Приетата на 16 април 1879 г. Търновска конституция с известни условности въвежда свободния депутатски мандат. Депутатите представляват както своите избиратели, така и целия народ. Отзоваване е недопустимо. До „историческите” промени след 9 септември 1944 г. няма процедури по отзоваване на народни представители. Налагането на новия режим обаче вози и до „революционни” действия по отношение статута на народните избраници. На 8 юни 1945 г. регентите Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов утвърждават приетата от кабинета на Кимон Георгиев „Наредба-закон за избиране на народни представители”, която да послужи за провеждане на изборите за 26 ОНС. За кратко време тя претърпява и някой промени, което показва, че по принцип текстът не е юридически прецизиран.
Важен момент в изборният и по-скоро в следизборния процес е, че за пръв път в българската политическа практика се въвежда толкова рестриктивен модел на поведение на евентуално избраните народни представители, което става с регламентирането на императивният мандат. Изрично се подчертава, че в бъдеще ОНС ще може да отнема мандата на народен представител, дори и законно избран, ако той измени грубо на идеите и програмата при които се е кандидатирал. Предложението се прави само от ръководството на политическата сила и едва тогава ОНС отнема мандата. Подобна процедура на отзоваване води до нестабилност на депутата. Той трябва строго да изпълнява програмата на партията, дори и тя да не отговаря на обективните потребности на обществото. От друга страна така в българския политически живот се прави застраховка срещу евентуална подмяна на вота от депутати, които веднъж попаднали в ОНС биха си позволили да напуснат парламентарната група или да изменят на идеите, за осъществяването на които са пратени в представителния орган.
Отнемането на мандата води до проблема за попълването състава на ОНС. По принцип се приема, че влиза следващият от листата. Ако обаче листата е изчерпана се предвижда провеждането на частичен избор в същата колегия. Текстът е непрецизен. Редовните избори се провеждат по пропорционалната система, а частичния избор както е регламентиран е за един мандат и пропорцията тук няма място. Следователно изборът би трябвало да е мажоритарен, но никъде в закона това не се фиксира.На 4 декември 1947 г. България приема втората в историята си конституция, останала в историята като „Димитровска”. Конституцията въвежда императивния мандат. Народните избраници са отговорни пред своите избиратели. Те могат да бъдат отзовавани и преди края на мандата си. Процедурата по лишаване от мандат се препраща за регламентиране към обикновения законодател. Подобна мярка е отстъпление от принципите на свободния мандат, който макар и не много прецизно формулиран действа до 1945 г. в България. Идеята му е депутатите без да се притесняват от преждевременна смяна да работят спокойно в парламента.
Сега се създава режим на несигурност на народното представителство, който хармонира с постепенното налагане на тоталитарния режим и цели обезличаването на парламента. В случая не се взема предвид факт, че те са избрани тайно за депутати, а са отзовани с явно гласуване. Тайният вот е едно от най-важните достижения на демокрацията, но към разглеждания исторически период традиционното разбиране за демокрация вече е изоставено.
Започват и първите процедури по отзовавания на народни представители, съгласно конституцията и избирателния закон. На 2 март 1948 г. НС разглежда писмо на Националния комитет на Отечествения фронт (ОФ), в което се иска отзоваването на депутатите: Любен Гумнеров, Спас Николов и Младен Биджов, които „изменят на идеите” на ОФ. Мотивите са намерени в техни действия, водещи до лично облагодетелстване. Формирана е специална комисия, която трябва да проучи случая. Тя действа светкавично, което оставя съмнения за прецизността на работата и. На 4 март докладът е готов. Срещу Л. Гумнеров БРП (к) обвиненията са за незаконна продажба на вино, от която реализира печалба, без да плати акциз на държавата. Срещу Младен Биджов (БЗНС) обвиненията са във финансови разхищения и присвояване на значителни средства. Идентични са и действията на С. Николов (БЗНС)– лични облаги, роднински назначения, доставки на евтини храни. (Виж в: Стенографски дневници на 6 ВНС, I р.с., с. 139-148.).
