Бутната ли е вече първата плочка на политическото домино, което символизира властта у нас? С този претенциозен въпрос можем да се опитаме да се ориентираме в трагикомичната каша, забъркана от малкия коалиционен партньор. Идеята е дали постепенното срутване – ако е започнало такова, на плетеницата от управленски парченца, ще доведе до рухване на всичко.
Едно време си мислехме, че драмата, която ни предложиха реформаторите няма да има равна на себе си. Сега обаче ставаме зрители на грандиозен спектакъл с режисьори, сценаристи, статисти, главни герои и прочие Валери Симеонов, Сидеров и компания. Най-вече първите двама. „Ненаиграха се тези момчетии“, би казала някоя махленска баба.
Има неща, които трябва да бъдат подминати с мълчание, но в същото време, уви, е задължително да им се обърне особено внимание. Трудна ситуация. Каквато в момента съгради вицето Симеонов, с което тотално ни убеди колко е опасно и лошо случайно попаднали хора в политиката да се докопат до трибуната на властта. И да започнат да демонстрират безпардонност и сериозна загуба на чувство за реалност.
Странно, защо Симеонов и Сидеров непрекъснато са „на нож“, та те толкова си приличат. И двамата искат да показват сила, да имат правото да говорят всичко за всички, завоалирайки го като проява на принципност, да са „пичовете“, на които не им пука от нищо.
Само че в политиката така не може. Публичните личности с власт спазват правила, държат се обрано, рискувайки да бъдат скучновати, с две думи, казано понашему „мерят си приказките“.
Валери Симеонов обаче така не може. Последното му „гръмване“ заглуши всичко, сътворено до момента. И нищо чудно, ако въпреки неистовите усилия на премиера Борисов да се справи с проблема „майки на деца с увреждания“, който боде очите под прозорците му, точно те са на път да свалят кабинета.
Защото след безумното изказване на Симеонов – поне в нормалните държави, този политик си отива и ако не стане чудо, пада мнозинството в парламента, а след това е ясно какво идва.
Цитираме: „Този закон беше започнат като опит да се угоди на една група кресливи жени, които спекулираха с децата си, манипулираха обществото, изкарвайки на пек и на дъжд тези уж болни деца, без грам майчинско чувство, грижа за тях“. Изречено е преди време, стана популярно тези дни.
Като слон в стъкларски магазин вицепремиерът се защити, нападайки тези, които вадели думите му от контекста в поредна кампания срещу него. Той, видите ли, искал да каже, че се спекулира с децата с увреждания и майките им ги използвали. Дори да е имал това предвид – справедливо е да го предположим – означава, че не може и не знае как да се изразява. Да си мълчи тогава. Оставяме настрана словосъчетанието „една група кресливи жени“, ще го заобиколим, затваряйки си очите за него. Но „тези уж болни деца“ взривява вицепремиерския кабинет на В. Симеонов. Защото по всички писани и неписани правила и способи за тълкуване то означава едно „деца, които не са болни, но са представени за такива“. Цинично, грубиянско, безхаберно.
От далечен Брюксел – не географски, а цивилизационно (там подобни на симеоновите думи слагат край на всякаква кариера) - Борисов духовито коментира ситуацията с „език мой, враг мой“, макар в случая по-подходяща да е перифразата „партньор мой, враг мой“. Но и така не става. Премиерът има един правилен и оправдан ход – да поиска оставката на своя вицепремиер, поемайки риска за всичко, което може да последва това.
В същност, заплахата за властта на ГЕРБ не е чак толкова голяма. Ако случайно махането на Симеонов бъде постигнато, Волен Сидеров ще се кротне като нахранено коте и заедно с вечно „диалогичния“ Каракачанов ще подпрат премиерското рамо.
От това губи отново появилият се на политическия ни небосклон Бареков (да си плюем в пазвата да не докопа по някакъв начин власт), защото няма да може да се присламчи до „новата консервативна формация на Сидеров“ за евроизборите и след това, тъй като тя вече ще бъде излишна, или ако я има – Бареков ще е излишният.
А с помощта на воеводи, атакисти и фармацевтите на Марешки, Борисов може и да доизкара мандата си, или поне да отложи за година предсрочните избори. Да спечели време, за да помисли и обобщи – докога ГЕРБ, целейки властта, ще се обгражда с партньори, които не стават и с все сила – без да искат, разбира се – го влекат към едно от многото дъна, които се оказа, че съществуват в българската реалност. Реалност, създадена не без сериозните усилия и на борисовата партия.
Но думата в тези размишления е друга. Докога управлението на държавата ще е в ръцете на хора, случайно попаднали в политиката? Или ако самокритично се поправим – докога ще даваме гласа и доверието си на подобни неориентирани и неподготвени мъже и жени? Вече почти 30 години. Което много ни приближава до страшното заключение – „каквито избирателите, такива и управленците“.
Време е да се опитаме да опровергаем това.