На днешния ден през 1959 г. с решение на Политбюро на ЦК на БКП е закрит концлагера Белене. Така комунистите слагат формално и привидно край на едно от най- ужасните си творения и престъпления срещу българската нация.
По неофициални данни през този лагер на смъртта са преминали над 30 хил. лагеристи. Няколко хиляди от тях са намерили тук смъртта при неизяснени обстоятелства, а и до днес продължават да се носят легенди за каторжния труд и жестоките порядки в Белене, установени от комунистическата милиция.
Според запазени архивни документи дневният хранителен порцион на затворниците е бил 0,78 ст., порционът на стражевите кучета е бил 0,85 ст. Под натиск на международното обществено мнение с решение на Политбюро от 27 август 1959 г. лагерът в Белене се закрива.
В този момент в него се намират 1421 души. 1257 от тях са освободени, а за останалите 166, обявени за „непоправими рецидивисти”, са в каменните кариери край Ловеч – поделение 0789.
Започналото след 1989г. дело за лагерите бе провалено от функционери и магистрати, свързани с управляващата сега БСП. Така до днес за безчинствата и садистичните порядки в Белене няма нито един осъден."
БСП, като наследница на комунистическата партия, никога не намери доблестта да се извини за зверствата, извършвани в концентрационните лагери в България.
Лагерът е голям център за масово задържане, предназначен за политически затворници както и за етнически или религиозни групи, които са лишени от свобода без съдебен процес.
Причините за попадане в концлагер по правило са политически, рядко и по изключение криминални. Концлагерът не е затвор, в него вкарват хора без присъда или с формални присъди, в които причините не отговарят на последствията.
Хора са били вкарвани в концлагера „Белене” за разрушаване на Сталински паметници, оказана помощ на противникови (немски) войници, принадлежност към римокатолическата църква в България или към съюза на селяните, шпионаж за англоамериканските капиталисти или критика срещу Червената армия в България, по доноси.
Официалното име на лагера е било „Работнически лагер за превъзпитание“. В периода 1949 г.- 1953 г. няколко десетки души умират в лагера при неизяснени обстоятелства. В съревнованието кой да е № 1 в лагера управителите Цвятко Горанов и Николай Газдов си съперничат в диващината.
Бившият лагерник Александър Златарски от София разказва: „Горанов и Газдов биеха зверски, биеха така жестоко, все едно че се вживяваха като правеха това. Може би биеха от любов към побоя. След като те започваха, вече се знаеше какъв е краят на човека“.
Според бивш затворник: „Ние работихме по 70-80 часа без прекъсване, за да разтоварим един кораб със 100 тона камъни. Заповедта гласеше, че след разтоварването ще получим храна“.
Бившите затворници на концлагера се срещат веднъж годишно през пролетта на острова, за да почетат паметта на загиналите. След комунизма в България обработването на случая и преосмислянето на случилото се е все още трудно, защото архивите на бившата Държавна сигурност са все още затворени, въпреки че тяхното отваряне беше една от точките в договора за присъединяване към ЕС.
И до днес се намира един затвор в западната част на острова, който преди е функционирал паралелно с концлагера. Понтонен мост е връзката със сушата, по него може да премине кола. За да се премине през моста е нужно разрешението на управата на затвора, което се намира на брега на Белене.