Берлин. Следващите няколко седмици най-вероятно ще определят бъдещия подход на Германия към бежанската криза, а може би и бъдещето на самата държава.
Две важни дати наближават – срещата на лидерите на Европейския съюз на 18 и 19 февруари, която е последният шанс на Ангела Меркел да убеди останалата част от Европа в правотата на своята политика на отворени врати спрямо бежанците. След това, на 13 март, идват изборите в три федерални германски провинции, които ще играят ролята на скрит референдум за политическия курс на госпожа Меркел.
Бъдещите поколения може да си спомнят изминалите месеци като последните дни на една ера на конвергенция. На континентално ниво „конвергенция” означава следвоенното политическо развитие към „все по-тесен съюз” между европейските държави, по думите на германския историк Андреас Виршинг. Доскоро конвергенцията изглеждаше почти като природен закон, неизбежност, която може да бъде забавена, но не и премахната.
За последното десетилетие – „ерата на Меркел” – „конвергенцията” бе прилагана и в границите на Германия. Културните и икономически различия между Източна и Западна Германия, въпреки че все още са значителни, изглежда намаляват. Обществото става все по-толерантно, например към гейовете и майките, които гонят успешна кариера. Децата и внуците на турските емигранти успяват да заемат значими работни позиции, които ги вкореняват в немското общество. Голямата коалиция между социалдемократите и християндемократите, изглежда, е заличила това, което е останало от лявото и дясното. Като жена, източногерманка и умерена във всяко едно отношение, госпожа Меркел е както и резултатът, така и водещата фигура на това развитие.
Такива бяха онези дни, но си отидоха.
Мощни центробежни сили вече са в действие. Германската партийна система е в ситуация на преустройство. Онези, които чувстват, че са губещите в тази епоха на нараснало многообразие – източните германци, по-възрастните бели мъже – демонстрират своя гняв в интернет и пред урните, гласувайки за крайно дясната партия „Алтернатива за Германия”, която обещава да се бори срещу „политическата коректност” и да затвори границите.
Прогнозите вещаят партията да получи от 7 до 15 процента от гласовете на следващите федерални избори. „Алтернатива за Германия” печели избирателите на някога великите социалдемократи, които според проучванията ще спечелят само около 13,5 процента в провинцията Баден-Вюртемберг. Освен това крайно дясната партия най-вероятно ще спечели повече гласове от Зелените. В Германия, където правителствата обикновено се формират от коалиция между водещите партии, да имаш крайно дясна партия в сценария, е най-меко казано обезпокоително.
Не става въпрос само за политика. По улиците, дори сред семействата, се таят гняв и недоволство. Насилието срещу убежищата за бежанци се увеличава. Дебатите в интернет представляват врящ котел от предразсъдъци и предубеденост, гражданите обвиняват правителството и германските медии, че ги лъжат в лицето, и търсят информация от руските държавни медии.
Най-очевидният симптом на разпад е може би самата Ангела Меркел. В продължение на години нейният висок рейтинг я правеше недосегаема. Сега, изведнъж, 81 процента от германците не са съгласни с политиката на правителството по отношение на мигрантската криза, а една анкета от миналата седмица показа, че личният й рейтинг е спаднал с 12 процента – до 46 %. Госпожа Меркел, до неотдавна центърът на германския центризъм, също е маргинализирана.
Разговорът за конвергенцията е от телеологическо естество. „Все по-тесният съюз” не е просто термин в договор или пък трезво описание на ситуацията, на която ставаме свидетели през последните десетилетия. Той е това, което сме вярвали, че е естествено, това, което е трябвало да направи Европа.
Същото се отнася и за все по-тясното обединение на германското общество. За градски хора с по-скоро леви убеждения като мен, идеята, че може би вървим към фаза на разпад – да не кажа регресия – е особено болезнена, защото показва, че сме повярвали в една лъжа – лъжата, че историята е еднопосочна улица, която винаги води към свободно, либерално и мултикултурно общество. Безпокойството, което предизвиква притокът на мигранти, доказва, че много германци вече не споделят това виждане, ако изобщо някога са го споделяли.
Може би госпожа Меркел е станала жертва на същия капан. Сърдечната й покана към бежанците миналото лято и убеждението й, че цяла Европа трябва да ги посрещне с „добре дошли”, изглежда се основаваха на убеждението, че всяко развитие е крачка напред.
Трудно е да предвидим какво ще се случи в бъдеще. Госпожа Меркел вероятно няма да се отметне напълно, не този път, но по своя характерен предпазлив начин вече е започнала да унищожава образа на „Майка Меркел”. На регионална партийна конвенция, проведена на 30 януари, тя директно се обърна към бежанците: „Когато мирът възтържествува в Сирия, когато „Ислямска държава” бъде победена в Ирак, очакваме да се върнете там”.
Междувременно един от най-близките съюзници на госпожа Меркел и водещ кандидат на изборите през март, Юлия Кльокнер, е дала предложение да се сложи горна граница на броя бежанци, които да се допускат в страната – нещо, което канцлерът отказваше да направи. Широко се коментира, че чрез плана на Кльокнер всъщност Меркел опипва почвата за това. Но предвид сериозните сътресения в Германия, дори квотите надали ще успеят да уталожат напрежението.
Професор Виршинг твърди, че кризите са прекъснали конвергенцията, но и в крайна сметка са създали нови линии на сътрудничество, които са обединили още повече Стария континент. И може би в дългосрочна перспектива същото ще може да се каже и за Германия. Аз просто не виждам този ден да дойде скоро.
Източник: http://www.glasove.com/categories/na-fokus/news/krayat-na-erata-merkel