Тримата са отзовани от ВНС и са заместени от следващите в избирателните листи.На 18 декември 1949 г. парламентарните избори по новия закон са проведени. Новото народно събрание вече се титлува „Първо”. Старата „буржоазна” номерация е изоставено. През 1951 I ОНС няколко пъти влиза в своите правомощия да отзовава народни представители на основание чл. 73 на избирателния закон. На 31 август в бюрото на ОНС постъпва предложение от Националния съвет на ОФ за отзоваване на народните представители от БЗНС: Петър Каменов и Никола Павлов (двамата от Врачанска избирателна колегия) и Стефан Светозаров (Видинска колегия). Тримата са обвинени, че като съюзни членове „са проявили груба фракционна и вражеска дейност”, за което вече са изключени от БЗНС.
Следващият е бившият член на Политбюро на ЦК на БКП и бивш министър на земеделието Титко Черноколев (Коларовградска колегия). Обвиненията са, че той е провеждал „враждебни действия, насочени против политиката на Партията и Правителството и кооперативното движение на село, водещи към разстройство на ТКЗС”. За дейността си той вече е изключен от БКП, което предрешава и изваждането му от състава на ОНС. Писмото от НС на ОФ е от 1 ноември, но разправата е светкавична. В същия ден в пленарната зала се разглежда предложението за отзоваване на четиримата депутати. Образувана е петчленна комисия под ръководството на д-р Иван Пашов, която да проучи материалите по провиненията и да излезе с предложение. Комисията докладва още следващия ден. Тя потвърждава обвиненията и констатира, че четиримата депутати са нарушили „основните положения и дисциплина на своите партии”.Аргументите са „съкрушителни” и показват, че извън БКП и БЗНС няма никаква възможност за политическа изява. ОНС единодушно гласува за отзоваването на депутатите. На тяхно място веднага полагат клетва следващите в листите – Йордан Първанов и Веско Филипов от (Врачанска колегия), Велко Цветков – (Видинска колегия) и Осман Исмаилов Ебазаров (Коларовградска колегия). За отбелязване е, че те чакат в сградата на НС и веднага полагат клетва. (СД на I ОНС, IV и.с., с. 17-19). Този факт показва, че всичко е предрешено решението на ОНС е чиста формалност. Така текстът на избирателния закон за отзоваване от парламента на народни представители се използва като инструмент за политическа и може би лична разправа вътре в партийните редици.
На 21 декември 1951 г. събранието извършва ново отзоваване на народен представител от своя състав. Процедурата започва по искане на националния съвет на ОФ направено до Президиума на НС на 19 декември. Атаката е срущу депутата от ОФ листата в Търновска избирателна колегия Енчо Байчев, който “публично се обявил против решенията на Партията и Правителството и е загубил доверието на трудещете се”. Избрана е комисия от 5 души, която е натоварена да разследва случая в рамките на същото заседание. В рамките на часове комисията е готова! Става ясно, че прецизно разследване няма как да е направено, но това не пречи на докладчика на комисията д-р Иван Пашов да изнесе в пленарната зала четирите констатирани нарушения на депутата: Обявил се е против политиката на ОФ и Правителството и е скъсал всякакви връзки с избирателите; Изказва се против заема за развитието на народното стопанство и спестовността; Със своето държание се е изложил морално пред трудещете се; Изменя грубо на идеите, програмата и устава на ОФ, в името на коите е избран.
Въз основа на изложеното се предлага Енчо Байчев да бъде отзован като депутат и да бъде заместен от следващия в листата Петър Атанасчев. (Виж в: СД на I ОНС, IV и.с., с.108; 119-120). Събранието безропотно гласува за прекратяване пълномощията на народния представител, без да иска по-прецизно разследване. Става ясно, че висшия законодателен орган съвсем се е обезличил и няма куража да иска поне минимална справедливост дори за свои членове, избрани по приетата от новия политически елит псевдодемократична избирателна система.Еволюцията на избирателната система през периода 1947-1952 г. върви в посока намаляване на реалните възможности за политически избор и ликвидиране остатъците от политически плурализъм. Приложението на пропорционалната система бе чисто формално и реално невъзможно, тъй като режима бе реално еднопартиен при тоталната доминация на БКП. Другата партия БЗНС бе политически декор по-скоро за външния свят и придаваше една привидно по-демократична окраска на режима, но тя реално не участваше във вот извън схемата на БКП.
