за български писатели”, част 3, С., БП, 1970, стр. 183-200.

Светлозар Игов – „Кратка история на бъл­гарската литература”, С., Просвета, 1996, стр. 504-506.

„Речник по нова българска литература 1878-1992”, С., „Хемус”, 1994, статия „Дими­тър Талев”, автор Магдалена Шишкова, стр. 367-370.

Стоян Каролев – „Преспанският летописец”, предговор към съчинения на Димитър Талев, Том 1, Разкази, С., БП, 1972, стр. 5-27.