В центъра на София, там, където днес е филмотечното кино “Орион” (а някога са се намирали вили), се е издигала през първите десетилетия на миналия век двуетажната къща на полковник Петрунов, заобиколена с двор, в който имало вишни. На втория етаж, под наем, е живеел поетът Димчо Дебелянов, а в съседна стая – писателят Константин Константинов.
Полковник Петрунов, вдовец, бил известен като суров и дори зъл човек, но дъщеря му, Елена, била хубаво и мило момиче, студентка в университета, френска филология. За това, че Дебелянов е изпитвал нежни чувства към Елена свидетелства едно чудесно стихотворение в акростих.
Двамата заедно започват превода на френския роман “Афродита” от Пиер Луис, който бива публикуван едва през 1918 г. с надслов: ”На една скъпа покойница – обещаният дар”. Една сутрин София осъмва с трагичната вест: полковник Петрунов е застрелял дъщеря си Елена, а после се е самоубил, причините остават неизвестни. Поетът първи влиза в стаята, където лежи мъртвото момиче и тази ужасяваща картина месеци наред смущава сънищата му. Премества се в друга квартира, на ул.”Венелин” и там нощно време завързва крака си за леглото, за да не посегне на живота си.
На Елена Петрунова, според последните изследвания, е посветено и стихотворението му “Помниш ли, помниш ли тихия двор,/тихият двор с белоцветните вишни?…”. Това не е първата несполучила любов на нежния лирик. Години преди това той е влюбен в Иванка Дерменджийска от Ихтиман, на която пише писма до последните си дни на фронта и която нарича “слънце на моята пролет”. В едно от тях, между редовете, става ясно защо той не се решава на любовно признание: възпира го съзнанието, че няма право да въвлича любимата си в живот, лишен както от материална сигурност, така и от ясно бъдеще: ”Аз можех много лесно да ти се обясня, много пъти ми се е представяла възможност да направя това. Но аз не можех и не исках да го направя само, защото турях твоето щастие по-горе от моето…”
Но най-пламенна като че ли е любовта на поета към учителката Мария (Мара) Василева, наречена от него “Звънчето” заради звънливия ú глас. Според Владимир Русалиев и неговата книга “Бездомник в нощта” Мария Василева известно време е била артистка в операта. Има един такъв, смехотворен епизод от тяхната близост – тя живеела близо до Военното училище, а по това време кварталът бил незастроен и улиците - осеяни с изкопи. За Велики петък, преди Великден, той отишъл да си вземе довиждане, защото щял да пътува за провинцията. На сбогуване девойката му се усмихнала така мило, че Дебелянов не се сдържал и я целунал – първата им целувка. След което, възторжен и весел, той…паднал в един изкоп и си навехнал крака.
По-късно Мария заминава на работа в Козлодуй и там, в писмо, Дебелянов ú изпраща посветената ú елегия “Аз искам да те помня все така…”, едно от най-хубавите любовни стихотворения в нашата поезия. Разделят се поради една нелепа случка – веднъж тя пише на него и на друг свой обожател писма и от разсеяност ги разменя в пликовете. “Страшна мъка изживя тогава Димчо – разказва по-късно негов близък - и плод на тази мъка е неговата “Черна песен” (“Аз умирам и светло се раждам…”). Тъгата по Звънчето, както изглежда, ражда и друго горестно стихотворение – “Спи градът”, което завършва така:
Тя дойде – дете – с пробуден жар,
с пламенна усмивка на уста,
Но възжаждал вечна красота,
аз отвърнах тленния ú дар.
Миналото – ах, остана то,
тъмен край от скърби заледен.
И оттам отпраща тя към мен
своя скърбен вик: защо, защо?