Предателствата и битката за лидерство в поробена България облагодетелстват съседни държави
Георги Раковски и Васил Левски са две части на една идея - национално-освободителната. Васил Левски е най-успешният и последователен ученик на Раковски, който доразвива идеите му. Раковски проумява, че е нужно народът да се организира в един бунт, в който четите да играят огромна роля - не на кърджалии и хайдуци, а на народни защитници. С тази цел той написва "Горски пътник", както и "Привременният закон за горските чети", който трябва да послужи като устав на новото българско правителство. Пак той сформира Двете легии.
В двете Легии на Раковски трупа своя боен опит Васил Левски. Тук той става знаменосец на Раковски и се сдобива със своя прякор – Левски, даден му именно от Раковски заради неговото мъжество и решителност. Пак по време на участието си в двете Легии ( Първата и Втората) Дяконът вижда че народът не е подготвен да въстане и трябва убеждение по места. За тази цел Апостолът се свързва най-напред с друг ученик на Раковски - Иван Касабов, но тъй като той поддържа теза за автономия на България пътищата им се разделят. Постепенно Левски взима идеята на Раковски за "привременното правителство" и я доразвива, но той отбелязва, че това "привременно правителство" трябва да стъпи върху едни тайни комитети, които да работят вътре в страната и закълнат хората - а не да се чака помощ отвън. В това е голямото осъзнаване, до което достига Левски, като продължител, на делото на Георги Раковски. В последните си мигове 1867 година Раковски има оживена кореспонденция с Левски по този въпрос. той се радва, че ученикът му е достигнал до същите изводи до които е достигна и самият той "и дори го е задминал" и иска да го подпомогне, но вече е изтощен от непрестанното киснене по затворите и тичане в опити за бунт и църковни борби. Умората взема своя връх и той се разболява тежко (скоро след това умира). Г. С. Раковски обаче може да е спокоен - делото на живота му е продължено от неговия достоен наследник. Геният на Левски осмисля идеите на своя предшественик и прави план за освобождението на България.
Към края на живота си Георги Раковски, идеологът и ръководителят на българското национално-освободително движение, продължава активните дипломатически усилия в търсене на помощ от съседните свободни балкански държави за освобождаването на България. Разочарован от техните егоистични намерения да вземат изконни родни земи срещу евентуална помощ, той се установява в Румъния.
В Букурещ поддържа кореспонденция със сръбските и черногорските ръководители, като по- голямо значение отдава на срещите си с меродавните румънски държавници Братиано, Росети, Стурдра, с които обсъжда възможността за вдигането на въстание в България.
След преврата срещу княз Куза от 11 февруари 1866 г. той бяга в Русия, за да избегне неприятните румънски междуособици. Точно в този момент съратникът му Иван Касабов използва вакуума и се изживява като лидер на българската революция.
Касабов отклонява предложението на Росети за създаване на български легион, помнейки горчивата съдба на Първата българска легия, разпусната на 21 септември 1862 г.от сръбското правителство, но иска подкрепа за създаване на тайна революционна структура, наречена Съзаклятен таен централен български комитет, създал Свещена коалиция между румъните и българите, за което получава и солидна финансова помощ за изграждане на структури във вътрешността на България.
Комитетът затихва след завръщането в Букурещ на Раковски и след като Високата порта признава новия румънски княз. Раковски научава за действията на Касабов от близкия му приятел Диамандиев и е бесен от собственото си пренебрегване – „Абе какви лайна сте забъркали вие, съставили сте не знам какви комитети да освобождавате България!”
За предателството си Диамандиев е трябвало да бъде убит, но Касабов го пощадява.
Вместо това той скъсва връзките си с Раковски и подкрепя създадения на 5 март 1867 г. от Пандели Кисимов „Мемоар до султана”, с който се предлага дуализъм в духа на западноевропейския либерализъм по примера на Австро – Унгария в търсене на лек за решаване на кардиналните проблеми на България и Османската империя.
Раковски посреща с насмешка тази инициатива, въпреки че през лятото на 1866 г. лежи болен от гръдна болест 20 дни в Кубей, на руска територия.
Той е в обтегнати отношения и с ръководителите на Добродетелната дружина, демонстриращи русофилство и вяра в сръбско – българската дружба под егидата на княз Михаил Обренович. Той изработва Привременен закон за народните горски чети.
В разгара на подготовката по изпращането на четите в България, Раковски отново се разболява в село Циганка край Букурещ. Мъчи се и от болничното легло да напътства воеводите и успява да напише своя последен книжовен труд „Българските хайдути”.
Здравето му се влошава. Край него бди вярната Катерина Стойоглу, която след смъртта му подхваща десетгодишна скандална любовна афера с другия титан на Възраждането ни Петко Славейков.
Съдбата е милостива към Раковски и го прибира навреме, за да не се разочарова напълно от краха на така любимата му четническа тактика.
Известна е съдбата на четата на Филип Тотю от 40 души, коятоминава Дунава при Свищов и след разбиването й при село Върбовка достига връх Юмрукчал в Стара планина, където се съединява с дружината на Панайот Хитов , след което се оттегля към Сърбия. Много по – трагична е съдбата на четата от 129 души на Хаджи Димитър и Стефан Караджа, която на 6 юли 1868 г. минава Дунава при Вардим и след тежки сражения при Вишовград и Бузлуджа на е напълно разбита.
Стефан Караджа е заловен и умира от раните си в русчушкия затвор, а Хаджи Димитър умира на Бузлуджа. От четата им се спасяват само четирима щастливци.
Раковски напуска се връща в Букурещ, а през задушното лято на 1867 г. дири отмора и чист въздух в лозята край румънската столица във вилата на братя Мустакови. Измъчван от абцес на лявата гърда и след несполучлива операция той издъхва в ръцете на сестра си Неша.
Той е изпратен от цялата българска емиграция в Букурещ, като тленните му останки намират пристан в гробищата Щербан вода. На 7 юни 1885 г.костите му са пренесени тържествено в София.
И отново ковчегът на Раковски се оказва замесен в грандиозна и скандална афера. Десет дни след церемонията се разбира, че „името на Раковски бе послужило за една страшна мистификация”. В ковчега с костите на Раковски се оказват ценни книжа и много диаманти, откраднати от румънски чокой от Филип Тотю и артиста – касоразбивач Жоржеско по заповед на Коста Паница, по това време военен прокурор в княжество България, търсещ средства за революционната борба в поробена Македония.
Димитър Ризов, член на БТЦРК в Пловдив, подготвящ Съединението се обвинява, че повдига въпроса за костите на великия покойник, за да се пренесат откраднатите ценни книжа и брилянти!
Премиерът Петко Каравелов заповядва да се заведе дело срещу двамата авантюристи.
Предупредени своевременно те бягат веднага в Източна Румелия, окичени с ореола на народни герои