За изборите през 1953 г. се извършва преход от пропорционална към мажоритарна система. Въвеждат се едномандатните избирателни райони. Утвърждава се и практиката за едно депутатски място да се издига един кандидат. Цялата идея се аргументира с необходимостта гражданите да „опознаят” своя избраник и да се обръщат „при нужда” към него.Все в посока „укрепване на връзките между населението и депутатите” законът императивно забранява едно лице да се кандидатира в повече от един район. Той не трябва да „разводнява” своята изборна кампания. Голям шум се вдига и около поръченията на депутатите. Те вече се възлагат от гражданите и са обект на „творческата” инициатива на народа. Дават се примери от практиката на изборите за народни съвети, в които избирателите се „надпреварват” да възлагат поръчения на своите избраници. Започва и „чупенето” на рекорди по поети поръчения.
Пропагандираната тясна връзка „избиратели” – „избраник” намира място и във възможността за отзоваване на мажоритарно избрания народен представител. Това става по искане на организацията, която го е издигнала при положение, че тя констатира, че народният представител е изменил грубо на идеите и програмата, в името на които е кандидатиран. Решението се взема от НС с мнозинство повече от половината от народните представители. За освободеното място се провежда частичен избор. Подобна регламентация е грубо антидемократична. Не е целесъобразно един депутат да се избере примерно в район от 20 000 избиратели, а да загуби мандата си с гласовете на 200 свои колеги от НС. Явно е, че указаната норма съдържа възможност за политическа вътрешнопартийна репресия спрямо лица, които изгубят своите позиции в рамките на управляващия елит. Отзоваването следва указанията на Вълко Червенков за „постоянен народен контрол” върху работата на депутатите.
За разлика от предишния парламент сега второто НС нито един път не влиза в своите правомощия да отзовава народни представители. Промени в състава на събранието обаче се извършват след овакантяването на депутатски места поради смърт или преминаване на друга работа на някои от представителите.На 22 декември 1957 г. се провеждат избори за III НС. Необходимо е да се създадат места за „заслужилите” партийни ветерани и жадните за власт нови апаратчици. За част от представителите на старата партийна „гвардия” обаче места вече не се планират.
Годината 1961 е характерна с няколко вътрешнопартийни „прочиствания”. Най-знаковото става на проведения на 28 и 29 ноември 1961 г. пленум на ЦК на БКП, когато първият секретар на ЦК на БКП Тодор Живков успява да прокара решение за отстраняване на бившия премиер и бивш генерален секретар на ЦК на БКП Вълко Червенков от поста заместник-председател на МС. Към НС е отправена „препоръка” да изпълни партийното решение. (История на Народна Република България. С., 2009, с. 144).
На 9 декември 1961 г. партийното решение се привежда в действие като държавен акт. По предложение на председателя на Министерския съвет А. Югов, Президиумът на НС, начело с Димитър Ганев издава указ за освобождаването на В. Червенков от вицепремиерският пост. Акцията по отстраняването на бившия партиен лидер е добре премерена. Предстоят избори за Четвърто НС и управляващият елит прави подготовка за ново пренареждане на политическите пластове. Същевременно се демонстрира поредното скъсване с миналото на сталинизма, който донякъде се олицетворява от В. Червенков на българска почва. Така приключва поредният етап от борбата за власт във върхушката на БКП.
На 25 февруари 1962 г. парламентарните избори за 4 ОНС се провеждат в рамките на 321 – те мажоритарни района на страната, които трябва да излъчат по един депутат.В мандата на парламента са извършени и няколко знакови отзовавания на народни представители. Те са показателни как в условията на тоталитарен политически модел загубата на вътрешнопартийните позиции са равнозначни на политическа смърт за бившите вече ръководни дейци. На 4 ноември 1962 г. на пленум на ЦК на БКП партийният лидер Тодор Живков нанася решителен удар върху политическите си противници. Бившият премиер и лидер на партията В. Червенков, премиерът Антон Югов, неговият заместник и бивш министър на вътрешните работи Георги Цанков, друг бивш министър на вътрешните работи Руси Христозов и други партийни дейци са обвинени за репресиите и извращенията през периода на култа към личността. В. Червенков е изключен от БКП, а пленума взема решение за освобождаване на А. Югов и Г. Цанков от заеманите постове на премиер и вицепремиер. (История на Народна Република България. С., 2009, с. 145).
На 19 ноември 1962 г. послушното НС привежда решението в действие. Противниците на Т. Живков обаче са оставени в състава на парламента. Вярно е преценено, че поради обезличаването на институцията те няма да успеят да играят ролята на някаква вътрешнопратийна опозиция.Това положение обаче продължава около година и половина. На 27 май 1964 г. под ръководството на Енчо Стайков Националният съвет на Отечествения фронт преценява че А. Югов, Г. Цанков, Р. Христозов, бившият министър на външната търговия Георги Кумбилиев, бившия секретар на ЦК на БКП Иван Райков, бившият заместник министър на вътрешните работи Апостол Колчев са извършили груби нарушения на законността и са причинили тежка вреда на БКП и държавата. Констатирано е че след изваждането им от състава на централните партийни органи те не са се явявали пред своите избиратели, загубили са доверието им и фактически са престанали да изпълняват задълженията си на народни представители. За тези нарушения се иска прилагането на чл. 10 от Закона за избиране на народни представители на НРБ, предвиждащ възможност за отзоваване на загубилите доверие депутати. Предложението е подкрепено с мотивирани изложения от окръжните комитети на БКП в Сливен, Силистра, Търговище, Благоевград и Плевен от чиито територии са избрани указаните народни представители.
Разправата е бърза. Задействана е комисията по проверка на изборите и на 10 юни 1964 г. нейният докладчик Дафинка Великова предлага НС да вземе решение за отзоваване на шестимата депутати. От присъстващите в залата 254 народни представители никой не посмява да защити бившите ръководни дейци на които до преди по-малко от две години същия този парламент бурно ръкопляска в качеството им на висши функционери и министри. Решението се взема единодушно и без дебати. Това колективно отзоваване на шестима видни дейци на БКП е може би най-масовата парламентарна чистка в годините на социализма при формалното спазване на процедурите.Местата на бившите депутати са попълнени с частични избори през август и на тяхно място влизат: Георги Петров, Апостол Пашев, Борис Стоев, Иван Попов, Марий Иванов и Костадин Гяуров, които трябва да „укрепят” НС и да провеждат „априлската линия” на вече безспорния лидер Т. Живков.
Общо в рамките на четиригодишния мандат на IV НС се провеждат 16 частични избора – 10 поради смърт на депутатите и 6 поради отзоваване. Това обновяване не се отразява на дейността на парламента. По принцип смисълът на частичния вот в едно плуралистично общество е да отрази актуалните настроения на електората и така да отрази по-вярно актуалното реално влияние на различните партии и групи в обществото. През 60 – те години тази идея няма как да се реализира. Обществото здраво е влязло във времето на „големия застой”, а избирателната система само обслужва режима и е допълнителен инструмент за вътрешнопартийни разправи, чистки, награди. Системата предвижда в хода на кампанията поемането на различни поръчения и ангажименти. Въведеният императивен мандат обаче все повече се използва за държане на народния представител „под контрол” и за искане на лични „услуги” от лица от неговия район.
Мажоритарно избраните депутати влизат в НС не като личности, а като част от партийните механизми и стават елемент от тоталитарната система, за която НС се превръща в параван на народовластието. Всички решения, които парламентът формално взема са предварително обречени да бъдат приети и то с единодушие. Не се регистрира нито един случай в който поне един „мажоритарен” депутат да гласува „против” или въздържал се.Във всички избори – редовни и частични вече твърдо се гласува с активност близка до 100 % и се печели също с резултати близки до стопроцентовите. Броят на депутатите се увеличава успоредно с намаляването на функциите на парламента. Показателно е, че в края на мандата си IV НС променя още веднъж конституцията, с което се планира поредното увеличаване на броя на народните представители. На 8 декември 1965 г. се гласува един депутат да се избира вече не на 25 000, а на 20 000 жители. (Виж в: Методиев, В., Стоянов, Л. Пос. съч., с. 40). Така се предрешава поредното увеличаване на удобните депутатски места и се подготвя почвата за ново задоволяване на „нарастващите” потребности на управляващия елит. Мажоритарната система е призвана да гарантира безпроблемното реализиране на новото начинание, а за истински свободни и плуралистични избори вече никой не смее да говори.
Пропагандната схема за отзоваване на депутати се развихря отново след като петото НС приема през 1971 г. „Живковската” конституция. Тя запазва императивния мандат, който дава възможност за преждевременно отзоваване на депутатите.Започва поредната кампания за утвърждаване и разширяване на „социалистическата демокрация”. В резултат на 17 април 1972 г. НС гласува първия в българския политически живот „Закон за условията и реда за отзоваване на народни представители и съветници”. Формално погледнато така се засилват още повече позициите на императивния мандат. Основанията за отзоваване са: Измяна на идеите и програмата, в името на които е избран депутата; Систематическо неизпълнение на задълженията; Прояви, несъвместими с „високото” звание народен представител или съветник.Предложение за отзоваване може да правят: 1/3 от избирателите от съответния избирателен район и организациите и дружествата, които могат да посочват кандидати за народни представители и съветници. Предложението за отзоваване се изпраща на НС на ОФ, когато става въпрос за депутат и на Окръжния комитет на ОФ, когато става въпрос за съветник. Лицето, което подлежи на отзоваване е уведомявано в писмена форма в рамките на една седмица след получаване на съобщението. Дава му се възможност в седемдневен срок да направи възраженията си. Когато възраженията се приемат за неоснователни материалите за народните представители се изпращат в Държавния съвет, а за съветниците в окръжния народен съвет. Указаните институции разглеждат преписката в срок от две седмици и насрочват гласуване, чиято дата оповестяват най-малко месец предварително. Гласува се пряко от гражданите с две бюлетини с различен цвят и текст: „за отзоваване” и съответно - „против отзоваване”. Отзоваването се осъществява, ако са гласували повече от половината избиратели, и повече от половината от тях желаят загубилият народното доверие да напусне парламента. Решението за отзоваване на депутат се обявява в Държавен вестник, а на съветник - от съответния изпълнителен комитет на окръжния народен съвет.
От изложеното се вижда, че формално отзоваването е пряко и е огледален образ на избора на народен представител. На 27 юни 1973 г. в НС започва разглеждането на проект за нов избирателен закон. Той е внесен лично от председателя на Първия секретар на ЦК на БКП и председател на Държавния съвет Тодор Живков. Целта е ясна - да се покаже важността на поредната шумна „реформа”.Първият основен акцент на проекто-реформата е кодифициране на правната материя по избор на народни съвети, народно събрание и отзоваване на депутатите. В мотивите на вносителя се подчертава, че систематизираните норми ще улеснят приложението на изборните норми от органите, които провеждат вота.
Петият акцент на реформата визира процедурата за отзоваване на народните представители. Предложението за отзоваване вече се прави от 1/5 от избирателите, а не от 1/3. Така привидно се улеснява възможността за по-лесен народен контрол върху прегрешилите политици, но предвид характера на политическата система промяната има само формална стойност. Да предлагат отзоваване могат и централните ръководства на партиите и обществените организации. За отзоваване на съветници – окръжните ръководства на посочените организации.Народният представител или съветник има право на възражения. Ако те не се приемат, документите по отзоваване отиват в Държавния съвет. По негова преценка се насрочва гласуване „за” или „против” отзоваването, което се провежда в съответния избирателен район, по процедура аналогична на избора на депутата.
Дава се възможност за агитации за отзоваването или против него. Новият момент е, че преценката на условията за задвижване процедурата по отзоваване се изземва от органите на ОФ и се прави само от Държавния съвет. Идеята е да се установи единен критерий, но всъщност така се осигурява допълнително централизма на властта, а в случая реално на председателя на Държавния съвет Тодор Живков. Поправката е продиктувана и факта, че ОФ отдавна е обезличен като организация и няма никаква реална тежест, съпоставима с органите на държавната и партийна власт.Идеите за отзоваване залягат и в приетият на 29 юни 1973 г. нов избирателен закон, който по същество е избирателен кодекс. Всички варианти за отзоваване обаче до рухването на системата на социализма остават вече само на законово и теоретично ниво. Българският парламент е толкова обезличен, че мястото на депутатите в него вече не се схваща като властова позиция, а като допълнителна екстра към партийния пост или други ”заслуги”.